ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 552 гр. София, 17.12.2019 г. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Първо търговско отделение, в закрито заседание в състав: Председател: Елеонора Чаначева Членове: Росица Божилова Васил Христакиев разгледа докладваното от съдията Христакиев ч. т. д. № 1851 по описа за 2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. С въззивно определение Софийски апелативен съд е потвърдил обжалваното от ответника Г. М. първоинстанционно определение на Софийски окръжен съд, с което е оставено без уважение искането на ответника за освобождаване от държавна такса. Определението е обжалвано от ответника с оплаквания за неправилност и искане за отмяната му със съответните последици. Във връзка с дадени от първоинстанционния съд указания за отстраняване на нередовности на подадената от ответника въззивна жалба срещу първоинстанционното решение, а именно за внасяне на държавна такса в размер на 6310.52 лв., ответникът е направила искане за освобождаване на основание чл. 83, ал. 2 ГПК, оставено без уважение от окръжния съд. За да намери частната жалба за неоснователна, въззивният съд е приел, че от представената декларация за имуществено и гражданско състояние се установява, че ищецът получава доход от около 500 лв. месечно, т. е. близък до установената за страната минимална работна заплата, притежава основно жилище, ипотекирано в полза на ищеца и предмет на действия за принудително изпълнение, идеална част от недвижим имот в Е., както и вила в Р.. С това е обосновал извод, че е налице имущество, което не задоволява пряко жилищните нужди на страната и от което страната може да реализира доход чрез отдаването му под наем. В частната касационна жалба са изложени оплаквания за неправилност на въззивното определение относно приетото, че жалбоподателят притежава други два недвижими имота, извън основното си жилище, като се поддържа, че притежаваното недвижимо имущество, отразено и в декларацията, се ограничава до идеална част от основното жилище в Е. и до вилата в Р., че неправилно отказът за освобождаване от такса е мотивиран с предположение за възможни бъдещи доходи, както и че не е съпоставен размерът на дължимата държавна такса с доходите на жалбоподателя. Изложени са и доводи по основателността на молбата за освобождаване и правилността на първоинстанционното определение (във връзка със здравословното състояние и възрастта на жалбоподателя и във връзка с уговорените от нея адвокатски възнаграждения), по които съображения в мотивите на въззивното определение не са изложени. Искането за допускане на касационно обжалване е обосновано с въпросите - необоснованата преценка на съда по искане по чл. 83, ал. 2 ГПК приравнява ли се на отказ на правосъдие; - при произнасяне по искане по чл. 83, ал. 2 ГПК кой е водещият приоритет за преценката дали за страната е налице възможност за заплащане на държавната такса; - при произнасяне по искане по чл. 83, ал. 2 ГПК длъжен ли е съдът да отчита принципите на равностойност и ефективност, заложени в правото на Европейския съюз, съответно на ефективен и справедлив съдебен процес съгласно чл. 47, ал. 2-3 ХОПЕС и чл. 6 ЕКПЧОС, както и да вземе предвид решението на СИС по д. № С-279/09. Поддържа се също произнасяне на въззивния съд по въпроса (уточнен съгласно т. 1 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК) относно критериите за преценка дали молителят има финансовата възможност да обезпечи заплащането на държавна такса и разноски в противоречие с установена последователна практика на касационната инстанция, цитирана в изложението. По първите три от поставените от жалбоподателя въпроси касационно обжалване не може да бъде допуснато. И трите въпроса са формулирани общо, без да е обоснована конкретната връзка с произнасянето на въззивния съд. По нито един от тези въпроси въззивният съд не се е произнесъл при постановяване на обжалваното определение, нито същите са били поставени от жалбоподателя във въззивната му частна жалба, в който случай необсъждането им от въззивния съд би могло да обоснове въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК относно задълженията на съда за обсъждане на всички въведени от страните допустими и относими доводи (какъвто обаче не е поставен и в изложението). Независимо от горното по отношение и на трите въпроса не са налице и специалните предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, доколкото по отношение на нито един от тях не е обосновано противоречие с практиката на касационната инстанция, противоречие с актове на КС на РБ или на СЕС, нито значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Касационното обжалване обаче следва да бъде допуснато във връзка с четвъртия въпрос. Критериите за преценка на възможностите на страната за заплащане на такси и разноски са правен въпрос, обуславящ решаващите изводи на въззивния съд, вкл. с оглед предмета на частното производство, поради което е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Налице е и специалното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По приложението на чл. 83, ал. 2 ГПК е установена последователна практика на касационната инстанция (изразена и в цитираните от жалбоподателя съдебни актове) в смисъл, че при произнасяне по молбата за освобождаване преценката за възможност за заплащане на такси и разноски се основава на конкретните обстоятелства по случая, при което съдът следва да вземе предвид доходите на лицето и неговото семейство, имущественото състояние, удостоверено с декларация, семейно положение, здравословно състояние, трудова заетост, възраст, както и други обстоятелства, касаещи липсата на достатъчно средства. Въз основа на представените от страната доказателства, съдът следва да прецени дали същата разполага с достатъчно средства към момента на искането, като съобрази данните на представена декларация за имуществено състояние. Недопустимо е съдът да откаже освобождаване от внасяне на такси и разноски, мотивирайки отказа си с наличието на евентуални предположения за доходи, които молителят е реализирал в предходни периоди. Като е основал решаващия си извод за наличие на възможност на жалбоподателя да заплаща такси и разноски в производството върху възможността за извличане на доходи от приетите за притежавани недвижими имоти, без да обсъди останалите релевантни за преценката по чл. 83, ал. 2 ГПК обстоятелства, въззивният съд се е отклонил от установената практика, поради което касационното обжалване следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Разгледана по същество, частната жалба е основателна. От представената декларация по чл. 83 ГПК и приложените към нея допълнителни споразумения към трудов договор се установява, че жалбоподателят е в трудоспособна възраст и в добро здравословно състояние, не се намира в брак и не дължи издръжка на трети лица, не притежава парични влогове, ценни книжа и моторни превозни средства. Установява се, че работи като касиер с трудово възнаграждение от 560 лв. месечно, както и че притежава вила в Р., ипотекирана в полза на ищеца в производството и предмет на принудително изпълнение, и 1/6 идеална част от жилището, в което живее в [населено място]. Посочените обстоятелства са достатъчни да обосноват извод, че жалбоподателят не разполага с достатъчно средства за заплащане на такси и разноски в настоящото производство. Размерът на държавната такса е равен на годишния доход на жалбоподателя. Установените недвижими имоти не могат да бъдат приети за възможни източници на достатъчни доходи от наем, доколкото единият от тях е предмет на принудително изпълнение, а вторият представлява жилище за жалбоподателя, съсобствено с трети лица. Наличие на възможност не може да бъде обосновано и с обсъденото от първоинстанционния обстоятелство, че в хода на първоинстанционното производство жалбоподателят е заплатила разноски в размер на 4000 лв. адвокатско възнаграждение и 700 лв. за експертиза, а за въззивното производство е уговорила адвокатско възнаграждение в размер на 8000 лв., платимо разсрочено и без доказателства за извършени по него плащания. При липсата на данни за обратното, обстоятелството, че страната до определен етап на производството е заплащала разноски и е поела задължения за бъдещо заплащане на такива не може да бъде тълкувано като разкриващо възможност за заплащане на такива разноски и занапред. С оглед изложеното искането по чл. 83, ал. 2 ГПК е основателно и следва да бъде уважено, след съответна отмяна на обжалваните определения. С тези мотиви съдът ОПРЕДЕЛИ: Допуска касационно обжалване на определение № 1705/23.05.2019 г. по ч. гр. д. № 2291/2019 г. по описа на Софийски апелативен съд, 12 с-в. Отменя определение № 1705/23.05.2019 г. по ч. гр. д. № 2291/2019 г. по описа на Софийски апелативен съд, 12 с-в, и потвърденото с него определение № 209/17.04.2019 г. по т. д. № 51/2018 г. по описа на Софийски окръжен съд, вместо което постановява: Освобождава на основание чл. 83, ал. 2 ГПК ответника Г. Н. М. от задължението за заплащане на държавна такса в размер на 6310.52 лв. за подадената от същата въззивна жалба по т. д. № 51/2018 г. по описа на Софийски окръжен съд. Определението не подлежи на обжалване. Председател: Членове: