Р Е Ш Е Н И Е №408 [населено място], 12.11.2010 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Р. България, Второ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и осми септември през две хиляди и десета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Стойчо Пейчев ЧЛЕНОВЕ: Камелия Маринова Веселка Марева при участието на секретаря Зоя Якимова като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр. д.№ 738 по описа за 2010 година и за да се произнесе взе предвид следното: Производство по чл. 290 ГПК. Обжалвано е решение № 76 от 17.02.2010г. постановено от Д. окръжен съд, Гражданско отделение гр.д. № 14/2010г., с което е отменено решение на К. районен съд от 26.11.2009г. по гр.д. №182/2009г. и вместо това е отхвърлен иска на Ж. Т. Г. от[населено място] против О. служба „З.” –[населено място] за признаване правото на възстановяване на 41,66 дка земеделска земя в землището на [населено място], [община] на наследници на И. Т. И., б.ж. на посоченото село. С решението е обезсилено решението на К. районен съд в частта, с която е признато право на възстановяване на собствеността върху горницата от 41,66 дка до 166,67 дка земеделски земи на същите наследници. Касационната жалба е подадена от Ж. Т. Г.. В нея се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, необоснованост и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Жалбоподателката счита, че съдът неправилно не е взел предвид представеното писмено доказателство – декларация от 1940г. за притежавани от наследниците на общия наследодател непокрити земеделски земи, както и справката от регистъра по вписванията, която показва липса на извършени разпоредителни сделки със земеделските земи с оглед разпоредбата на чл. 219 ЗЗД/отм./, изискваща нотариална форма за разпореждане с недвижими имоти. Ответникът по жалбата О. служба „З.”-Ш. и контролиращата страна [община] не са изразили становище по жалбата. С определение № 597 от 10.06.2010г. настоящият състав на Върховния касационен съд е допуснал касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие на обжалваното решение със задължителната практика на ВКС по въпроса за доказателственото значение в производството по чл. 11, ал.2 ЗСПЗЗ на декларациите относно притежавани непокрити недвижими имоти, подавани по силата на нормативни актове преди образуването на ТКЗС. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, като разгледа жалбата в рамките на заявените оплаквания, намира следното: Производството е по предявен от Ж. Т. Г. иск по чл. 11, ал.2 ЗСПЗЗ. Съдът е приел от една страна, че за ищцата е налице правен интерес и тя е активно легитимирана да предяви иска в качеството си на наследник на И. Т. И., починал през 1927г., тъй като не е било подавано заявление за възстановяване на собствеността от името на неговите наследници. Същевременно съдът е установил, че има подадени заявления и съответно е възстановена собственост на наследниците на наследодателя - Т. И. Т. – син, Т. И. Т. – син, К. Т. И. – внук /син на Т./ и С. Т. – майка на К. Т. и Ж. Т., на които общо са възстановени 138,713дка земи, но не може да се установи категорично съвпадение на възстановените на тяхно име и претендираните в настоящето дело земи. За да отхвърли иска съдът е изложил съображения, че липсват годни писмени доказателства по смисъла на чл. 12, ал.2 ЗСПЗЗ за установяване правото на собственост на наследодателя към момента на образуване на ТКЗС върху процесните 41,66 дка ниви в землището на[населено място], тъй като представената декларация на наследниците на И. Т. от 20.12.1940г., заверена с подписи на членове на комисия по облагане с поземлен данък, според която той е притежавал към момента на смъртта си през 1927г. 292 дка непокрити имоти в землището, от които две ниви по 50 дка, нива от 190 дка и 2 дка лозе, установява права в момент, твърде отдалечен от образуването на ТКЗС. Събраните гласни доказателства съдът е счел за недопустимо доказателствено средство съобразно настоящата редакция на чл. 11, ал.2 ЗСПЗЗ, както и е посочил, че липсата на разпоредителни сделки в периода 1941 – 1949г., установена с удостоверение на С. по вписванията, не води до извод, че тези земи са били в патримониума на наследниците към момента на образуване на ТКЗС. За да обезсили частично решението на първоинстанционния съд относно претендираните земи над 41,66 дка съдът е изтъкнал, че постановеното от К. районен съд решение по гр.д. № 90/2007г. /при първото разглеждане в първата инстанция/ е влязло в сила в частта, имаща характер на определение, с която е прекратено производството за разликата над 41,66 дка до претендираните 292 дка, като необжалвано. Поради това съдът е приел спорът е висящ единствено за 41,66 дка. По основанието за допускане на касационно обжалване: Касационното обжалване е допуснато поради противоречие със задължителната практика на ВКС, а именно: Решение № 858 от 11.12.2009г. по гр.д. № 4418/2008г. на ВКС, ІVг.о., Решение № 154 от 04.05.2010т. на ВКС І г.о. по гр.д. № 4945/2008г. и Решение № 330/10 от 26.04.2010г. на ВКС, І г.