Р Е Ш Е Н И Е № 58 София, 29 октомври 2019 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и първи март две хиляди и деветнадесета година, в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: КЕТИ МАРКОВА ДАНИЕЛА АТАНАСОВА при секретаря Невена Пелова и в присъствието на прокурора Кирил Иванов като изслуша докладваното от съдия Даниела Атанасова наказателно дело № 104/2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производството е образувано по протест на прокурор от Апелативна прокуратура - Варна и жалба на гражданския ищец - Министъра на финансите, представляващ държавата чрез ТД на НАП Варна, срещу въззивна присъда № 18 от 17.12.2018г., постановена по внохд № 370/18г. по описа на Апелативен съд - Варна. В протеста, който е бланкетен изрично се релевират касационни основания по чл. 348, ал.1, т.1 и 2 от НПК. В срока по чл.351 от НПК е депозирано допълнение, в което са развити доводи в подкрепа на твърдението за допуснати съществени процесуални нарушения, довели до неправилно приложение на материалния закон. Искането, което се прави е за отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за ново разглеждане. В жалбата на гражданския ищец се сочат касационни основания по чл.348, ал.1, т.1 и 2 от НПК. Твърди се, че апелативната инстанция е направила погрешни изводи за недоказаност на обвинението, респективно на предявения граждански иск, тъй като обвинението почивало на предположения. Изразява се становище, че са налице обективните и субективни елементи от състава на престъплението по чл.255, ал.1 от НК. Касаторът се позовава на неправилна преценка от страна на въззивната инстанция на доказателствата, което е довело и до приемането на фактическа обстановка, обусловила неправилно приложение на материалния закон. Искането, което се прави е за отмяна на въззивната присъда в частта, с която е отхвърлен гражданският иск, като се остави в сила присъдата на Окръжен съд – Варна. В съдебното заседание пред касационната инстанция, представителят на ВКП намира протеста за основателен и моли за уважаването му по изложените в него съображения. Акцентира върху обстоятелството, че въззивният съд не се е съобразил с “основното доказателство по делото, а именно ревизионния акт от 2014г., заедно с неговата поправка”, с което е допуснал нарушение на разпоредбата на чл.127 от НПК, както и на нормите на чл.14 и чл.107 от НПК.Това е довело до мотивирането на необоснован и незаконосъобразен съдебен акт. Намира за основателна и жалбата на гражданския ищец. Моли за отмяна на съдебния акт, постановен от Апелативен съд – Варна. Адвокат В. Ц., защитник на подсъдимия Т. в пледоарията си изразява позиция в подкрепа на оправдателната присъда на Апелативен съд – Варна, която намира за подробно аргументирана. Счита, че въззивната инстанция е извела точни и правилни изводи по приложението на материалния закон. Твърди, че неправилно в протеста се акцентира на значението на ревизионния акт като доказателствено средство, като изводите, които прокуратурата прави въз основа на ревизионния доклад и актовете на сметната палата, са изолирани и “изкуствени”. Намира, че поведението на доверителя му не е укоримо и през 2007г. не е настъпило данъчно събитие, което да дава основание за повдигане на обвинение за престъпление по чл.255 от НК. Моли протестът да бъде оставен без уважение, а въззивната присъда в сила. Адвокат Ж., защитник на подсъдимия, намира въззивната присъда за правилна и законосъобразна, постановена при липсата на съществени процесуални нарушения. Двамата защитници представят обща писмена защита, в която подробно аргументират тезата си за законосъобразност на въззивната присъда. Подсъдимият И. Т. моли за бъде потвърдена оправдателната присъда на апелативната инстанция. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си, намери следното: С присъда № 56 от 04.07.2018г., постановена по н.о.х.д. № 720/2017г., Окръжен съд – Варна е признал подсъдимия И. Б. Т. за виновен в това, че 02.04.2008г. в [населено място], в качеството на физическо лице, избегнал плащането на данъчни задължения в големи размери – 8 393,04лв., като подал годишна данъчна декларация по чл.50, ал.1 от ЗДДФЛ за 2007г., в която потвърдил неистина относно размера на облагаемия доход, като декларирал доход в размер на 7 544.80лева и дължим данък върху този доход в размер на 1036,86лв., вместо реално получения доход за облагане в размер на 45 365,82лв. и дължим данък върху този доход в размер на 9429,90лв., поради което и на основание чл.255, ал.1, т.2 от НК и чл.55, ал.1, т.2, б.”Б” от НК му е наложил наказание пробация, включващо двете задължителни пробационни мерки за срок от една година, като го е оправдал по обвинението да е избегнал плащането на данъчно задължение до пълния инкриминиран размер от 10243,22лв. Подсъдимият е бил осъден да заплати на държавата, чрез Министъра на финансите обезщетение за причинени имуществени вреди в размер на 8393,04лв., ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането до окончателното изплащане на сумата. В тежест на подсъдимия са били възложени държавната такса върху уважения граждански иск и деловодните разноски. С въззивна присъда № 18 от 17.12.2018г., постановена по внох № 370/18г., Апелативен съд – Варна е отменил атакуваната пред него присъда, в частта, с която подс.Т. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл.255, ал.1, т.2 от НК, като вместо това е постановил нова, с която подсъдимият И. Б. Т. е признат за невиновен в извършване на инкриминираното му престъпление по чл.255, ал.1, т.2 от НК, като на основание чл.304 от НПК е оправдан. Гражданският иск за имуществени вреди в размер на 8 393.04лв. е отхвърлен. Първоинстанционната присъда с потвърдена в оправдателната й част, и в отхвърлителната част на граждански иск. Касационният протест и жалбата на гражданския ищец са допустими, но по същество неоснователни. Въззивният съдебен акт, който в случая е нова присъда следва да отговаря на изискванията на чл.339, ал.3, вр. чл.305 от НПК. В мотивната част на всяка присъда, съгласно разпоредбата на чл.305, ал.3 от НПК е необходимо да бъдат посочени установените от съда обстоятелства, въз основа на кои доказателствени материали и какви са правните съображения за взетото решение. При противоречия в доказателствените материали се излагат съображения защо едни от тях се приемат, а други отхвърлят. Въззивният съд е изпълнил тези си задължения и постановената въззивна присъда отговаря на законоустановените изисквания за съдържание. Неоснователно е твърдението в протеста, че съдът е допуснал процесуално нарушение, свързано с оценката на доказателствата и доказателствените средства, и по - точно на ревизионния акт, като източник на доказателства. В протеста се твърди, че същият е бил изключен от доказателствената съвкупност, което не кореспондира на приетото от апелативния съд. Принципно вярно е становището на прокуратурата, че ревизионният акт е сред допустимите от законодателя писмени доказателствени средства, визирани в разпоредбата на чл.127, ал.1 от НПК, поради което процесният ревизионен акт като част от доказателствената съвкупност е надлежен източник на доказателства. Невярно е твърдението, че “въззивната инстанция фактически е игнорирала този ключов доказателствен източник”. Доказателствата и средствата за тяхното установяване не могат да имат предварително определена сила, поради което ревизионният акт правилно е обсъден от контролирания съд наред с всички останали доказателствени средства. Също така правилно апелативната инстанция при оценката на този доказателствен източник/впрочем на всички останали/ се е ръководела от визираните в НПК принципи и правила за анализ и оценка на доказателствата и доказателствените средства. Неоснователен е отправения упрек в протеста, че съдът при оценката на данните от РА е отчел и особеностите на производството по чл.122 и 123 от ДОПК и по-точно аспектите, касаещи тежестта на доказване в административното производство. Не може да бъде споделена тезата на прокурора, че чрез ревизионните актове и приложените към тях ревизионни доклади и документи, се установява по изискуемият се от закона несъмнен начин размера на облагаемия доход за съответния период, респективно дължимия се данък, поради което “не е необходимо органите на ДП да установяват този факт отново”. Това разбиране е в разрез не само с основните правила за установяване на обективната истина и формиране вътрешното убеждение на съда, но и с разпоредбата на чл.127, ал.2 от НПК, съгласно която обвинението и присъдата не могат да се основават само на данни от ревизионните актове. По-нататък в протеста се твърди, че АС - Варна е нарушил разпоредбата на чл.107, ал.5 от НПК, като “не е проверил внимателно обясненията на подсъдимия в тяхната цялост”. Тази теза се аргументира с цитат от обясненията на Т. и със собствен анализ от страна на прокуратурата. Настоящият състав я намира за неоснователна, като следва да бъдат посочени два важни аспекта, а именно, че необосноваността не е сред касационните основания, както и че обясненията на подсъдимия са доказателствено средство, което подлежи на проверка и оценка наред с останалите средствата и способи на НПК. Когато тезата на подсъдимия не е опровергана от останалите доказателства, и не може да бъде отхвърлена поради факта, че е израз на негова защитна позиция, обясненията на подсъдимия изискват съответния кредит, като доказателствен източник. Настоящият състав на касационната инстанция не може да се съгласи, както с тезата на въззивния съд, така и с аргументите в протеста, че предварителният договор е “привиден” и съставен с цел обслужване нуждите на ревизионното производство.Такъв извод би могъл да се направи само при наличието на безспорни доказателства, установяващи този факт, но не и въз основа на предположения и разсъждения в сферата на житейската логика. Това обаче не води до необходимост от връщане на делото за ново разглеждане, тъй като не би довело до промяна на крайните изводи на въззивния съд. Във връзка с доказателствената обезпеченост е необходимо да се посочи, че извън горните доводи, поддържани в протеста, гражданският ищец във връзка с установяване на правно релевантните факти относно деликта се позовава и на неоснователно пренебрегване от страна на апелативния съд на заключенията по съдебно-счетоводните експертизи. Последните са били предмет на анализ и оценка от страна на апелативната инстанция, която правилно е констатирала, че нито един от трите варианти, дадени от експертите не може да бъде възприет, тъй като се основават на предположения относно приходите и разходите на подсъдимия през инкриминирания период, а и разходите са приети не въз основа на обективни факти, а на средностатистически норми за живот на едно лице. Ето защо, възраженията на гражданския ищец се явяват неоснователни. В обобщение, Варненският апелативен съд правилно е приел, че събраните по делото доказателства не установяват по един несъмнен и безспорен начин, подсъдимият да е реализирал облагаем доход за 2007г., респективно размера на дължимия данък за същия период, поради което единственият обоснован и законосъобразен извод е за недоказаност на обвинението. Именно на основание - недоказаност на обвинението, въззивната инстанция правилно е приложила закона, като е постановила оправдателна присъда. С оглед на изложеното правилно въззивният съд е отхвърлил гражданския иск за имуществени вреди, поради недоказаност по несъмнен начин на противоправно и виновно поведение от страна на подсъдимия и изискуемата се пряка причинна връзка между неговите действия и вредите, които се претендират от гражданския ищец. Настоящият състав на касационната инстанция намира, че въззивният съдебен акт следва да бъде оставен в сила. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 18 от 17.12.2018г., постановена по в.н.о.х.д. № 370/2018г. по описа на Варненски апелативен съд. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. Председател: Членове: