Р Е Ш Е Н И Е № 200 гр. София, 10.09.2012 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховен касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на осемнадесети април две хиляди и дванадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА АВДЕВА ЧЛЕНОВЕ: ТАТЯНА КЪНЧЕВА БИЛЯНА ЧОЧЕВА при секретаря Н. Цекова в присъствието на прокурора Ат. Гебрев изслуша докладваното от съдия Чочева наказателно дело № 588 по описа за 2012 г. и за да се произнесе взе пред вид следното: Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимия Н. Д. Ч. против въззивно решение № 10/30.01.2012 г. на Пловдивския апелативен съд, НО, 3 състав, постановено по ВНОХД № 573/2011 г., с което е била потвърдена присъда № 40/14.10.2011 г. на Пазарджишкия окръжен съд по НОХД № 466/2011 г. С тази присъда Пазарджишкият окръжен съд е признал подсъдимия Н. Д. Ч. за виновен в това, че на 23.08.2010 г., около 21. 00 ч., в гр. П., пред дом № 33 на [улица], при управление на л а. “БМВ” с ДК [рег.номер на МПС] е нарушила правилата за движение по чл. 116, чл. 40 ал. 1 и ал. 2 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на С. С., като деянието е било извършено в пияно състояние – 0. 62 на хиляда, установено по надлежния ред, поради което и на основание чл. 343 ал. 3, б. „б”, вр. чл. 343 ал. 1, б. „”в”, вр. чл. 342 ал. 1 и вр. чл. 54 от НК го е осъдил на 3 години и 6 месеца лишаване от свобода, което наказание да изтърпи при първоначален общ режим в затворническо общежитие от открит тип. На основание чл. 343г от НК е лишил подсъдимия от право да управлява МПС за срок от 3 години и 6 месеца. С присъдата подсъдимият е бил осъден да заплати на гражданските ищци С. С. и Д. С. по 50 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, като претенциите за разликата над уважените размери са били отхвърлени. В тежест на подсъдимия е било присъдено заплащане на разноските по делото. В касационната жалба, поддържана пред ВКС лично от подсъдимия и упълномощения му защитник, са изтъкнати доводи, съотносими към касационните основания по чл. 348 ал. 1, т. 1 - 3 от НПК. При условията на алтернативност се претендира отмяна на въззивния акт и оправдаване на Ч. по повдигнатото му обвинение или връщане на делото за ново разглеждане на апелативния съд или намаляване на наложените му наказания. Прокурорът от ВКП намира жалбата за неоснователна, поради което предлага въззивното решение да бъде оставено в сила. Явилият се в с. з. частен обвинител и граждански ищец Д. С. моли решението да бъде потвръдено. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 ал. 1 от НПК, намери следното: Касационната жалба на подсъдимия е неоснователна. Оплакванията за недоказаност на деянието по безспорен начин и основаване на присъдата върху предположения, довело до незаконосъобразно ангажиране отговорността на подсъдимия, са изцяло неоснователни. Неясните и непълни твърдения в жалбата, че обвинителната теза „се крепи” върху „некатегоричните показания да двете момчета, свидетели на инцидента” (единият роднина на пострадалия, а другия разпитван на ДП в отсъствие на подсъдимия и чиито показания не са били проверени в съдебното производство, като явно се има предвид св. С. Н. и св. И. К.) и други косвени доказателства, изобщо не могат да бъдат подкрепени. Както първата, така и въззивната инстанция, са предложили подробен анализ на двете групи противоречиви доказателствени източници, свързани с авторството на деянието. Тезата, че не подсъдимия, а неговата съпруга е управлявала автомобила в момента на произшествието, е била отчетена за напълно опровергана от доказателствена съвкупност, обхващаща не само показанията на св. С. Н. и И. К., които са имали по-преки наблюдения за удара и кой точно е бил водача, но и тези на св. К. П., който първи се е притекъл на помощ на пострадалия, на св. С. С., пред когото подсъдимия е признал, че той е управлявал, а не на последно място и на св. Р. К., видяла точно подсъдимия да излиза от автомобила след като чула удара. Последователният и точен анализ на показанията на тези свидетели, съпоставени със заявеното от другата група доказателствени източници (формирана от подсъдимия, св. Ч. – негова съпруга и св. Г. и св. И., в чиито заявления са констатирани редица противоречия, вкл. за това дали малолетното дете на подсъдимия е било в автомобила), са дали основание на въззивната инстанция да изрази позицията си за тяхната достоверност. В тази връзка са били изложени подробни и убедителни съображения, които ВКС споделя и не намира за нужно да преповтаря. Само по повод показанията на св. К. (дадени пред съдия на ДП и прочетени в с. з. пред първата инстанция) следва да се допълни, че те не са били нито единствените, нито с решаващо значение за установяване авторството на деянието, поради което и с инкорпорирането им, както и включване в обхвата на съдебните преценки, не е било допуснато ограничаване на правото на защита на подсъдимия. Извън това, видно от допълнително проведеното въззивно следствие, в изпълнение на служебните си задължения апелативният съд е направил опит да проведе непосредствен разпит на този свидетел в условията на състезателност, но до това не се е стигнало поради неявяването му и декларираното съгласие на защитата делото да бъде приключено. Същевременно, изправяйки пороците на първостепенния съд, който не е разпитал непосредствено св. Г. и И., е провел и нужните очни ставки, вкл. със св. С. Н., като в тази връзка е направил процесуално необходимото за проверка достоверността на неговите показания, чиято относителна тежест е съпоставял с останалите източници на доказателствена информация за случая. Неоснователни са и възраженията за игнориране на доказателства с оправдателно значение като това, че били снемани отпечатъци от волана на автомобила, които не били приложени по делото. Такива са били правени и пред въззивния съд, който съвсем ясно е отговорил, че в огледния протокол не е имало данни за изземване на дактилоскопни следи и което отговаря на действителното му съдържание. Доводите във връзка с отрицателния резултат от пробата за алкохол на пострадалия при данни, че той същата вечер е пил в заведението, изобщо нямат отношение към правилното изясняване на авторството на деянието. От друга страна, още при изслушване на първоначалната СМЕ (вж. л. 43 от НОХД) е бил даден отговор каква може да е възможната причина за това, а именно забавяне на резорбцията на употребеното количество алкохол или недостатъчно време за резорбирането му до момента на смъртта. Изложеното дотук очертава, че противно на отразеното в жалбата, не са били игнорирани обстоятелства с оправдателно значение, а след обсъждането им те са били отхвърлени поради наличието на достатъчно по обем и сигурност обвинителни, на които е отдадена тежест при изложени за това конкретни и убедителни съображения. Поради това, липсва каквото и да е основание да се счита, че вътрешното убеждение на въззивната инстанция, което е суверенно не само относно оценката на доказателствата, но и за тяхната достатъчност за формиране на конкретен фактически и правен извод, е било опорочено. Не са били допуснати нарушения от процесуален характер, които да поставят под съмнение преценките за доказателствената подкрепа и относимост на поведението на подсъдимия към инкриминираното му престъпление. Затова, ВКС намира, че като е възприел извършеното деяние като съставомерно по текста на чл. 343 ал. 3, б. „б”, вр. ал. 1, б. „в”, вр. чл. 242 ал. 1 от НК, явяващо се в причинната връзка с допуснатите нарушение по чл. 116 и чл. 40 ал. 1 и ал. 2 от ЗДвП, Пловдивският апелативен съд правилно е приложил закона. Всъщност, по въпросите относно правната квалификация на деянието в жалбата няма възражения, на които да е възможно да бъде предложен касационен отговор. ВКС оценява като неснователни и доводите за явна несправедливост на наложените наказания. Лишаването от свобода, определящо и за лишаването от правоуправление по чл. 343г от НК, което не може да бъде по-малко по размер, е било отмерено на 3 години и 6 месеца или малко над минимума на санкцията по чл. 343 ал. 3 от НК при значителен превес на смекчаващите обстоятелства. Правилно индивидуализацията е била извършена при ползване на процесуална техника по чл. 54 от НК, а не тази по чл. 55 от НК, за която не са били налице необходимите предпоставки. Индивидуалната тежест на конкретно извършеното деяние, подчертана от неговата специфика, обхващаща две нарушения на правилата за движение, заедно с данните за множество предходни нарушения по ЗДвП, за които подсъдимият е бил наказван, вкл. с лишаване от правоуправление (вж. л. 74 от ДП), е била добре съпоставена с наличните по делото смекчаващи обстоятелства – неосъждан, с добри характеристични данни и семейна ангажираност. Правилно в тази категория не е включен принос на пострадалия, тъй като фактите по делото безспорно са сочели ударът да е настъпил, докато той се е движел по тротоарната площ, към която напълно безконтролно се е насочил подсъдимия при движението си на заден ход. ВКС констатира, че неоправдано като смекчаващо обстоятелство не е било отчетено участието на Ч. при оказване помощ на пострадалия, което съвсем ясно е било заявено от св. К. П.. Независимо от направената констатация обаче, ВКС намира, че смекчаващите обстоятелства, разгледани самостоятелно и в съвкупност, не оправдават по-голямо смекчаване на наказанието и прилагането на чл. 55 от НК. В потвърдения размер наказанието лишаване от свобода и лишаване от право да управлява МПС, съответства на тежестта на извършеното и се явява достатъчно за постигане на целите по чл. 36 от НК. Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав намери, че не са налице сочените касационни основания и въззивното решение следва да бъде оставено в сила. С оглед изложеното и на основание чл. 354 ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 10/30.01.2012 г. на Пловдивския апелативен съд, НО, 3-ти състав, постановено по ВНОХД № 573/2011 г. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.