Р Е Ш Е Н И Е № 13
София, 19.04.2017 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия в откритото съдебно заседание на двадесет и шести януари две хиляди и шестнадесета година в състав:Председател: Красимир Влахов
Членове: Светлана Калинова
Геника Михайлова при секретаря Даниела Цветкова разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 50074 по описа за 2016 г.
Производството е по чл. 290 – 293 ГПК.
До касационно обжалване е допуснато решение № 1932/ 05.10.2015 г. по гр. д. № 3164/ 2015 г., с което Софийски апелативен съд, потвърждавайки решение № 3063/ 08.05.2015 г. по гр. д. № 11 612/ 2014 г. на Софийски градски съд в обжалваната част, отхвърля иска на С. Р. А. срещу ЗК [фирма] с правна квалификация чл. 226, ал. 1 КЗ от 2005 г. (отм.) за сумата над 60 000 лв. до пълния размер от 80 000 лв. – обезщетение за неимуществените вреди от пътнотранспортното произшествие (ПТП) от 20.07.2012 г.
С определение № 500/ 25.10.2016 г. по настоящото дело касационното обжалване е допуснато за проверка правилността на решението по следните въпроси:
1. По прекия иск по чл. 226 КЗ от 2005 г. (§ 22 от ПЗР на КЗ от 2015 г.) срещу застрахователя „гражданска отговорност“ на автомобилистите за обезщетяване на неимуществените вреди от ПТП следва ли съдът да отчете цялостното увреждане на здравословното състояние, а в мотивите си да посочи конкретните установени обстоятелства, които са засегнали личната неприкосновеност на увредения, включително тяхното значение за определяне на справедливия размер на обезщетението? и
2. Какви са правомощията на въззивната инстанция, когато за установяване на относим факт първата инстанция е допуснала недопустими доказателствени средства, а като ненужни е отказала допустими, в първоинстанционното решение относимият факт е възприет за осъществен, а въззивна жалба е подала само страната, която носи доказателствената тежест по неговото установяване?
Касаторът С. А. се оплаква, че с решението е необосновано и е нарушен чл. 52 ЗЗД. Оплакванията са, че определеното обезщетение е несправедливо, защото не възмездява всички увреждания на здравето на касатора от ПТП. Претендират се разноските пред настоящата инстанция. Процесуалният представител на касатора, адв. И. С., претендира възнаграждение съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв.
Ответникът ЗК [фирма], ответник и по касация възразява, че решението е правилно.
По първия въпрос настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че когато прекият иск по чл. 226 КЗ от 2005 г. (отм.) срещу застрахователя „гражданска отговорност“ на автомобилистите за обезщетяване на неимуществените вреди поради увреденото здраве на пострадалия е доказан по основание, за да определи справедливия размер, съдът е длъжен да отчете не само физическите, но и психическите травми от ПТП, а в мотивите си да посочи конкретните установени обстоятелства, засегнали неговата лична неприкосновеност и тяхното значение за определяне съдържанието (размера) на вземането. По въпроса касационният контрол е допуснат при основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК - противоречие на решението с т. 11 от ППлВС № 4/ 23.12.1968 г. на ВС. Мотивите за отговора са следните:
Чл. 226 КЗ от 2005 г. урежда правото на увреденото лице да иска пряко от застрахователя обезщетение за неимуществени вреди от ПТП, доколкото и те са покритият риск от задължителната застраховка на автомобилистите „гражданска отговорност“. Договорът, сключен от виновния водач (чл. 223 КЗ от 2005 г.), е предвидено от закона отклонение (изключение) от чл. 20а и чл. 21 ЗЗД и поражда действие за пострадалия от ПТП. § 22 от ПЗР на КЗ от 2015 г. запазва действието на тези договори, които са сключени към влизане в сила на новия КЗ, освен ако страните са уговорили друго след влизане в сила на новия КЗ от 2015 г.
Увреденото здраве на пострадалия от ПТП е деликт по смисъла на чл. 45 ЗЗД. Следователно чл. 52 ЗЗД очертава съдържанието и на вземането за обезщетение на неимуществените вреди с кредитор пострадалия и длъжник застрахователя „гражданска отговорност“, а договорната отговорност на последния е производна от тази на деликвента до размера на застрахователната сума.
Обществените условия и законодателството, които провеждат забраната да се вреди другиму и в частност, уредбата на общия състав на деликтната отговорност в чл. 45 ЗЗД, са сходни с тези към времето, в което В. съд на Република България приема ППлВС № 4/ 23.12.1968 г. Нормативното тълкуване на чл. 52 ЗЗД, извършено с неговата т. 11, е проведено при действието на Закона за устройство на съдилищата от 1952 г. Отмененият ЗУС е признавал задължително за съдилищата действие тълкуването на правните норми, извършено с постановленията на пленума на ВС. Задължително (нормативно) тълкуване за точното и еднакво прилагане на законите по гражданските дела от съдилищата провежда понастоящем ВКС (чл. 124 КРБ и раздел Х ЗСВ). Предвид констатираното сходство, задължително и днес е тълкуването на чл. 52 ЗЗД, извършено с т. 11 от ППлВС № 4/ 23.12.1968 г., като при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди от деликт съдът следва да вземе пред вид всички обстоятелства, които обуславят вредите, а в мотивите към решението си да ги посочи конкретно и да определи тяхното значение за обезщетението по справедливост. Изискването намира обяснение в това, че засегнатите от деликта неимуществени блага нямат парична оценка, а тяхното обезщетяване, което съдът е длъжен да определи по справедливост (чл. 52 ЗЗД), не ги възстановява, а ги компенсира.
Преамбюлът на Конституцията на Република България прогласява като върховен принцип правата на личността, нейното достойнство и сигурност. Правото на лична свобода и неприкосновеност основният закон въздига в основно конституционно право на всеки гражданин (чл. 30, ал. 1 КРБ). Непосредственото действие на Конституцията, предвидено в чл. 5, ал. 2, е гаранция за тези права. Правото на лична неприкосновеност е засегнато не само когато противоправният акт уврежда телесния интегритет (физическото здраве) на пострадалия, но и когато засяга неговата психика. Поради това при определяне на обезщетението за неимуществени вреди съдът е длъжен да отчете и начина, по който ПТП се отразява на психиката на пострадалия и така да определи справедливия размер (съдържание) на паричното притезание – в компенсация не само за физическите, но и за психическите травми (чл. 52 ЗЗД).
По втория процесуалноправен въпрос, по който касационният контрол е допуснат при основанията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК (общо и допълнително), настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че в т. 1 и 2 от ТР № 1/ 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/ 2013 г. ОСГТК на ВКС са обсъдени принципни положения, осъществяването на които разширява правомощията на втората инстанция от предвиденото в чл. 269, изр. 2 ГПК. Те намират конституционно основание. Не предполага отклонение от предвиденото в чл. 269, изр. 2 ГПК подадената жалба от страната, на която е доказателствената тежест за факт, установен в обжалваното решение чрез недопустими доказателствени средства. Ако в жалбата или в писмения отговор няма позоваване за допуснатите нарушения и/ или за необосноваността на решението, въззивната инстанция е длъжна да възприеме факта по същия начин. Недопустимо е за този факт въззивната инстанция да допусне ангажираните допустими доказателствени средства, които първата инстанция е отказала. Мотивите за отговора са следните:
ГПК ограничава правомощията на въззивната инстанция при проверка на правилността на решението да реши спора по същество, но само откъм заявените в жалбата оплаквания (чл. 269, изр. 2, вр. чл. 271 ГПК). Отклоненията, обсъдени в т. 1 и т. 2 ТР № 1/ 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/ 2013 г. ОСГТК на ВКС, се основават на принципи, които имат конституционно основание.
Въззивната инстанция е длъжна да проведе правилно императивна материалноправна норма, когато тя е приложена неправилно от първата инстанция. Обяснението е в принципа за законност. Императивните материалноправни норми са в публичен, не в частен интерес, а правилното им прилагане осигурява правопорядък, който е в интерес на цялото общество. Той е базата за изграждане на правовата държава (преамбюл и чл. 4, ал. 1 КРБ; така и чл. 5 ГПК).
Въззивната инстанция провежда също по гражданските дела засилената закрила на определени категории физически лица – напр. ненавършилите пълнолетие деца от брака, съпруга с жилищна нужда, поставените под запрещение. Закрилата е предвидена в законите и има за цел поставянето им в равностойно положение с останалите граждани (чл. 6 КРБ).
Отклонение от предвиденото в чл. 269, изр. 2 ГПК не налага случаят на жалба, подадена само от страната, която носи доказателствената тежест за факт, установен в първоинстанционното решение чрез недопустими доказателствени средства. Ако в жалбата или в писмения отговор няма оплакване за допуснатото съществено процесуално нарушение и/ или за необоснованост на решението, въззивната инстанция няма правомощие да събира нови доказателства за този факт, въпреки че за него пред първата инстанция са били ангажирани и допустими доказателствени средства. В своето решение въззивната инстанция е длъжна (също) да го възприеме за осъществен. Допуснатите нарушения от първата инстанция не засягат права на страните, чиято защита да намира конституционно основание.
При заявените в жалбата касационни основания и с оглед отговорите на въпросите обжалваното решение е неправилно. Грешките, допуснати от въззивния съд, са в неговата необоснованост, а с това – и чл. 52 ЗЗД е приложен неправилно. Касационни основания от чл. 281, т. 3, пр. 1 и 3 ГПК не налагат нови доказателства или повтаряне на извършените съдопроизводствени действия, а касационният състав е длъжен да реши по същество правния спор. Съображенията са следните:
Въззивният съд е квалифицирал иска по чл. 226 КЗ от 2005 г. (отм.) в съответствие на предвиденото в § 22 от ПЗР на КЗ и го е намерил частично основателен. Приел е, че присъдената от първата инстанция сума от 60 000 лв. обезщетява по справедливост неимуществените вреди, които касаторът понеся от ПТП от 20.07.2012 г., причинено виновно от водача на МПС, застрахован при ответника по касация по риска „гражданска отговорност“. Въззивният съд е възприел деликта за извършен чрез осъщественото от виновния водач общоопасно престъпление, неговото авторство и вината, зачитайки задължителното действие на влязло в сила решение, с което на основание чл. 78а НК застрахованият е освободен от наказателна отговорност за престъплението от чл. 343, ал. 3, пр. 3, ал. 1, б. „а“, пр. 2, вр. ал. 1, б. „б“, пр. 2, вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 НК чрез наложено административно наказание (чл. 300 ГПК). Като е разсъждавал върху обстоятелствата от значение за размера на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е отчел само физическите увреди на касатора. В мотивите не е посочил начина, по който ПТП е засегнало психиката на касатора, въпреки че в жалбата касаторът е направил и оплакване за нарушение на чл. 52 ЗЗД. Не е съобразил, че засегнатото нематериално благо е от най-висш (конституционен) ред (чл. 30, ал. 1 КРБ) – личната неприкосновеност, а обезщетението за неимуществените вреди следва справедливо да възмездява и психическите травми.
В първоинстанционното решение е било прието, че в момента на инцидента касаторът преживява и психически стрес. Изводът е бил направен на база механизма на ПТП. Първата инстанция го е установила чрез недопустими доказателствени средства – по мотивите на приложеното решение по чл. 78а НК и по протоколите за разпит на свидетели в наказателното производство. Мотивите към решението по чл. 78а НК не се ползват с действието от чл. 300 ГПК, а протоколите за разпит на свидетели по приключилото (друго) наказателно дело нямат доказателствено значение по настоящото (хипотезата на чл. 232, изр. 2 ГПК е неосъществена). При липса на оплакване в жалбата или в писмения отговор от ответника по касация, че фактът на засягане на психиката е установен чрез недопустими доказателствени средства или за необоснованост на първоинстанционното решение в тази част, въззивният съд е бил длъжен да възприеме относимия факт по същия начин. След като е разсъждавал обаче единствено върху физическите увреждания на касатора, въззивният съд е определил обезщетението от 60 000 лв. единствено в тяхна компенсация, а засегнатата психика на касатора от съпреживяването на ПТП е останала невъзмездена.
Правилното приложение на чл. 52 ЗЗД изисква касационната инстанция да отмени въззивното решение в частта, с която искът е отхвърлен до пълния размер от 80 000 лв. и да го уважи изцяло. Травмата на касатора е нанесена на 20.07.2012 г. в тъмната част от денонощието (около 22. 30 ч.) от внезапен удар, в резултат на който касаторът попада под лекия автомобил марка „Мерцедес-320“, управляван от виновния водач, и остава там известно време до момента, в който е изваден изпод автомобила със счупени лява ямка на таза, долна челюст и 21-ви горен зъб в ляво.
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на ответника по касация следва да бъдат поставени разноските, направени от касатора пред настоящата инстанция. Те възлизат на сумата 30 лв.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът по касация следва да заплати такси съответно за въззивното и допуснатото касационно обжалване в размерите от чл. 1 и от чл. 18, ал. 1 и ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. От заплащането на тези такси касаторът е освободен по право (чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК), а неговият иск е основателен до пълния предявен размер.
При тези мотиви, съдът
Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 1932/ 05.10.2015 г. по гр. д. № 3164/ 2015 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА ЗК [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], ЕИК[ЕИК], да заплати на С. Р. А. от [населено място], ул. „22-ра“ № 4, ЕГН [ЕГН], на основание чл. 226, ал. 1 КЗ от 2005 г. (отм.) и сумата 20 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди по причина на пътно-транспортното произшествие от 20.07.2012 г., ведно със законната лихва от тази дата, а на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати сумата 30 лв. – разноски пред Върховния касационен съд.
ОСЪЖДА ЗК [фирма] да заплати на И. Михайлова С. ЕГН [ЕГН] на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв., вр. чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г. сумата 1 130 лв. – адвокатско възнаграждение за представителството пред Върховния касационен съд.
ОСЪЖДА ЗК [фирма] на основание чл. 78, ал. 6 ГПК да заплати в полза на бюджета на съдебната власт държавни такси, както следва:
· за сумата 80. 00 лв. – по сметката за държавни такси на Софийски градски съд (чл. 1 от Тарифата за държавните такси, които се събират по ГПК);
· за сумата 40. 00 лв. – по сметката за държавните такси на Софийски апелативен съд (чл. 18, ал. 1 от Тарифата) и
· за сумата 40. 00 лв. – по сметката за държавните такси на Върховен касационен съд (чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата).
Решението не подлежи на обжалване.
Да се изготви служебно препис от решението, който да се изпрати на Националната агенция за приходите за принудително събиране на пресъдените такси по реда на ДОПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2. |