Р Е Ш Е Н И Е № 152 гр. София, 11 април 2011 г В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. България, Наказателна колегия, II н.о., в съдебно заседание на двадесет и първи март двехиляди и единадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Лиляна Методиева ЧЛЕНОВЕ: Юрий Кръстев Жанина Начева при секретар Кристина Павлова и в присъствието на прокурора Атанас Гебрев изслуша докладваното от съдията Лиляна Методиева н.дело № 56/2011 год. Производството по чл. 346 т.1 НПК е образувано по касационни жалби на подсъдимия Т. С. Т. и на частните обвинители М. В. Д. и О. П. Д. против въззивно решение № 229 от 24.11.2010 год. постановено по ВНОХ дело № 475/2010 год. на Пловдивския апелативен съд. В жалбата и в съдебно заседание от подсъдимия се поддържат оплаквания за допуснати нарушения, които са касационни основания по смисъла на чл. 348 ал.1т.1 и 2 НПК, като се излагат съображения, че неоснователно са кредитирани част от изслушаните експертизи и това е довело до осъждането му без да е доказано виновно поведение и за ограничаване на правата му с липсата на отговор по наведените доводи против правилността на присъдата. В условията на алтернативност се иска възивното решение да бъде отменено и да бъде оправдан или да бъде изменено като бъде приложен по-леко наказуем материален закон и бъде освободен от наказателна отговорност. В жалбата и в съдебно заседание от частните обвинители се поддържат касационни основания по чл. 348 ал.1т.2 и 3 НПК, като се излагат съображения, че съществено са ограничени правата им с отказа да бъдат приети гражданските им искове за съвместно разглеждане с наказателния процес, а наложеното на подсъдимия наказание по размер е явно несправедливо занижено. Иска се възивното решение да бъде отменено и делото върнато за ново разглеждане от друг състав. Представителят на Върховната касационна прокуратура изразява становище, че жалбите са неоснователни. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, като взе предвид доводите на страните и в пределите по чл. 347 НПК изцяло провери правилността на обжалваното въззивно решение, за да се произнесе констатира следното: С присъда № 129 от 30.09.2009 год. постановена по НОХ дело № 106/2009 год. Пловдивският окръжен съд е признал подсъдимия Т. С. Т. за виновен в това, че на 15.12.2003 год. в[населено място] нарушил правилата за движение и по непредпазливост причинил смъртта на И. О. П., настъпила на 20.12.2003 год., поради което и на основание чл. 343 ал.1 б.”в” във вр. с чл. 342 ал.1 и чл. 54 НК го е осъдил на две години лишаване от свобода, като на основание чл. 66 ал.1 НК е отложил изтърпяването му с изпитателен срок от три години, а на основание чл. 343г НК го е лишил от правото да управлява МПС за срок от четири години. С въззивно решение № 229 от 24.11.2010 год. постановено по ВНОХ дело № 475/2010 год. Пловдивският апелативен съд е потвърдил присъдата на първата инстанция. По касационната жалба на подсъдимия Т. С. Т.: Изложените в жалбата и в съдебно заседание от подсъдимия съображения, с които се мотивира оплакването за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, довело до потвърждаване на осъдителната присъда в нарушение по чл. 303 НПК, не намират опора в данните по делото и са неоснователни. В този смисъл са доводите, че въззивната инстанция формално е изпълнила задълженията си при проверката на правилността на присъдата, възприела е неправилните заключения на част от изслушаните експертизи, не е взела всички мерки за разкриване на обективната истина, не е изпълнила указанията, дадени в отменителното решение на ВКС, като не е издирила и разпитала посочения в него свидетел и това е довело до възприемането на неправилните фактически контатации за съществени обстоятелства от значение за отговорността му. С тях се релевира неизпълнение задълженията на съда по чл.чл.13, чл.14 и чл. 107 НПК. Такива нарушения, довели до опорочаване вътрешното съдийско убеждение и по потвърждаване на осъдителната присъда за обвинение, което не е доказано, по делото не са допуснати. Производството е за втори път пред касационната инстанция, след като с решение № 411 от 4.10.2010 год. по НД № 347/2010 год. Върховният касационен съд е отменил постановеното от Пловдивският апелативен съд въззивно решение, с което е потвърдена осъдителната присъда на Пловдивския окръжен съд. Касационният състав е констатирал, че по делото е останало неизяснено съществено обстоятелство, включено в предмета на доказване по чл. 102 НПК, а именно поведението на подсъдимия след деянието, което има значение за правилната правна квалификация. На това онование е отменил въззивното решение, като е дал указания да се издири дежурният по охрана на К. при В. болница[населено място], чрез когото подсъдимият е твърдял, че е потърсил медицинска помощ и при разглеждането на делото по същество да обсъди останалите релевирани в жалбите доводи. При повторното разглеждане на делото и в пределите на своята компетентност, въззивният състав е положил усилия и е изчерпал процесуалните способи за изясняване на посоченото в отменителното решение обстоятелство. При това не е подходил формално и не е прехвърлил тежестта за доказване на подсъдимия. Установил е, че фирмата, която е охранявала болничното заведение е прекратила своята дейност още през 2005 год., архивът е унищожен и не може да се посочи кое лице е било на работа в момента на деянието. Със съгласието на страните са прочетени показанията на свидетелите В. Г., А. Т., Е. Опинчева и М. Д., дадени пред друг съдебен състав, които са установили, че охраната ги е извикала за оказване помощ при ПТП на пешеходната пътека пред болницата, но не знаят името му и не са го посочили. При наличната доказателствена съвкупност за изясняване на обстоятелството оказал ли е помощ подсъдимият на пострадалата, състояща се от една страна от обясненията му и от друга страна от показанията на св. Н. А. и Г. Т., съдържаща противоречива информация, съдилищата са го решили по вътрешно убеждение, което не е опорочено. Противоречието между обясненията на подсъдимия, който е твърдял, че два пъти ходил при охраната на болничното заведение да иска съдействие за осигуряване медицински екип и показанията на свидетелите, които са поддържали, че не е имал такова поведение и не е напускал местопроизшествието е констатирано още от първоинстанционния съд, който е изпълнил задължението си по чл. 305 ал.3 НПК, като на стр. 22 от мотивите на присъдата е посочил кои противоречиви доказателства кредитира. Възивният състав не е имал основание да направи различна преценка за достоверността на тези доказателства и да приеме тезата на подсъдимия за оказана помощ на пострадалата след деянието. Изложените съображения за кредитиране показанията на св. Т. намират опора в данните по делото и не са направени при превратната им оценка. Съобщеното от него, че подсъдимият не се е отдалечавал не може да се тълкува в предлагания от жалбоподателя смисъл, че не е избягал от местопроизшествието. То следва да се свърже и с другите съобщени от свидетеля факти, че преди да дойде екипа с носилката е била извикана сестра, която отишла на мястото на инцидента и погледнала пострадалата, както и с установеното от св. А.. Те са в противоречие със поддържаното от подсъдимия, че първия път никой не се отзовал и затова се наложило да ходи втори път. Въззивната инстанция без основание е упрекната, че формално е изпълнила задълженията си при проверката на правилността на невлязлата в сила присъда. Въззивното решение не страда от пороците по чл. 339 ал.2 НПК. В него е даден убедителен отговор на наведените доводи против правилността на присъдата и са изложени достатъчно съображения за отхвърлянето им. Самостоятелната съвкупна оценка на доказателствените източници в тяхната логическа връзка и последователност му е дала основание да възприеме фактическите констатации и правните изводи на решаващия съд. Като е анализирала всички събрани в предходната инстанция доказателства и тези, които е събрала в откритото съдебно следствие, в това число и мнногобройните експертизи и е констатирала, че решаващият съд ги е обсъдил с еднаква обективност и задълбоченост и не е нарушил правилата за формиране на волята си кои от тях да кредитира, не е имала основание да промени вътрешното му убеждение. О. първоинстанционният съд е отговорил на наведения довод, че заключението на деветчленната експертиза не следва да бъде кредитирано, защото при изготвянето му са използвали погрешни и несигурни методи и е изложила убедителни съображения за отхвърлянето му като неоснователно. Изчерпателно и под страх от наказателна отговорност, еккпертите от тази експертиза са дали отговор на всички поставени им от съда и страните въпроси относно мястото на удара, възможността на подсъдимия да реагира своевременно и техническата възможност конфликта да бъде предотвратен. При липса на съмнение за компетентността им, ограничаващо възможността им да изпълнят поставената задача, неоснователно се поддържа и в настоящата инстанция, че са се ръководени от методика, която не се използва. При даване на отговор на поставените им задачи вещите лица от тази експертиза са се съобразили с всички събрани доказателствени материали, в това число съдържащите се в протоколът за оглед и приложената към него оригинална скица и с научните методи, използвани при определяне на основните параметри, използвани за установяване механизма на настъпилото пътно-транспортно произшествие. С оглед на възприетите фактически констатации, че при намалена нощна видимост и неблагоприятни атмосферни условия, подсъдимият управлявал автомобила си със скорост около 50 км/час в района на пешеходна пътека в близост до В. болница в[населено място], където имало светофар работещ с мигаща жълта светлина, че в непосредствена близост пред автомобила възприел пострадалата, която пресичала на пешеходната пътека, че се опитал да предотврати конфликта, като завил надясно волана и задействал спирачната система, но закъснял с реакцията си, ударил я с предната лява част на автомобила, в резултат на което й причинил увреждания, от които няколко дни по-късно починала, материалният закон е приложен точно и деянието е квалифицирано като престъпление по чл. 343 ал.1 б.”в” НК. Налице са всички съставомерни признаци от състава на това престъпление. Подсъдимият добре е познавал пътя и при избиране на скоростта е бил длъжен да се съобрази с конкретните пътни условия, в това число наличието на пешеходна пътека и светофар, сигнализиращ за опасност и повишаване на вниманието. Имал е техническа възможност да въприеме пострадалата от достатъчно разстояние, да намали скоростта и да я пропусне да премине. Неизпълнението на тези задължения, регламентирани в чл. 5 ал.2 т.1 и чл. 20 ал.2 ЗДвП са в пряка причинна връзка с настъпилия резултат. Мотивирано е отхвърлен довода, който се поддържа и в настоящата инстанция, че деянието обективира признаците на по-леко наказуемо престъпление. По-леко наказуем материален закон може да намери приложение когато с поведението си подсъдимият спомогне за ограничаване вредните последици от деиянието. Събраните по делото доказателства не дават основание за извод, че е предприел действия, които обективно са били насочени към спасяване живота на пострадалата. По жалбата на частните обвинители М. и О. Д.: Оплакването за съществено ограничаване на процесуалните им права, с неоснователния отказ гражданските искове да бъдат приети за съвместно разглеждане с наказателния процес, е неоснователно. Наказателната и гражданската отговорност на подсъдимия са взаимно свързани и едновременно с това могат да бъдат реализирани независимо една от друга. Съдебната практика е последователна в тълкуването на закона относно допустимостта на гражданския иск в наказателния процес. Основанието за гражданския иск в наказателния процес е деянието, предмет на обвинението. При деликт съдът приема гражданския иск за съвместно разглеждане с наказателния процес само ако давността за реализиране на гражданската отговорност от причинителя му не е изтекла. Давността за упражняване правото на иск е петгодишна и започва да тече от извършване на деянието. В този смисъл са и указанията в т.р. № 5/2006 год. на ОСТК, които по силата на Закона за съдебната власт са задължителни за прилагате. В съответствие с данните по делото, първоинстанционният съд законосъобрано е приел, че погасителната давност за реализиране на гражданските последици от деянието е изтекла и на това основание е отказал да приеме гражданските искове за съвместно разглеждане с наказателния процес. Деянието е извършено на 15.12.2003 год., а те са предявени в съдебната фаза на процеса на 15.04.2009год. т.е. след изтичане на срока в който може да бъде упражнено правото на иск. Изложените в жалбата и в съдебно заседание съображения, че наложеното на подсъдимия наказание е явно несъответно на извършеното деяние и недостатъчно за постигане целите по чл. 36 НК, са неоснователни. Двете наказания са индивидуализирани в рамките на закона, като точно е преценена относителната тежест на всички обстоятелства по чл. 54 НК, в това число и тези, посочени от жалбоподателите, в подкрепя на искането за увеличаването им. Степента на обществената опасност на деянието с оглед начина на извършването му, характера и степента на допуснатите нарушения и причинения съставомерен резултат не е по- висока в сравнение с типичната за престъпления по транспорта от този вид. Степента на обществената опасност на подсъдимия също не е висока предвид съдебното му минало, отношението му към деянието и събраните характеристични данни за личността му и като водач на МПС. Не е имал поведение в досъдебното производство, което да го характеризира отрицателно и да се приеме като опит да се избегне наказателната отговорност, както се поддържа в жалбата, защото събирането на доказателствата за конкретното състовомерно деяние е задължение на разследващия орган. Тези данни не дават основание за извод, че би могло да му се въздейства в достатъчна степен поправително и превъзпитателно само с налагане на по-тежко наказание. По изложените съображения настоящият състав при второ наказателно отделение на Върховния касационен съд приема, че при постановяване на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд не са допуснати поддържаните от жалбоподателите нарушения и следва да бъде оставено в сила, поради което и на основание чл. 354 ал.1т.1 НПК Р Е Ш И: Оставя в сила въззивно решение № 229 от 24.11.2010 год. постановено по ВНОХ дело № 475/2010 год. на Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдена присъда № 129 от 30.09.2009 год. по НОХ дело № 106/2009 год. на Пловдивския окръжен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: