7 Р Е Ш Е Н И Е № 224 София, 30 май 2014 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на девети април две хиляди и четиринадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ:РУЖЕНА КЕРАНОВА МИНА ТОПУЗОВА при секретар: Аврора Караджова и в присъствието на прокурора Мадлена Велинова изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 501/2014 година Производството по делото е образувано по жалба на подсъдимата А. Н. А. срещу решение № 490/2013 г., постановено по ВНОХД № 1114/2013 г. от Софийски апелативен съд, с което е изменена частично присъдата на Софийския окръжен съд. В жалбата се твърди, че решението е постановено при непълнота на доказателствения материал, довело до ограничаване правото на защита на подсъдимата. Конкретно се твърди, че за изясняване на обстоятелствата по делото е било необходимо назначаването на авто-техническа експертиза. Възразява се още, че не са установени по безспорен начин скоростта на движение на автомобилите, механизма на ПТП и причините за възникването му, а от събраните доказателства по делото може да се „направи обосновано предположение, че осъщественото от подсъдимата А. деяние попада в хипотезата на случайно деяние по смисъла на чл. 15 от НК”. Оспорена е справедливостта на наложеното наказание, а по отношение на гражданския иск се счита, че същият е недоказан по основание и размер. В съдебното заседание подсъдимата А. А. и нейният процесуален представител поддържат жалбата по съображенията, изложени в нея. Частният обвинител и граждански ищец К. Л. Х. се явява лично. Не се явяват частните обвинители и граждански ищци Д. Г. Д. и И. Г. Д.. Всичките се представляват от повереник, който е представил и писмено възражение по делото. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура счита жалбата за неоснователна. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : С първоинстанционната присъда № 13/23.04.2013 г., постановена по НОХД № 651/2011 г. от Софийски окръжен съд, подсъдимата А. Н. А. е била призната за виновна и осъдена за извършено от нея престъпление по чл. 343, ал. 4 във вр. с ал.3, б. „б” във вр. с ал. 1 във вр. с чл. 342, ал.1 от НК, като й е наложено наказание лишаване от свобода за срок от три години, чието изтърпяване е отложено с изпитателен срок от пет години. Подсъдимата А. е оправдана по повдигнатото обвинение за извършено нарушение на правилата по чл. 20, ал.1 и по чл. 21, ал.1 от ЗДП. На основание чл. 343г от НК подсъдимата е лишена от право да управлява МПС за срок от две години. Със същата присъда подсъдимата А. е била осъдена да заплати на гражданските ищци К. Л. Х., Д. Г. Д. и И. Г. Д. по 60 000 лева за всеки един, представляващи обезщетение за понесените неимуществени вреди, поради загубата на техния съпруг и баща. Осъдена е да заплати на К. Х. и сумата от 20 000 лева, представляваща обезщетение за понесени от нея неимуществени вреди в резултат на причинените й увреди. С атакуваното въззивно решение подсъдимата А. е оправдана по повдигнатото й обвинение за допуснато нарушение на правилата, визирани в разпоредбата на чл. 20, ал.2, пр. 2 от ЗДП. Жалбата е неоснователна. В принципен план „непълнота на доказателствения материал” не съществува като самостоятелно касационно основание по смисъла на чл. 348, ал.1 от НПК. Такъв недостатък може и да е допуснат при разглеждане на делото, но оспорването следва да бъде свързано с нарушенията, такива каквито са предвидени в закона. Макар изрично да не е споменато, очевидно жалбоподателката свързва това свое позоваване в крайна сметка с отказа на въззивния съд да допусне повторна авто-техническа експертиза, което би очертало претенция за допуснати процесуални нарушения, осуетили разкриването на обективната истина и така ограничили правото й на защита. Такива нарушения не са допуснати от предходните инстанции. Процесуалният закон не задължава въззивния съд да уважава всички доказателствени искания на страните. В неговите правомощия е да прецени тяхната основателност, с оглед предмета на доказване, подлежащите на установяване обстоятелства и тяхното значение за решаване на делото, като изложи съображения за отказа си. По настоящето дело въззивният съд се е занимал с доказателственото искане на защитата на подсъдимата като с протоколно определение, постановено в съдебното заседание на 16.12.2013 г, мотивирано е отказал да назначи повторна авто-техническа експертиза. От съдържанието на мотивите на определението личи, че съдът е обсъдил предпоставките както за допълнителна, така и за повторна експертиза, и не е установил наличието на нито една от тях. Отказът на съда не е произволен. По делото са били назначени четири авто-технически експертизи – една в досъдебното производство, а останалите в хода на съдебното разглеждане на делото в първата инстанция. По искане на защитата е била назначена от първостепенния съд тройна авто-техническа експертиза, на която са поставени въпросите, за които и пред въззивния съд, и сега се твърди, че са останали неизяснени. Експертното заключение съдържа обоснован отговор на релевантните за изясняване на предмета на делото въпроси – скоростта на двата автомобила в зоната на ПТП, мястото на удара, опасната зона за спиране при новоустановените скорости, причината и механизмът на възникналото произшествие, предотвратимостта на удара за всеки един от водачите. По искане на държавното обвинение първата инстанция е назначила и допълнителна тройна авто-техническа експертиза, която да даде отговор за скоростта на двата автомобила в момента, непосредствено преди удара, изследвайки и дълбочината на деформациите им, както и да изготвят мащабна динамична скица на разположението на МПС към момента на удара. Защитата изразява несъгласие с приетите факти относно скоростта на движение на управлявания от подсъдимата автомобил, но не излага съображения, които да породят съмнение в правилността на експертните заключения по този въпрос, а те именно са в основата на изводите на предходните инстанции. При казаното до тук, възражението на защитата, че скоростта на движение на управлявания от подсъдимата автомобил не е установена по безспорен начин, е неоснователно. Оценка за неоснователност следва да получи и доводът, че не е изяснен механизмът и причините за настъпилото ПТП. Предходните съдебни инстанции са събрали и обсъдили необходимия доказателствен материал, релевантен към предмета на доказване, а версията на подсъдимата е била обстойно изследвана. Назначените в хода на съдебното производство експертизи са работили с най-пълен обем доказателствени материали, които са били експертно анализирани. Експертните изводи за мястото на удара (изобразен и графично при допълнителната експертиза), механизмът на настъпване на ПТП са преценявани при съобразяване на правилата по чл. 154 от НПК и са приети от съда след като е установена тяхната съвместимост с останалите доказателствени източници – показанията на свидетеля Петров, движил се след автомобила, управляван от пострадалия и показанията на Х.. Механизмът на ПТП е изяснен напълно и той е резултат от навлизането на управлявания от подсъдимата автомобил в платното за насрещно движение и именно там е настъпил удара с автомобила, управляван от пострадалия. Причината за навлизане на подсъдимата в платното за насрещно движение е избраната от нея скорост, която, макар и разрешена, е била несъобразена с атмосферните условия (дъжд), с релефа на местността (десен завой с наклон надолу), със състоянието на пътя (мокра настилка със стичаща се вода по потното платно), с интензивността на движение, с конкретните условия на видимост (засилващ се валеж). Подсъдимата А. не е успяла да намали скоростта и успешно да направи завоя, оставайки в своята лента за движение. Скоростта на движение при описаните условия според експертното мнение е следвало да бъде значително по-ниска от 80 км/ч, с която се е движило МПС, а въздействието върху командните уреди – плавно и с по-малко сила. Въззивният съд мотивирано е отхвърлил тезата на защитата, че причината за настъпилото ПТП е попадането на автомобила на подсъдимата в образуваните по пътното платно коловози и деформации и произведения в резултат на това ефект „аквапланинг”. Съдът се е основал на обективните данни по делото за състоянието на пътното платно, отразени в протокола за оглед, извършен непосредствено след произшествието – едрозърнест асфалт, без съществени нарушения на повърхностния слой в зоната на ПТП. Правилно въззивният съд не е отдал доказателствено значение на установеното състояние на пътната настилка при съдебния оглед на мястото на ПТП, извършен близо една година по-късно. Видените тогава деформации няма как да се отнесат към състоянието на същата по време на ПТП. Отделно от казаното, възражението за наличие на локви върху пътната настилка, което според защитата е възможна причина за възникване на ПТП, е било напълно предвидимо от подсъдимата при описаните и безспорно установени обстоятелства за движение и пътна обстановка, посочени по – горе, което я е задължавало да се движи със съобразена скорост, така че да остане в своята лента за движение, а при необходимост и да спре. Обобщено, не е налице касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК. Въззивният съд не е допуснал нарушения на процесуалните правила при допускане, проверка, анализ и оценка на доказателствените материали. Поддържаната и сега защитна версия е отхвърлена като лишена от доказателствена подкрепа, след пълно, всестранно, обективно изследване на всички обстоятелства по делото. Твърдението за приложимост на чл. 15 от НК се обвързва, не с друго, а с възраженията за неправилност на фактическите изводи на съда. Така поддържано то не разкрива съдържанието на касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 1 от НПК. Приетите от предходните инстанции обстоятелства водят до извод за допуснато нарушение на чл. 20, ал.2, пр.1 от ЗДП от подсъдимата, пряко свързано с настъпилите общественоопасни последици. Ето защо действията на жалбоподателката не могат да се квалифицират като случайно деяние по смисъла на чл. 15 от НК. Неоснователно е твърдението за явна несправедливост на наложеното наказание. Въззивният съд е отчел всички обстоятелства, имащи отношение към индивидуализацията на наказателната санкция. Приел е, че тя следва да се отмери при превес на смекчаващите отговорността обстоятелства, дало отражение в продължителността на наказанието лишаване от свобода, определено в законоустановения минимум, както и в приложението на чл. 66 от НК. На обсъдените смекчаващи отговорността обстоятелства (позитивни данни за личността на подсъдимата, чистото съдебно минало, съдействието при разкриване на обективната истина) правилно не е дадена квалификацията „многобройност и/или изключителност” по смисъла на чл. 55 от НК. Липсва несъответствие между степента на обществен опасност на деянието и дееца и тежестта на наложената санкция. Всъщност е допуснато нарушение при определяне на наказанието „лишаване от право да управлява МПС”, но то е в полза на подсъдимата. Отстраняването на нарушението не може да се постигне в тази инстанция, тъй като производството е инициирано само от нея. По отношение на уважените граждански искове, твърдението е лаконично и се изразява само в това, че същите са недоказани по основание и размер. Това възражение не се споделя от настоящия състав. Гражданските искове, предявени от наследниците на пострадалия, както и от Х. за получените от нея увреди, са доказани по основание и са налице предпоставките за ангажиране на гражданската отговорност на подсъдимата по чл. 45 от ЗЗД. Размерът на присъдените обезщетения е определен при спазване на принципа на справедливост по чл. 52 от ЗЗД. Няма основание за намеса на касационната инстанция при условията на чл. 354, ал. 2, т. 5 от НПК. С оглед на изложеното и на основание чл. 354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 490/2013 г., постановено по ВНОХД № 1114/2013 г. от Софийския апелативен съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.