о., всички постановени в производство по чл. 290 ГПК. В първото от тях се приема, че декларацията от 1949г. за притежавани непокрити земеделски имоти е годно писмено доказателство по смисъла на чл. 11, ал.2 ЗСПЗЗ, тъй като удостоверява изявления на праводателя към минал момент, а не е декларация, изготвена след влизане в сила на ЗСПЗЗ, с цел да създаде възможност за земеделска реституция. В същия смисъл относно доказателственото значение на декларациите на собствениците, които те са подавали по силата на Наредбата-закон за поземления данък от 1935г. и Указ № 573 на П. на ВНС от 28.05.1949г. за задължително пререгистриране на непокритите имоти са второто и третото решение. Настоящият състав възприема така създадената практика. По основателността на касационната жалба: Правилно е решението на въззивния съд в частта му, с която е обезсилил решението на първоинстанционния К. районен съд, с което се е произнесъл по претенцията по чл. 11, ал.2 ЗСПЗЗ за разликата над 41,66 дка до 292дка земеделски земи в землището на[населено място], претендирани за възстановяване на наследниците на И. Т. И.. Постановеното първоначално решение на К. районен съд от 09.03.2009г. по гр.д. № 90/2007г. не е било обжалвано от ищцата в частта, с която производството е прекратено за тази горница и следователно то е влязло в сила. Поради това то не е било обект на въззивното производство по гр.д. № 365/2009г. на Д. окръжен съд и съответно на новото разглеждане от К. районен съд по гр.д. № 182/2009г. Затова решението на първоинстанционния съд в тази част се явява недопустимо с оглед забраната на чл. 224 ГПК/отм./ Липсват сочените в касационната жалба касационни основания досежно останалата част от въззивното решение, с което съдът е отхвърлил претенцията по чл. 11,ал.2 ЗСПЗЗ за 41,66дка земеделски земи. Независимо от допуснатото процесуално нарушение при преценката на доказателственото значение на декларацията от 1940г. решението е правилно като резултат.Съображенията са следните: Ищцата Ж. Г. обосновава правото на собственост на наследодателя И. Т. И. върху претендираните земеделски земи с декларация за непокрити имоти, подлежащи на поземлен данък, подадена от наследниците на И. Т. Т., подписана от наследника Т. И., според която наследодателят е притежавал в землището на[населено място] дере /сега[населено място]/ четири ниви общо в размер на 292 дка. Декларацията е подадена на 20.12.1940г. и е заверена от членове на комисия по облагане с поземлен данък. С оглед разрешението на правния въпрос, дадено по-горе, тази декларация представлява по принцип годно доказателствено средство по смисъла на чл. 11, ал.2, пр.2 ЗСПЗЗ. Същата обаче следва да се цени наред с всички останали доказателства по делото. В случая като писмено доказателство за собствеността е представено и удостоверение, че в периода 1941-1949г. не са извършвани разпоредителни сделки със земеделски земи в землището на[населено място] от наследниците на И. Т. И.. Тези две доказателства като косвени такива, създаващи само индиция за принадлежност на правото на собственост, не са достатъчни в случая да обосноват претенцията на ищцата. Установява се от събраните доказателства, че наследодателят И. Т. И. е имал двама сина: Т. и Т.. Т. И. Т., починал 1938г., е баща на ищцата. Другият син Т. И. Т. е починал 1981г. Видно, че ищцата Ж. Г. е подала заявление за възстановяване собствеността върху земеделски имоти на баща си Т. И. Т. с площ 52,33 дка в землището на[населено място] и е постановено решение за възстановяване на нива от 50,715 дка в стари реални граници въз основа на удостоверение от ТКЗС за внесени от С. Т. 50 дка ниви. С. Т. е майка на ищцата и вероятно е съпруга на бащата на ищцата Т. И. Т., въпреки че писмени доказателства за това не са открити. Подадено е също така заявление от името на наследниците на другия син Т. И. Т. за възстановяване на 63 дка земи в землището на[населено място] и с решение на ПК Ш. искането е удовлетворено изцяло. Собствеността е установена с удостоверение относно декларираните от Т. Т. земеделски имоти съгласно декларация от 1949г. На трето място, видно е, че по заявление на К. Т. И., брат на ищцата, са му възстановени 25 дка земеделски земи, като данните за собствеността също са взети от декларация за притежавани земеделски имоти от 1949г. Установено е, че декларация за притежавани непокрити земеделски имоти към 1949г. не е подавана от майката на ищцата С. Т.. С оглед на изложеното може да се приеме, че към 1940г. наследниците на И. Т. И. са притежавали 292 дка земеделски земи. Същевременно следва да бъдат споделени изводите на въззивния съд, че уважаването на претенцията не може да бъде основано единствено на тази декларация и удостоверението за липса на прехвърлителни сделки. Предвид смъртта на наследодателя през 1927г. към момента на подписване на декларацията собствеността вече е принадлежала на наследниците му - сина Т. и наследниците на другия син – Т. /поч. 1938г./, които са ищцата и брат й К.. Подадени са заявления за възстановяване земите, внесени в ТКЗС, от Т. и наследниците на Т., които са удовлетворени изцяло. С оглед на това не може да се приеме, че има други земи на наследодателя, извън тези, които наследниците му са внесли в ТКЗС и впоследствие са заявили за възстановяване. Удостоверението за липса на разпоредителни сделки в периода от 1940 до 1949г. не е в състояние да обуслови друг извод, тъй като то не обхваща целия период до масовизацията, а и предвид съществувалата към онзи момент практика да се продават земеделски имоти с частни писмени договори или дори устно. В обобщение, претенцията за признаване право на възстановяване на собствеността върху 41,66дка в землището на[населено място], е неоснователна. Водим от горното и на основание чл. 293, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 76 от 17.02.2010г. постановено от Д. окръжен съд, Гражданско отделение гр.д. № 14/2010г. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: