8 Р Е Ш Е Н И Е № 363 гр. София, 24 юни 2024 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Наказателна Колегия, първо наказателно отделение, в публичното съдебно заседание на двадесети март, две хиляди двадесет и четвърта година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Румен Петров ЧЛЕНОВЕ: В. Рушанова Красимир Шекерджиев при участието на секретаря Елеонора Михайлова и прокурора Атанас Гебрев, като разгледа докладваното от съдия Шекерджиев КНД №175 по описа за 2024 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството пред ВКС е образувано по касационна жалба на защитника на подсъдимия Д. Р. Д. срещу решение №413 от 04.12.2023 г., постановено по ВНОХД №517/2023 г. по описа на Софийски апелативен съд. С присъда №13, постановена на 28.04.2022 г. по НОХД №408/2020 г. по описа на Окръжен съд - Благоевград, подсъдимият Д. е признат за виновен в това, че на 17.02.2018 г. в [населено място], на кръстовище на [улица]и [улица], при управление на МПС- лек автомобил „БМВ“ Х5 с ДК№ 064М597, нарушил чл.6, т.1, чл.16 ал.1, т.3 и чл.36, ал.2 ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на Л. Х. С. (починал на 02.05.2018 г.), като след деянието подсъдимият направил всичко зависещо от него за оказване помощ на пострадалия и на основание чл.343а, ал.1, б.“б“, във вр. с чл.343, ал.1, б. “в“, във вр. с чл.342, ал.1 НК и чл.343г НК са му наложени наказания „лишаване от свобода“ за срок от една година и осем месеца, като изпълнението му е отложено на основание чл.66, ал.1 НК за срок от три години и е бил лишен от право да управлява МПС за две години и шест месеца, считано от влизане на присъдата в сила. С присъдата подсъдимият е бил осъден да заплати и разноски по водене на делото в размер на 5 343, 64 лева по сметка на ОД МВР- Благоевград и в размер на 5 057, 34 лева в полза на Окръжен съд- Благоевград. С въззивното решение е изменена постановената първоинстанционна присъда, като е увеличен размера на наложеното наказание „лишаване от свобода“ от една година и осем месеца на три години, увеличена е продължителността на определения по реда на чл.66, ал.1 НК изпитателен срок от три на пет години и е увеличен размера на наложеното наказание „лишаване от право да управлява МПС“ от две години и шест месеца на пет години. Постановената първоинстанционна присъда е потвърдена в останалата й част. В касационната жалба се сочат всички касационни основания. Жалбоподателят поддържа, че въззивното решение е постановено при допуснати съществени нарушения на процесуални правила, изразили се в това, че въззивната инстанция е направила погрешен доказателствен анализ и така е нарушила чл.13, чл.14 и чл.107, ал.3 и ал.5 НПК. Твърди, че неправилно не са кредитирани показанията на свидетеля Ч., обясненията на подсъдимия и огледния протокол, като съдът не установил коректно фактите по делото. Поддържа, че Д. не е осъществил състава на престъплението, защото за него удара е бил непредотвратим, тъй като произшествието е настъпило в резултат на рязката промяна на посоката на движение на пострадалия велосипедист. В касационната жалба се оспорват и изводите на въззивния съд, че подсъдимият е допуснал нарушение на чл.6, т.1, чл.16 ал.1, т.3 и чл.36, ал.2 ЗДвП като се твърди, че тези норми не са нарушени, а и дори да са нарушени те не са в пряка причинно- следствена връзка с настъпилия съставомерен резултат. Поддържа се, че произшествието е настъпило единствено поради осъществените от пострадалия нарушения, защото последният се е ударил в автомобила на Д. и това се доказва от установените по превозното средство деформации. На тези основания се поддържа оплакване за неправилно приложение на материалния закон. Жалбоподателят твърди, че наложените му наказания са явно несправедливи, като същите неправилно са определени по реда на чл.54 НПК, а не при приложението на чл.55, ал.1, т.2, б.“б“ НК. Моли да бъде отчетено, че отегчаващи отговорността обстоятелства липсват, като неправилно въззивният съд е отмерил наказанието при техен превес. При условията на алтернативност се предлага атакуваното въззивно решение да бъде отменено, а подсъдимият Д. оправдан, или след отмяната на решението делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, или решението да бъде изменено, като бъде определено на подсъдимия основно наказание „пробация“ и срока на наложеното му кумулативно наказание „лишаване от право да управлява МПС“ да бъде намален. В касационното съдебно заседание защитникът на подсъдимия Д. поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения и моли тя да бъде уважена. В допълнение на отразените в касационната жалба оплаквания моли да бъде отчетено това, че са изминали повече от четири години от инкриминираната дата, както и това че неправилно като отегчаващи отговорността обстоятелства са ценени предходни нарушения на правилата за движение по пътищата, като не е съобразено това, че те са за непоставяне на предпазен колан, за това, че подсъдимият е карал без светлини и е бил санкциониран за неправилно паркиране. В защитната си реч предлага при условията на алтернативност или Д. да бъде оправдан, или след отмяна на атакуваното решение делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, или въззивното решение да бъде изменено, като бъдат намалени наложените наказания. Представителят на държавното обвинение предлага касационната жалба да бъде преценена като неоснователна. Поддържа, че въззивният съд е направил пълен и верен анализ на доказателствата, не е допуснал съществени нарушения на процесуални правила и е наложил справедливо наказание. Поверениците на частните обвинители Е. С., Х. С. и М. Х. се присъединяват към становището на прокурора. Поддържат, че механизма на настъпване на произшествието е установен по несъмнен и безспорен начин от приетите по делото многобройни комплексни автотехнически експертизи, като техните заключения се подкрепят и от свидетелски показания. Твърдят, че правилно не са били кредитирани показанията на свидетеля Ч., тъй като те се опровергават от показанията на трима свидетели, както и от това, че механизма на произшествието, описан от него е технически невъзможен. Молят доводите на защитата, свързани с продължителността на воденото наказателно производство да не бъдат възприети, като бъде отчетено процесуалното поведение на подсъдимия, което е довело до това делото да не е приключило до момента. Предлагат атакувания въззивен съдебен акт да бъде оставен в сила защото въззивният съд е приложил правилно материалния закон и е отмерил вярно наказанието. Подсъдимият Д. иска истината да бъде установена, като експертите определят механизма на настъпване на произшествието и скоростта на движение на пострадалия колоездач. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните в производството и извърши проверка на въззивния съдебен акт, намери следното: Касационната жалба е частично неоснователна. По оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуални правила: Основното оплакване, относимо към касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 НПК е за погрешен доказателствен анализ. Преди да се отговори на това възражение следва да се посочи това, че касационната инстанция (извън хипотезата на чл.354, ал.5 НПК) е инстанция единствено по правото, а не по фактите. В рамките на касационното производство съдът няма правомощие да прави нови фактически изводи или да интерпретира по различен начин доказателствени източници. Подобна дейност би била свързана с проверка за необоснованост на атакувания въззивен съдебен акт, а такова касационно основание не е предвидено от законодателя. При възражение, относимо към касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 НПК касационният съд има възможност единствено да прецени дали относимите доказателствени източници са ценени вярно и дали възприетите въз основа на тях факти и обстоятелства са правилно изведени. В рамките на така очертаните предели на касационната проверка, съдът намира, че при анализа на събраните в производството доказателства, доказателствени средства и приетите експертизи въззивният съд не е допуснал съществени фактически или логически неточности и правилно е установил релевантните за изхода на делото факти. Касационният съд прецени, че законосъобразно предходните съдебни състави са ценили показанията на свидетелите С. и Д., които са били очевидци на произшествието и са дали подробни и непротиворечиви показанията за механизма на настъпването му. Вярно е преценено, че те макар и да не са възприели визуално удара между пострадалия колоездач и управлявания от подсъдимия автомобил са чули шума от сблъсъка и са възприели непосредствено след него положението на велосипеда и спрелия автомобил и поведението на подсъдимия Д.. Правилно е прието, че показанията на тези свидетели кореспондират със заключенията на изготвените комплексни авто- технически експертизи, които са установили на базата на изготвения протокол за оглед и най- вече фиксираните по автомобила на Д. следи от удара на велосипеда и тялото на пострадалия механизма на настъпване на произшествието. Правилно въззивният съд е преценил, че пострадалият С. се е движил по пешеходната пътека и е бил ударен от завиващия на ляво автомобил в задната лява част на управлявания велосипед, в резултат на което задното колело на велосипеда се е изместило на дясно, а С. е загубил равновесие, тялото му е политнало на ляво- по посока на автомобила и се е ударило в предната му лява част, засягайки лявото огледало. Въззивният съд законосъобразно е изключил възможността велосипедистът да се е движил попътно на завиващия автомобил или косо срещу посоката му на движение, като е преценил, че този механизъм на настъпване на произшествието е бил невъзможен от техническа страна. Правилно въззивният съд е приел, че механизма на произшествието е осъществен след настъпване на инициален удар в задната част на велосипеда с предната лява част на бронята на автомобила на Д., като е изключил възможността велосипедиста да е ударил движещия се автомобил. Вярно въззивният съд не е ценил показанията на свидетеля Ч. в частта им за това, че той е възприел визуално произшествието и пострадалият се е движил срещу автомобила на Д., като е отчел, че те противоречат не само на показанията на свидетелите очевидци С. и Д., но и на заключенията на посочените по- горе експертизи. Не на последно място тези показания (дадени от свидетел, разпитан едва в хода на съдебното следствие) очертават фактическа обстановка, която категорично не съответства на установените следи по автомобила, причинени от удара и закрепени в протокола за оглед. В заключение следва да бъде посочено и това, че въззивният съд напълно вярно е приел, че какъвто и да е бил механизма на настъпване на произшествието е установено по несъмнен и категоричен начин, че подсъдимият Д. е предприел забранена маневра- завой на ляво, към момента на навлизане в кръстовището е имал възможност да възприеме пострадалия велосипедист, както и е могъл да спре и предотврати пътния инцидент. Правилно е установена и причинната връзка между произшествието и настъпилия съставомерен резултат, като детайлно е изяснено увреждането на С. и това, че именно то е довело до смъртта му. Верни са и изводите на съда, че непосредствено след произшествието подсъдимият Д. е осъществил реални действия, насочени към оказване на помощ на пострадалия, като е оказал такава на пострадалия към момент, в който той се е нуждаел от нея и е бил жив. Предвид изложеното касационният съд прие, че въззивната инстанция е направила пълен, подробен и верен анализ на доказателствените източници, правилно е отграничила противоречията в част от показанията на разпитаните свидетели и вярно е кредитирала тези, които кореспондират с приложените по делото доказателствени средства и заключенията на приетите експертизи. Релевантните за изхода на производството факти са установени по несъмнен и категоричен начин, което е и основания да се прецени, че в доказателствената си дейност съдът не е допуснал твърдените нарушения на чл.13, чл.14 и чл.107 НПК, като вярно е установил фактите въз основа на разумен и верен анализ на доказателствата. Ето защо съдът приема, че в хода на производството не са допуснати съществени нарушения на процесуални правила и атакувания въззивен съдебен акт не следва да бъде отменен на това основание. По оплакването за допуснато нарушение на материалния закон: Оплакванията, отразени в касационната жалба относими към касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 НПК са за неправилно установяване на фактите по делото, което е довело до погрешно приложение на материалния закон и за липса на пряка причинно- следствена връзка между приетите за извършени нарушения и настъпилия съставомерен резултат. Съдът не намира за необходимо да повтаря аргументите, отразени по- горе по отношение на анализа на доказателствата, като единствено следва да посочи това, че релевантните за изхода на производството доказателства са правилно установени, като вярно въззивният съд е установил поведението на всеки един от участвалите в произшествието, действията на подсъдимия Д. преди удара- при предприемане на маневрата, към момента на удара с пострадалия и непосредствено след това. Касационният съд категорично не споделя тезата на защитата, че подсъдимият не е нарушил разпоредбите на чл.6, т.1 ЗДвП, във вр. чл.51 и чл.53 ППЗДвП, чл.16 ал.1, т.3 и чл.36, ал.2 ЗДвП, както и оплакването, че липсва причинно- следствена връзка между извършените нарушения и смъртта на пострадалия С.. В хода на производството се установи по несъмнен и категоричен начин това, че Д. е извършил забранен ляв завой, като по този начин не е спазил предписанието на пътния знак, поставен преди кръстовището, който е давал задължително указание за завой единствено надясно. С извършването на тази маневра подсъдимият е нарушил задълженията си, произтичащи от чл.51 и чл.53 ППЗДвП. Той е нарушил и чл.16 ал.1, т.3 и чл.36, ал.2 ЗДвП, тъй като при извършване на забранената маневра той не я е осъществил по указания в закона начин (когато този завой е позволен)- по най- краткия път и без да навлиза в лентата за насрещно движение. Анализът на инкриминираните нарушения дава основание да се приеме, че всяко едно от тях е в пряка причинно- следствена връзка с пътния инцидент, като същият не би настъпил ако подсъдимият не бе предприел забранената маневра- завой наляво или я бе осъществил по указаната в закона траектория, която изключва настъпването на удара с движещия се по пешеходната пътека пострадал велосипедист. Ето защо съдът прецени от една страна, че отговорността на подсъдимия е била правилно ангажирана за извършване на посочените по- горе нарушения на правилата за движение по пътищата, а осъщественото пътно произшествие и получените в резултат на него увреждания на пострадалия С. са причинили смъртта му. Правилно съдът е приел, че престъплението е осъществено и от субективна страна- при форма на вината непредпазливост, като Д. не е предвиждал или целял настъпването на общественоопасния резултат, но е могъл и е бил длъжен да го направи. Законосъобразно въззивният съд се е съгласил с изводите на първостепенния съд, че наказателната отговорност на Д. следва да бъде ангажирана по привилегирования състав на престъплението по чл.343а НК, тъй като последният е оказал помощ на пострадалия. На тези основания касационният съд прие, че правилно въззивният съд е приложил материалния закон, като вярно е квалифицирал деянието по чл.343а, ал.1, б.“б“, във вр. с чл.343, ал.1, б. “в“, във вр. с чл.342, ал.1 НК. По оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание: В касационната жалба са отразени оплаквания, свързани с касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 НПК- за неправилно отмерване на наказанието по реда на чл.54 НК вместо по този посочен в чл.55, ал.1, т.2 НК и за незаконосъобразна индивидуализация на наказанието при превес на отегчаващите отговорността на подсъдимия обстоятелства. Касационният съд се солидаризира с изводите на въззивния съд, че като смекчаващи отговорността на подсъдимия Д. обстоятелства следва да се отчетат чистото му съдебно минало, трудовата му ангажираност, семейното му положение, това че полага грижи за две деца и изразеното съжаление за извършеното. Правилно като отегчаващи отговорността обстоятелства са ценени многобройните предходни нарушения на правилата за движение по пътищата, това, че в кратък срок преди инкриминираната дата той е осъществил сериозни нарушения поставящи в опасност останалите участници в движението и това, че за извършване на престъплението Д. е допуснал три самостоятелни нарушения на ЗДвП и ППЗДвП. Касационният съд прецени като верни изводите на въззивната инстанция за това, че осъщественото през 2004 г. от подсъдимия престъпление по чл.343а НК, за което той е бил признат за виновен и по реда на чл.78а НК му e наложено административно наказание не следва да бъде отчитано при индивидуализацията на наказанието. Вярно съдът е приел, че за това престъпление подсъдимият е реабилитиран и същото не може да бъде отчитано. Не така стои въпроса по отношение на извършените от Д. нарушения на ЗДвП (общо 48, от които 37 санкционирани с наказателни постановления и 11 с фишове), защото по отношение на тях законодателят не е предвидил по изричен начин възможност за реабилитация, което дава основание те да бъдат отчетени. Няма спор, че подсъдимият е многократно наказван по административен ред за множество нарушения на правилата за движение, което правилно е било отчетено при индивидуализация на наказанието (в този смисъл Р 86/2021 г. по НД 221/2021 г., І НО, Р 60223/2022 г. по НД 834/2021 г., І НО, Р 196/2021 г. по НД 718/2020 г., ІІІ НО, Р 145/2020 г. по НД 637/2020 г., ІІ НО и др.) Правилно като отегчаващо отговорността обстоятелство е ценено и това, че произшествието е настъпило след извършване на три самостоятелни нарушения на правилата за движения по пътищата, като Д. е нарушил императивна забрана за извършване на маневра и я е осъществил по начин, който не е бил указания за завиване на ляво. Броят е сериозността на осъществените нарушения правилно е бил отчетен и законосъобразно е обосновал извод за завишена обществена опасност на инкриминираното деяние и неговия извършител. Касационният съд не може се съгласи с изводите на въззивната инстанция, че наказанието на подсъдимия следва да бъде определено при превес на отегчаващите отговорността обстоятелства- над средния размер посочен в санкционната част на чл.343а НК. Съпоставката на установените смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства дава основание да се приеме, че наказанието следва да бъде определено при баланс на тези обстоятелства, а не при превес на отегчаващите. Ето защо касационният съд прецени, че по- тежкото по вид наказание наложено на подсъдимия Д. следва да бъде намалено от три на две години „лишаване от свобода“. Определяне на основното наказание в този размер е съответно на извършеното престъпление и достатъчно за постигане на целите на чл.36 НК. Атакуваният въззивен съдебен акт не следва да бъде коригиран по отношение на приложението на чл.66, ал.1 НК и продължителността на изпитателния срок. Въззивното решение не следва да бъде коригирано и по отношение на наложеното кумулативно наказание „лишаване от право да управлява МПС“, тъй като подсъдимият има завишена лична обществена опасност, предвид предхождащите му нарушения, които го характеризират като твърде недисциплиниран водач. Касационният съд не възприе оплакването, че при индивидуализация на наказанието следва да бъде отчетена продължителността на воденото производство. Действително към момента разглеждането на делото е продължило близо четири години, но този срок не може да бъде преценен като неразумен, тъй като делото е със значителна фактическа сложност, която е налагала събирането на множество доказателства, назначаването на многобройни експертизи и установяването на множество факти, които са били оспорвани от защитата и обвинението. Тези особености на конкретното дело, наред с обстоятелството, че производството по него е отлагано няколкократно по инициатива на подсъдимия или неговия защитник дава основание да се приеме, че срока на разглеждане на делото не е неразумен по смисъла на ЕКПЧ и това обстоятелство не може да бъде формално основание за намаляване на наказанието наложено на подсъдимия. Съдът не възприе и доводите, отразени в касационната жалба, че наказанието е следвало да бъде определено по реда на чл.55, ал.1, т.2 НК и решението следва да бъде изменено, като на Д. се определи основно по- леко наказание „пробация“. Липсват основанията за приложение на нормата на чл.55 НК, тъй като по делото липсват многобройни или изключителни смекчаващи отговорността обстоятелства от една страна, а от друга предвиденото наказание не е несъразмерно тежко. Напротив по- горе бе посочено защо и касационният съд приема, че наказанието на подсъдимия трябва да бъде отмерено при баланс на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, като това напълно изключва възможността то да бъде определено по реда на чл.55 НК. На тези основания касационният съд прецени, че атакуваното въззивно решение следва да бъде изменено, като бъде намален размера на наложеното наказание „лишаване от свобода“ от три на две години. Решението следва да бъде оставено в сила в останалата му част. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Първо наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ решение №413 от 04.12.2023 г., постановено по ВНОХД №517/2023 г. по описа на Софийски апелативен съд като НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимия Д. Р. Д. наказание „лишаване от свобода“ от три на две години. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.