О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 604
София, 20.07.2022 год.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и трети май през две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:Мими Фурнаджиева
ЧЛЕНОВЕ:Велислав Павков
Десислава Попколева
като разгледа докладваното от съдия Попколева гр.дело № 4774 по описа за 2021 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. Л. М., чрез пълномощника й адв. Б. Г., против решение № 954/09.08.2021 г. по в.гр.д. № 532/2021 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение №262007/21.12.2020 г., постановено по гр.д. №10883/2018г. на СГС, с което са отхвърлени исковете, предявени от Н. Л. М. срещу Е. В. П. за сумата от 77 000лв., представляваща заплатена цена за продажба на описания в предварителния договор от 25.07.2006г. недвижим имот, както и за сумата от 38 500лв., представляваща част от уговорената неустойка в същия договор, на основание чл.55, ал.1, предл.3, вр. чл.92 ЗЗД, поради неговото разваляне, ведно със законната лихва върху сумите от 09.08.2018г.
Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване.
Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност и необоснованост на същото поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила - основания по чл.281, т.3 ГПК.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК следните въпроси: 1/ Длъжен ли е съдът да обсъди всички доводи на страните и всички доказателства по делото; 2/ Длъжен ли е съдът да постанови решението си без да допуска извращаване или изопачаване на доказателствата по делото; 3/ Следва ли съдът да се мотивира защо дава вяра на едни доказателства, а не кредитира други; 4/ Заинтересоваността на свидетеля от изхода на делото достатъчно основание ли е за това да не се кредитират неговите показания; 5/ Необходимо ли е страната, оспорваща съдържанието на частен диспозитивен документ, да проведе пълно и главно доказване и конкретно: 5.1. Беше ли необходимо ответникът да установи по несъмнен начин, че съдържанието на договора е подменено, щом като подписът му върху договора е автентичен и 5.2. Беше ли необходимо ответникът, твърдейки, че оспореният договор е с подменено съдържание, но бидейки безспорно подписан от него, да представи доказателства за действителното съдържание на документа, който страните са подписали. По първия въпрос се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС – Постановление №7/27.12.1965 г. на Пленума на ВС, ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК и практиката на ВКС, обективирана в решение № 554 от 08.02.2012 г. по гр.д. № 1163/2010 г., решение № 217 по гр.д. № 761/2010 г. и двете на IV г.о., решение № 205/16.10.2017 г. по гр.д. № 5227/2016 г. на ІV г.о., решение № 124/12.10.2017 г. по гр.д. № 4080/2016 г. на ІІІ г.о., решение № 93/06.07.2010 г. по т.д. № 808/2009 г. на І т.о., решение № 200/21.10.2013 г. по гр.д. № 2254/2013 г., решение № 1488/08.11.1999 г. по гр.д. № 814/1999 г. на V г.о. и други, както и определение № 54/01.02.2000 г. по гр.д. № 583/1999 г. и определение № 156/12.04.2013 г. по гр.д. № 2254/2013 г. на ІІ г.о. По отношение на втори въпрос се поддържа противоречие на даденото от въззивния съд разрешение с практиката, обективирана в определение № 174 от 16.02.2016 г. по гр.д. № 5150/2015 г. на ІV г.о. и решение № 276 от 1954 г. на I г.о. По третия въпрос се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС – Постановление № 1 от 13.12.1953 г. на ППВС, Постановление №7/27.12.1965 г. на Пленума на ВС и практиката на ВКС, обективирана в решение № 91 от 27.08.2015 г. по гр.д. № 321/2015 г. на ІІ г.о., решение № 101 от 03.06.2015 г. по т.д. № 1740/2014 г. на I т.о., решение № 923 от 14.04.1960 г. по гр.д. № 1756/60 г. на ІІІ г.о., решение № 87 от 04.09.1958 г. по гр.д. № 55/1958 г. на ОСГК на ВС, решение № 381 от 21.03.2012 г. по гр.д. № 765/2010 г. на І г.о. По отношение на четвъртия въпрос се поддържа противоречие на даденото от въззивния съд разрешение с практиката, обективирана в решение № 159 от 22.02.2016 г. по т.д. № 1871/2014 г., решение № 428 от 15.07.2010 г. по гр.д. № 843/2009 г., решение № 1806 от 13.06.1977 г. по гр.д. № 963/77 г. на ІІ г.о. и др. По петия въпрос се поддържа противоречие на даденото от въззивния съд разрешение с практиката, обективирана в решение № 320 от 30.04.2010 г. по гр.д. № 4174/2008 г.
Насрещната страна – Е. В. П., чрез пълномощника си адв. М. Б., в отговор на жалбата аргументира становище, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. По съществото на жалбата поддържа неоснователност на изложените в нея доводи за неправилност и необоснованост на въззивното решение.
За да потвърди решението на първоинстанционния съд, с което исковете са отхвърлени въззивният съд е приел, че представеният с исковата молба и оспорен от ответника предварителен договор за покупко-продажба има характер на частен диспозитивен документ, който носи подписа на оспорващата страна, поради което нейна е тежестта за доказване на неистинността на документа /чл.193, ал.3, изр.1 ГПК/, като това се отнася както до неавтентичността на подписа, положен за продавач, така и по отношение на твърденията, че документът е подправен, тъй като страница първа и втора, които са отпечатани на един лист, не са част от един и същи предварителен договор за покупко-продажба. Съдът е кредитирал заключението на допуснатата повторна СГЕ, според което подписът за „продавач“ е положен от наследодателя на ответника, както и заключението на първоначалната СГЕ, според което двете страници на договора не са отпечатани директно от компютърен файл, а представляват черно-бели електрофотографски копия, изготвени от други копия, изобразяващи печатни текстове, които са били „сглобени“ от различно форматирани параграфи/абзаци. Съдът е приел, че този факт сам по себе си не изключва възможността двете страници на договора да касаят едно конкретно правоотношение, възникнало между страните, но в конкретния случай се установява и съществено разминаване между двете страници, което според вещото лице се изразява в наличието на разликата в дължината на редовете, разстоянията между тях, отстъпа и подравняването на параграфите, както и непоследователността при тяхното номериране, морфологията на щрихите, наличието на различно по форма, количество и месторазположение паразитни щрихи, количеството тонерни частици, разпръснати в неотпечатаните полета, устойчивостта на фиксиране на тонера в щрихите; разликата в закрепването на тонера – в текстовете на стр.2 от договора се наблюдават участъци, в които тонерът е отлепен от щриха, каквито не се наблюдават в щрихите на стр.1. При съобразяване на заключението и при липсата на логична връзка между двете страници на договора, въззивният съд е приел, че не се установява твърдението на ищцата за възникнало правоотношение с описаното в исковата молба съдържание. На първо място съдът е посочил, че е житейски нелогично да се заплати авансово близо 97% от уговорената продажна цена, а същевременно да се определи 10 годишен срок, в който окончателният договорът да бъде сключен. На следващо място е съобразено и отразеното в т.6 от предварителния договор изявление на продавача, че към момента на сключване на договора имотът е обременен с вещни тежести – ипотека в полза на ОББ и възбрана от съдия-изпълнител, а от данните по делото се установява, че в действителност вещни тежести върху имота към този момент няма. От представените с отговора на исковата молба доказателства се установява, че в полза на „ОББ“АД е била учредена ипотека, но същата е била наложена върху другия притежаван от наследодателя на ответника недвижим имот, който впоследствие е прехвърлен на ищцата, като същото се отнася и до вписаната възбрана в полза на „СЖ-Експресбанк“. Съобразено е и обстоятелството, че на страница първа от договора, където е обективирана уговорената продажна цена, страните не са коментирали размера на задължението към трети лица, респ. дали купувачът ще поеме учредената ипотека. Според въззивния съд е трудно обяснимо защо страните по един предварителен договор са отразили първоначално съдържанието на една от страниците от договора, а впоследствие на друго печатащо устройство са възпроизвели на същия лист съдържанието на втората, като е приел, че този установен по делото факт също води до извод за липсата на връзка между двете страници на договора. Съдът не е кредитирал показанията на разпитаните по делото свидетели на ищцата, тъй като са в пряко противоречие с останалите събрани по делото доказателства, като е отчел и заинтересоваността на сестрата на ищцата от изхода на делото. Намерил е за нелогично и обстоятелството, че след като интимните отношения между страните по договора са били прекратени още през 2012г., купувачът да не предприеме действия по реализиране на правата си по договора, а е изчакал да изтече крайният срок за сключване на окончателния договор. Въззивният съд е счел за неоснователни оплакванията на ищцата, че са налице основания за уважаване на иска за връщане на платената продажна цена, тъй като насрещната страна не е оспорила факта на плащане на продажната цена от купувача. При съобразяване на изложеното в отговора на исковата молба, съдът е приел, че ответникът изрично и ясно е оспорил съществуването на предварителен договор с посоченото съдържание и след като в хода на делото е установено, че страница първа, в която е отразена продажната цена и извършеното от купувача плащане, е добавена към документа, въззивният съд е приел, че исковете не са доказани по основание.
При така изложените решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС приема, че поставените от касатора въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване по следните съображения:
За да бъде допуснато въззивното решение до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда в обжалваното решение – т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2010 г. на ОСГТК и решението на въззивния съд да противоречи на задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и на практиката на ВКС. Правният въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства.
Първи, трети, четвърти и пети въпрос, макар и да покриват общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, нямат претендираното от касатора значение, тъй като по отношение на тях не е налице сочения допълнителен критерий -противоречие с посочената в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК задължителна и казуална практика на ВС и ВКС, според която въззивният съд е длъжен да изложи мотиви към решението си, обективиращи исканията и възраженията на страните и извършената преценка на доказателствата, както и да изведе самостоятелни фактически и правни изводи по спорното материално право, което произтича пряко от разпоредбата на чл.236, ал.2 ГПК. Видно от обжалваното решение, въззивният съд е спазил така посочените задължения, като е формирал свои правни и фактически изводи по съществото на спора, обсъдил е в мотивите към решението си всички допустими и относими доказателства в тяхната взаимна връзка, както и въведените от страните доводи и възражения. При преценка на събраните по делото гласни доказателствени средства, въззивният съд е процедирал съобразно нормата на чл.172 ГПК, като се е ръководил от вътрешното си убеждение, преценката на останалите доказателства самостоятелно и в съвкупност и от правилата на логиката, като не е игнорирал показанията на сестрата на ищцата само поради факта, че изхождат от роднина на страната. Следва да се посочи, че част от цитираната от касатора съдебна практика е неотносима към конкретния спор, тъй като касае правни въпроси, по които въззивният съд не се е произнасял и съответно не са обусловили решаващите му изводи за неоснователност на исковете.
Вторият въпрос изобщо няма характер на правен въпрос, а представлява оплакване по конкретно установената от въззивния съд фактическа обстановка, т.е. оплакване касаещо правилността и обосноваността на решението, които обаче не са сред касационните основания по чл.280, ал.1 ГПК. Позоваването на необосноваността има значение във фазата по допускане на касационно обжалване единствено при формулиране на хипотези, обхванати от понятието „очевидна неправилност“ - при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, каквато хипотеза в конкретния случай не се разкрива.
Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че формулираните от касатора въпроси не обосновават допускане на касационно обжалване.
Насрещната страна по касационната жалба не претендира разноски за настоящото производство.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 954/09.08.2021 г., постановено по в.гр.д. № 532/2021 г. по описа на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
|