Р    Е    Ш   Е   Н   И    Е   № 90   София, 16 февруари  2009 г.   В ИМЕТО НА НАРОДА   ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в  съдебно заседание на  дванадесети февруари 2009 г. в състав :                                         ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОРИСЛАВ АНГЕЛОВ                                                ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА                                                                   ПАВЛИНА ПАНОВА                                                при секретаря ............ Ив. Илиева..........................  и в присъствието   на прокурора от ВКП .........П. МАРИНОВА................., като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА  наказателно дело № 21/2009 г. , за да се произнесе, взе предвид следното:     Производството пред ВКС е по реда на чл. 420 ал. 2, вр. чл. 422 ал. 1, т. 5 от НПК и е образувано по искане на осъдения Г. А. Д. за възобновяване на ВНОХД № 1540/2008 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив и отмяна на постановеното по него решение, с което е потвърдена първоинстанционна присъда, с която той е бил признат за виновен по обвиненията по чл. 198 ал.1 вр. чл. 20 ал.2 от НК и по чл. 209 ал.1 вр. чл. 20 ал.2 от НК и му е било наложено общо наказание три години и шест месеца „лишаване от свобода”, което да изтърпи при първоначален „общ” режим. В искането се изтъкват доводи за допуснати съществени нарушения на процесуалния закон, които са основания за възобновяване съгласно чл. 422 ал. 1, т. 5, вр. чл. 348 ал. 1, т. 2 от НПК, тъй като е бил признат за виновен само въз основа на показанията на пострадалите граждани, които са противоречиви, при наличие на сериозни съмнения в способността им да възприемат правилно фактите и обстоятелствата и да дават показания за тях, както и поради това , че не са обсъдени задълбочено оправдателните доказателства, потвърждаващи обясненията на подсъдимия, а също и поради опорочено провеждане на разпознаването му. Излагат се съображения и за неправилно приложение на материалния закон /основание по чл. 422 ал.1 т.5 вр. чл. 348 ал.1 т.1 от НПК / предвид погрешна квалификация на едното от деянията по чл. 198 ал.1 от НК, вместо по чл. 194 от НК. Сочи се наличие и на основание по чл. 348 ал.1 т.3 от НПК, тъй като наложеното наказание е явно несправедливо. Претендира се възобновяване на наказателното производство, отмяна решението на въззивния съд, с което е била потвърдена присъдата, и връщане на делото за ново разглеждане. Защитникът на осъдения в съдебно заседание пред ВКС поддържа молбата за възобновяване по изложените в нея доводи. Прокурорът от ВКП намира искането за неоснователно, поради което предлага да бъде оставено без уважение. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличието на основанията за възобновяване, намери следното: С присъда № 106/02.07.2008 г. по НОХД № 784/2007 г. Пловдивският районен съд е признал подсъдимия Г. А. Д. за виновен в това, че на 07.02.2007 г., в гр. П., в съучастие като съизвършител с неизвестен извършител отнел чужди движими вещи – сумата от 200 лева от владението на И. Д. Я. , без негово съгласие и с намерение противозаконно да я присвои, като употребил за това сила, поради което и на основание чл. 198 ал.1 вр. чл. 20 ал.2 от НК му е наложил наказание три години и шест месеца лишаване от свобода. Със същата присъда подс. Д. е бил признат за виновен и за това, че на същата дата и място в съучастие като съизвършител с неизвестен извършител с цел да набави за себе си имотна облага е възбудил у К. Т. К. заблуждение и с това му е причинил имотна вреда в размер на 185 лева, поради което и на основание чл. 209 ал.1 вр. чл. 20 ал.2 от НК му е наложено наказание една година и шест месеца лишаване от свобода. На осн чл. 23 от НК е било наложено едно общо наказание измежду така определените – това от три години и шест месеца лишаване от свобода, като е бил определен общ режим за изтърпяването му. Въз основа на депозирана жалба от подсъдимия Д е било образувано въззивно производство пред Пловдивския окръжен съд по ВНОХД № 1540/2008 г., приключило с решение № 460 от 04.12.2008 г., с което първоинстанционната присъда е била потвърдена изцяло. Поради липсата на процесуална възможност за касационно обжалване присъдата е влязла в сила на датата на постановяване на въззивното решение. Искането за възобновяване на въззивното дело се явява подадено в изискуемия се 6 месечен срок по чл. 421 ал. 3 от НПК.   Разгледано по същество, искането е неоснователно.   Доводите за допуснати съществени процесуални нарушения са изцяло неоснователни. Както първоинстанционният, така и въззивният съд задълбочено са изследвали въпроса за доказаността на авторството на двете престъпления в лицето на осъдения Д. , както и са проверили тезата му за невъзможност да е участвал в инкриминираните деяния поради болестна причина. Авторството на осъдения Г. Д. е доказано по безспорен начин, поради което са неоснователни всички изложени съображения на защитата в подкрепа на твърдението за наличие на сериозно съмнение в този извод на съдебните инстанции.