2 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 280 гр. София,11.04.2023 год. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на четвърти април през две хиляди и двадесет и трета година, в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ ГАЛИНА ИВАНОВА като изслуша докладваното Костадинка Недкова ч. т. д. N 475 по описа за 2023г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Дафне“ ЕАД срещу определение № 1569 от 06.02.2023г. по ч. гр. д. № 13684/2022г. на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение жалбата му срещу определение № 30426 от 11.11.2022г. по гр. д. № 40097/2022г. на Софийски районен съд за връщане на подадената от касатора искова молба като недопустима. Частният жалбоподател поддържа, че определението е неправилно- постановено е при съществени нарушения на процесуалните правила и на материалния закон, поради което се иска отмяната му. Сочи се, че определянето на правната квалификация на иска е изключително правомощие на съда, който в случая, с оглед посочените факти в обстоятелствената част на исковата молба, е могъл да квалифицира иска по чл.456 КЗ, който именно, според решаващият състав, е следвало да бъде предявен и във връзка с който е изведена недопустимостта на иска по чл.59 ЗЗД, предвид субсидиарния му характер. Същевременно се твърди, че квалифицирането на иска по чл.456 КЗ, в сила от 01.01.2016г., за застрахователен договор, сключен на 10.12.2014г. преди приемането на новия КЗ, е спорно, тъй като отношенията по него се регулират от отменения КЗ, в който липсва разпоредба като тази на чл.456 от сега действащия КЗ. С оглед на това при действието на отменения КЗ ВКС в решение № 138/05.01.2015г. по т.д. № 1727/2014г. на II т.о. на ВКС приема за допустим иск по чл.134 ЗЗД на наследниците на кредитополучателя в случай на застраховка „Живот“. Такъв иск е бил заведен от наследниците на управителя против застрахователя, но производството по него е било прекратено с определение № 1206/20.09.2021г. по т. д. № 523/2021г. на ОС-Варна, влязло в сила на 03.06.2022г., с постановяване на тази дата на определение № 240 по т. д. № 574/2022г. на II т.о. на ВКС, с което не е допуснат касационният контрол на въззивното определение, с което е потвърден посоченият преграждащ акт на първоинстанционния съд. Сочи се, че ищцовото дружество не е правоприемник на застрахованото лице – управителя на дружеството, и не разполага с иск въз основа на директно правоотношение със застрахователя, като няма друг механизъм освен иска за неоснователно обогатяване, за да бъде принудено застрахователното дружество ответник да заплати дължимото обезщетение. Излагат се съображения, че регресните права на отделните съдружници нямат нищо общо с предявения иск. Освен това се поддържа, че посочените в договора за кредит съдлъжници са само гаранти по правния си статус, като нито от вътрешните им отношения, нито от договора за кредит произтича друго. Сочи се, че вземането, което твърди, че има към ответника, се основава единствено на твърдението за факта, че застрахователят дължи плащане по сметката на кредита в полза на банката в размер на 100 000 лева, което си е спестил, от което дружеството - ищец се е обеднило, тъй като е погасило задължението по кредита, като застрахователят се е обогатил със същата сума. Ответникът, „Групама застраховане“ ЕАД, счита, че не са налице основанията за допускане на атакуваното определение до касационно обжалване, съответно поддържа, че частната жалба е неоснователна. Поддържа, че иск по чл.456 КЗ е недопустим, тъй като застрахователният договор е сключен преди влизане в сила на новия КЗ и по отношение на него се прилага отмененият КЗ. Твърди си, че няма връзка между обедняването и обогатяването, тъй като ищцовото дружество е платило собственото си задължение по кредит, който е усвоил. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Частната касационна жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди първоинстанционното прекратително определение, въззивният съд е приел, че искът по чл.59, ал.1 ЗЗД е недопустим на основание чл.59, ал.2 ЗЗД. От фактическа страна е установено, че ищецът е бил страна по валидно кредитно правоотношение със „Сосиете Женерал Експресбанк“ АД (сега „ДСК“ АД), като договорът е сключен на 12.12.2014г. и е прекратен към 12.07.2022г. с погасяване на кредита от страна на кредитополучателя, преобразуван в ЕАД. Плащанията по договора са били застраховани (до 100 00 лева) по сключен договор за групова застраховка срещу риска смърт на ключово лице от дружеството – кредитополучател, за каквото лице е посочен управителят му Х. М., починал на 08.12.2020г. от заболяване COVID -19. Застрахователните премии са били платими от кредитополучателя, а ползващо се и застраховащ е била банката – кредитор. Решаващият състав е счел, че е налице друг ред на защита на правата на ищеца, за които се твърди, че са били накърнени от поведението на ответника, което изключва възможността да търси защита по реда на чл.59 ЗЗД. Посочено е, че ищецът разполага с правото на иск по чл.456 КЗ срещу застрахователя – ответник и на искове за регресни права срещу трети лица – солидарните длъжници по договора за кредит (две физически лица, едното от които е управителят на дружеството). Допускането на касационното обжалване е обосновано в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК вр. чл.274, ал.3 ГПК с твърдението, че е налице основанието по чл.280, ал.2, предл. 3-то ГПК – очевидна неправилност на въззивното определение, доколкото СГС е счел, че редът за защита на платилото вноски по кредита дружество, чийто управител е бил застрахован и при настъпил покрит риск, е по чл.456 КЗ, при сключен през месец декември 2014г. т.е. при действието на КЗ (отм.) застрахователен договор, по отношение на който не се прилага новият КЗ. Касаторът се позовава и на основанието по чл.280, ал.1, т.1 КЗ за допускане на атакувания акт до касация по следните правни въпроси: „1/ Длъжна ли е страната да определи правната квалификация на твърдяните от нея факти и търсени права или съдът е длъжен въз основа на твърденията да квалифицира иска?“; Сочи се, че този въпрос е разрешение в противоречие с т. 2 от Тълкувателно решение № 1/ 09.12.2013г. по тълк. д. № 1/ 2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 422/21.05.2010г. по гр.д. № 981/2009г. на III г.о. на ВКС, решение № 45/20.04.2010г. по т.д. № 516/2009г. на II т.о. на ВКС и решение № 50/17.02.2021г. по гр. д. № 762/2010г. на IIIг.о. на ВКС; 2/ При наличие на иск за припадащата се част срещу останалите солидарни длъжници на дружеството – кредитополучател, платило цялата сума по банков кредит, допустим ли е субсидиарният иск за неоснователно обогатяване срещу застрахователно дружество при настъпил покрит риск – смърт на управителя?; Твърди се, че даденото разрешение по този въпрос от решаващия състав противоречи на т.11 от ППВС № 1/ 1979г. Настоящият състав на ВКС, ТК, Второ отделение, намира, че атакуваното определение следва да бъде допуснато до касационно обжалване, тъй като са налице сочените от касатора предпоставки – по чл.280, ал.2, предл. 3-то ГПК и по чл.280, ал.1, т.1 ГПК (по отношение на втория поставен въпрос – включен в предмета на спора и обуславящ неговия изход). На първо място, обжалваният акт е очевидно неправилен, тъй като въззивният съд, е приел, че по отношение на сключения през месец декември 2014г. договор за застраховка „Живот“ приложение намира чл.456 от новия КЗ, в сила от 01.01.2016г., спрямо който застрахователен договор, на основание пар. 22 от ПРЗ на КЗ, се прилага част IV от отменения КЗ, доколкото страните по него не са договорили друго след влизане в сила на новия КЗ. С оглед на това, незаконосъобразен е изводът на СГС, че искът по чл.59 ЗЗД е недопустим на основание чл.59, ал.2 ЗЗД, поради наличие на друг иск (по чл.456 КЗ) на ищеца против ответника - застраховател. На второ място, съгласно т.11 от ППВС № 1/ 1979г., правилото на чл.59, ал.2 ЗЗД намира приложение само в случаите, когато ищецът не разполага с друг иск по отношение на неоснователно обогатилия се. Посочено е, че възможността на ищеца да се защити с иск на известно основание (непозволено увреждане, договорно отношение), спрямо друго лице, не го лишава от правото да иска от неоснователно обогатилия се връщане на полученото от него до размера на обедняването. Заключено е, че посочената възможност на неоснователно обеднилия се не може да означава, че обогатилият се е освободен от своето задължение. Въззивният акт е постановен в противоречие с посочената задължителна практика на ВС, тъй като в него е прието, че наличието на регресни вземания на ищеца към трети лица, води до недопустимост на иска по чл.59, ал.1 ЗЗД, на основание чл.59, ал.2 ЗЗД срещу застрахователя. Следва да се отбележи и факта, че в случая въз основа на обстоятелствата по делото не би могло да бъде направен извод за наличие на такива регресни права, тъй като кредитополучател по договора за банков кредит, който е получил сумите по него и е извършил плащането на дълга, е единствено дружеството-ищец. По отношение на солидарно задължените по кредита физически лица нито се твърди, нито се установява да са получавали суми по предоставения от банката кредит, с оглед на което ищецът няма регресно вземане към тях. Не е съобразено, че дори да се приеме, че ищецът има регресни права към другите съдлъжници, първо, те биха били със същото правно основание - чл.59, ал.1 ЗЗД (съобразно данните по делото), и второ, ще е приложима разпоредбата на чл.127, ал.1 ЗЗД, поради което за частта от платения дълг по кредита, дължима от дружеството според правилото на чл.127, ал.1 ЗЗД, то няма право на регрес към другите солидарни длъжници (независимо от това е прието, че искът е недопустим за пълния му размер). Както обаче беше посочено по-горе, дори ищецът да има регресни права за пълния размер на платено от него на банката по договора за кредит, това не води до недопустимост на предявения иск по чл.59, ал.1 ЗЗД, тъй като тези права са към трети лица, различни от соченото като обогатило се лице – застрахователното дружество-ответник. С оглед изложеното, искът по чл.59, ал.1 ЗЗД не се явява недопустим на основание чл.59, ал.2 ЗЗД, поради което въззивното определение и потвърденият с него акт следва да бъдат отменени, като делото се върне на СРС за продължаване на съдопроизводствените действия. Следва да се има предвид, че дали има обедняване на ищеца, съответно обогатяване на ответника и дали същите произтичат от един и същи факт, са въпроси по съществото на спора, доколкото те касаят преценката за осъществяване на елементите от фактическия състав на чл.59, ал.1 ЗЗД. Водим от горното, Върховният касационен съд О П Р Е Д Е Л И ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение № 1569 от 06.02.2023г. по ч. гр. д. № 13684/2022г. на Софийски градски съд. ОТМЕНЯ въззивно определение № 1569 от 06.02.2023г. по ч. гр. д. № 13684/2022г. на Софийски градски съд и потвърденото с него определение № 30426 от 11.11.2022г. по гр. д. № 40097/2022г. на Софийски районен съд. ВРЪЩА делото на Софийски районен съд за продължаване на съдопроизводствените действия. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.