частието на осъдения Д. и в двете престъпления е безспорно установено от показанията на свидетелите И пострадали от деянията, които са били разпитани двукратно – както от първоинстанционния, така и от въззивния съд / л. 65 и л.66 от първоинстанционното и л. 27 от въззивното производство/. В показанията си и двамата свидетели разкриват подробно механизма на престъпните деяния, който е изключително сходен, като се различава единствено по последващите действия на осъдения, резултат от различното поведение на пострадалите вследствие на провокацията на Д. и неговия съучастник. Тази разлика съответно е дала отражение и на различната правна квалификация на всяко от деянията. И двамата свидетели на досъдебното производство са изложили последователни и убедителни данни за всички белези на подсъдимия, по които биха го разпознали, ако го видят отново – ръст, телосложение, възраст, коса, външен вид. Тези техни възприятия са били еднопосочни и убедителни, доколкото и двамата свидетели са имали възможност от изключително близко разстояние да възприемат подсъдимия – те са разговаряли известно време с него в непосредствена близост, а срещата им не е била внезапна и изненадваща за тях, за да се касае за мимолетно възприятие за външността на извършителя, което да бъде подложено на съмнение. Независимо от възрастта на свидетелите Я, и двете съдебни инстанции не са се усъмнили в тяхната физическа възможност да възприемат правилно фактите и обстоятелствата , които имат значение за наказателния процес, и правилно да ги възпроизвеждат, поради което и напълно обосновано са оставили без уважение искането за назначаване на експертизи за тяхната свидетелска годност. Това решение на съдилищата е било обосновано и от личните възприятия на съдебните състави от двамата свидетели, дали показания непосредствено и пред първата и пред втората инстанции, така и от логичността, последователността и ненарушимата цялост на показанията им относно правнозначимите факти. От прочита на показанията им в хода на първоинстанционното и въззивното съдебни следствия не се установява да са налице както вътрешни противоречия в показанията на двамата свидетели, така и такива между тях. Заявеното от св. И пред въззивния съд: „Не съм сигурен, че това е човека” /л.27/ не заличава категоричността на неговите показания пред първата инстанция, в които е заявил несъмнено, че подсъдимият е лицето, което му е отнело парите със сила /което междувпрочем е заявил и в началото на показанията си пред въззивния съд/. Следва да се има предвид, че разпитът на св. Я пред Пловдивския ОС е проведен година и девет месеца след датата на деянието, през който период би могла да се е променила външността на подсъдимия Д, а и споменът от неговия външен вид към 07.02.2007 г. у свидетеля да е избледнял. Наред с гласните доказателствени източници авторството е безспорно установено и от протоколите за разпознаване / л. 19 и л. 25 /. Янев и К. независимо един от друг са разпознали без колебание именно подсъдимия като един от извършителите, като са посочили и устойчивите белези, по които са направили това, а те напълно съвпадат със заявеното от тях в проведените непосредствено преди разпознаванията разпити. Доводите на защитата за процесуална негодност на разпознаванията като процесуално-следствени действия са неоснователни. Органът на досъдебното производство е спазил процедурата за тях, предвидена в чл. 169 -171 от НПК. Липсват данни разпознаващите да са влезли в непосредствен визуален контакт с разпознавания преди това, което да е повлияло на тяхното убеждение относно избора на разпознавания субект. Неоснователен е доводът и за пълно различие във външния вид на съпоставените лица, което недвусмислено насочвало разпознаващите кого е следвало да разпознаят. Обективно поради липса на снимков материал това не би могло да бъде установено, но и двете съдебни инстанции са положили усилия да проверят този довод на защитата. Проведените разпити на св. Ц св. Цонев /участвали при разпознаванията като съпоставени лица/ са послужили и за създаването на лично убеждение у съдебните състави за това, че тези лица отговарят на изискванията на чл. 171 ал.2 от НПК за сходство. Различната възраст на съпоставените не може да бъде критерий за наличие или липса на сходство, доколкото възрастта на съпоставените не е издигната в закона като критерий за сходство, а само външният им вид. Той обаче не винаги се влияе от възрастта на лицата. Неоснователно се твърди в искането за възобновяване, че съдебните инстанции са игнорирали доказателствата, осигуряващи подкрепа на защитната теза на осъдения, който твърди, че не би могъл да е автор на деянията, тъй като е страдал от заболяване, което е затруднявало движението му, а в същия ден е бил на преглед при личния си лекар, за което има издадена и рецепта. Въззивният съд с основание е отхвърлил версията на осъдения , като е подложил на проверка анализа, направен от първоинстанционния съд, на посочените доказателства от защитата. С аргументирани по реда на чл. 339 ал.2 от НПК доводи съдът се е отнесъл с резерви към показанията на св. П издадените от него документи, единствените, които създават алиби за датата на двете деяния. Дори и съдебните инстанции да са приели с доверие показанията на свидетеля и издадената от него служебна бележка и рецепта, то по делото не би било установено по несъмнен начин, че осъденият Д. се е намирал на 07.02.2007 г. на преглед при св. П точно в 10 часа, когато са извършени деянията. Ако такъв преглед действително се е състоял, то той обективно е могъл да бъде проведен както преди този час, така и след него. Поради тези съображения касационната инстанция не намери да е допуснато съществено нарушение на процесуалните правила при оценката на доказателствата и при формиране на правните изводи на съдилищата относно авторството на двете престъпления в лицето именно на осъдения Г. Д. Не намира опора в доказателствената съвкупност и твърдението за неправилно приложение на материалния закон по отношение на деянието, квалифицирано като престъпление по чл. 198 ал.1 от НК. Доводът, че се касае до кражба на пари от владението на св. Я, не почива на събраната доказателствена съвкупност. Безспорно е установено по делото, че св. Я е извадил парите от джоба си, държал ги е в ръка, като ги е стискал и ги е показвал на подсъдимия и съучастника му в подкрепа на твърдението си, че има пари и не му е нужно участие в томбола за печелене на такива. Отнемането на парите е станало в този момент, като за да стане това възможно, подс. Д. е преодолял естествената съпротива на ръката на Я. , стискащ парите, като ги е издърпал със сила от оттам. Отнемането на предмета на деянието от владението на пострадалия чрез употреба на сила несъмнено сочи на престъпния състав на престъпление по чл. 198 ал.1 от НК, а не на такова по чл. 194 ал.1 от НК. Материалният закон е приложен правилно и не е налице основанието по чл. 422 ал.1 т.5 вр. чл. 348 ал.1 т.1 от НПК за възобновяване на производството по делото. Неоснователен е и доводът за явна несправедливост на наложеното наказание. С оглед събраните доказателства, влияещи на индивидуализацията на наказанието, то е било определено в нужните предели за всяко от деянията, като при отмерването му са били обсъдени и надлежно оценени съобразно тяхната тежест и значение всички обстоятелства, включени в обхвата на чл. 54 от НК. В случая индивидуалната тежест на извършеното е била добре съпоставена с констатираните отегчаващи обстоятелства (в която категория са включени възрастта на пострадалите и обществената опасност на конкретните деяния, която се явява завишена с оглед на отнемането на пенсиите на двамата пострадали, както и наличието на предходни осъждания на дееца), както и смекчаващите такива, сред които е било отдадено нужното значение на възрастта на подсъдимия и обстоятелството, че се грижи за двете си деца, като именно и с оглед техния относителен превес е определена и точната мярка за наказателно въздействие чрез налагане на наказания към минималните размери за съответните престъпления – три и половина и една година и половина лишаване от свобода. В тези размери наказанията се явяват съответни на извършеното и достатъчно за комплексното постигане на целите по чл. 36 от НК. По делото не се установяват други обстоятелства, които да са относими към въпроса за индивидуализацията на наказанията, които да не са били отчетени от предходните съдилища. Нито в молбата за възобновяване, нито в съдебно заседание осъденият и защитата му се позовават на каквото и да е неотчетено обстоятелство, което да може да повлияе на наказателната отговорност на осъдения. По този начин ВКС не констатира да е налице каквото и да е смекчаващо обстоятелство, което да не е било взето предвид от въззивната инстанция и да поражда необходимост от смекчаване на наложените наказания. Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав намери, че не са налице сочените основания за възобновяване на наказателното дело, поради което и искането за това следва да бъде оставено без уважение. С оглед изложеното, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение   Р Е Ш И:   ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения Г. А. Д. за възобновяване на ВНОХД № 1540/2008 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив и отмяна на постановеното по него въззивно решение № 460 от 04.12.2008 г., с което е била потвърдена присъда № 106/02.07.2008 г. по НОХД № 784/2007 г. на Пловдивския районен съд. Решението не подлежи на обжалване.   ПРЕДСЕДАТЕЛ:   ЧЛЕНОВЕ: 1.   2.