5 5 Р Е Ш Е Н И Е № 125 гр. София, 01.06.2017 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, второ отделение в открито заседание на 17 май, две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ П. Х. и при участието на секретаря Ирена В. като изслуша докладваното от съдия Боян Балевски търговско дело №914/16 г. и за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на [фирма]-гр. С. срещу решение №18 от 06.01.2015 г. постановено от ОС-Пловдив, Х ти гр. с-в по гр.д. №2131/2015 г., с което е отменено първоинстанционното решение, постановено по гр.д. №4578/2014 г. на ПРС V ти гр.с-в, и вместо него е постановено друго, с което е уважен отрицателният установителен иск на А. И. Т. и Ж. И. Т. за несъществуване на вземания на банката срещу тях за сумите от: 25 000 лева –остатък от главница по договор за банков кредит №131/27.04.2004 г., сумата от 3 174 лева-лихви за периода 15.07.2004 г. до 19.10.2005 г. и разноски по кредита в размер на 563,48 лева, като и законната лихва върху главницата за период на забава : 20.10.2005 г. -25.11.2013 г. в размер на 24 554,66 лева. Претендира се присъждане на разноските в настоящата инстанция. В касационната жалба се навеждат оплаквания за противоречие с материалния закон и необоснованост. Ответниците по касация А. И. Т. и Ж. А. Т. чрез процесуалния си представител изпращат писмен отговор, в който се излагат съображения за липсата на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане до касационно обжалване. Същите доводи се поддържат от страна на процесуалния представител на касатора и в проведеното открито съдебно заседание пред ВКС. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение , след преценка на данните по делото и съобразно правомощията си по чл.290 и сл. от ГПК констатира следното: За да постанови обжалваното решение, с което е счел за основателни така предявените отрицателни установителни искове, съставът на въззивния съд е изложил следните съображения: Ищците А. Т. и Ж. Т., първият като кредитополучател, а втората като солидарен съдлъжник са се задължили към „Уникредит Б.”-П. по договор за банков кредит № 131/27.04.2004 г.. В полза на банката-кредитор на 21.10.2005 г. е издаден изпълнителен лист срещу двамата длъжници за цялата сума по договора, ведно със съответните лихви и разноски. По образуваното въз основа на последния изп.дело № 18/06 на СИ при Първомайския районен съд, в последствие преобразувано под № 424/06 на ЧСИ А., последното изпълнително действие е проведена в периода 17.11.2007 г. до 17.12.2007 г. публична продан. Изпълнителното производство е прекратено на основание чл. 330 ал.1 б.Б от ГПК/отм./, съответстващ на чл.433 ,т.2 ГПК от 2007 г. по искане на взискателя, съгласно молба на кредитора до ЧСИ А. С. А. с рег. № 757 –р-н на действие ОС-П. вх.№ на ЧСИ 01644/27.08.2008 г.. В сключено между страните споразумение от 28.12.2012 г. е уговорено, че останалата непогасена в предходното изпълнително производство част от задълженията по договора за кредит следва да се заплати до 28.04.2013 година. Въз основа на вече издадения ИЛ и с оглед неизпълнението на задължението по договора в новоуговорения срок е образувано на 10.09.2013 г. ново изп.дело на ЧСИ Ст.Г. под № 20138250400549. Крайният извод на съда е, че процесното вземане за останалата като дължима част от задълженията по договора за кредит е погасено по давност на основание чл.433 ал.1,т.8 ГПК-взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години от последното изпълнително действие –публичната продан, която е приключила на 17.12.2007 г., поради което и отрицателните установителни искове са счетени за основателни. Обжалваното въззивно решение е допуснато до касационно обжалване, поради противоречие на обжалваното въззивно решение със задължителната за съдилищата практика на ВКС-ТР2/2015-т.10 ГПК относно приложението на чл.433 т.8 ГПК. По отговора на правния въпрос, настоящият състав на Второ т.о. намира за установено следното: В ТР 2/2015-т.10 ГПК са дадени задължителни за съдилищата указания по приложението на чл.433 т. 8 ГПК, в насока, че когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено на основание чл.433 т.8 ГПК, нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата , на която е поискано или предприето последното изпълнително действие. Ясно е, че става въпрос за хипотезата на цитираната разпоредба в чл.433 т.8 ГПК, касаеща прекратяване на изпълнителното производство в специфичния случай на т.н. „перемция”, уредена в чл.433 т.8 ГПК-с изтичане на две години от предприемане на последното изпълнително действие, но не и за останалите случаи на прекратяване на изпълнителното производство, уредени в чл.433 ГПК . Само в този случай е налице прекратяване на производството пред ЧСИ по силата на закона, поради което и актът на ЧСИ има декларативен, а не конститутивен ефект, което следва от задължителните указания в мотивите на цитираното ТР №2/2015 г., изложени към т.10 от същото. В настоящия случай, изпълнителното производство е прекратено на основание чл. 330 ал.1 б.Б от ГПК/отм./, който съответства на уредбата в новия ГПК от 2007 г. на чл.433 т.2 ГПК -по искане на взискателя, съгласно молба на кредитора до ЧСИ А. С. А. с рег. № 757 –р-н на действие ОС-П. вх.№ на ЧСИ 01644/27.08.2008 г.. В този случай новата давност е започнала да тече от прекратяването на това производство по молба на кредитора до ЧСИ от 27.08.2008 г./. Няма данни по изп.дело, кога точно е прекратено, но съобщението за това на ЧСИ до кредитора е връчено на 30.09.2008 г. . До тази дата, давността за вземанията на кредитора, основани на договора за банков кредит №132/30.04.2004 г. е била прекъсната / чл.116 б. В ЗЗД/ с молба на кредитора за образуване на изпълнителни дела: от 10.01.2006 г. до ДСИ-РС-Първомай, по което е образувано изп.д. №18/2006 г., преобразувано и продължено на осн. пар.3 ал.1 от ПЗР на ЗЧСИ при ЧСИ А. с рег. № 757 под № 424/2006 г. , по която са извършвани процесуални действия до самото прекратяване на изпълнителното производство, поради оттегляне на молбата от банката взискател и прекратяване на това основание на изпълнителното производство. Към датата на това прекратяване с акт на ЧСИ не е било налице основание за прекратяване на изпълнителното производство по право , в хипотезата на чл. 330 б. „Д” от ГПК /отм/, съотв. чл.433 ал.т.8 ГПК- нов, тъй като от завършване на проведената публична продан -17.12.2007 г. до прекратяването, поради оттегляне на молбата от взискателя на 27.08.2008 г. не са изтекли две години. Следователно новата/ чл.117 ЗЗД/ петгодишната давност за главницата –чл.110 ЗЗД и три годишна за лихвите-чл.111 ЗЗД , е започнала да тече отново от прекратяване на изпълнителното производство за останалия непогасен в рамките на проведеното изпълнение остатък от вземанията за главницата и лихвите, дължими по договора за кредит , като по отношение на главницата от 25 000 лева и разноските по кредита в размер на 563,48 лева, не е била изтекла към датата на сключване на споразумението между страните по спора на 28.12.2012 г., когато отново давността е била прекъсната с признаване на вземането от длъжниците в самото споразумение / чл.116 б.А ЗЗД/, поради което и в тази част отрицателният установителен иск за недължимостта на тези суми се явява неоснователен и като такъв следва да се отхвърли. По отношение на договорните лихви за периода до сключване на споразумението същите са били погасени с изтичане на тригодишна давност по чл.111 б. В ЗЗД/ и следователно за сумата от 3 174 лева-лихви за периода: 15.07.2004 – 19.10.2005 г. отрицателният установителен иск за недължимост се явява основателен и решението на въззивния съд-законосъобразно. По отношение на давностния срок за вземането за законната лихва върху главницата за период на забава : 20.10.2005 г. -25.11.2013 г. , то следва да се вземе в предвид , че същият е бил прекъснат с молбата за образуване на изп.дело №549/10.09.2013 г. на ЧСИ С. Г. от страна на взискателя, поради което и същите се дължат за периода, считано от три години преди тази дата или за сумата от 7607,11 лева, според заключението на вещото лице, поради което до размера на тази сума отрицателният установителен иск се явява неоснователен. Отрицателните установителни искове са предявени на единственото основание изложено в ИМ, че се явяват погасени по давност. С оглед изложеното обжалваното решение частично подлежи на отмяна като постановено в нарушение на цитираните материално правни норми и вместо него ВКС следва да постанови друго по същество на спора, с което отрицателният установителен иск да се отхвърли в съответните части като неоснователен. По отношение на разноските : Ответниците по касация А. И. Т. и Ж. И. Т. следва да заплатят на касатора, по съразмерност с крайния резултат по спора, разноските в настоящата инстанция в размер на 1411,74 лева-припадаща се част от внесена държавна такса за разглеждане на касационната жалба , както и 2087 ,58 лева-разноски на ответника по иска в инстанциите по същество. В полза на двамата ответници следва да се присъдят по съразмерност, с оглед списъка по чл.80 ГПК и съдържанието на представения договор за правна помощ, разноските пред ВКС в размер на 2040 лева-припадаща се част от платено възнаграждение за процесуално представителство пред настоящата инстанция. Водим от горното ВКС, състав на второ търговско отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивно решение №18 от 06.01.2015 г. постановено от ОС-Пловдив, Х ти гр. с-в по гр.д. №2131/2015 г. в съответните части и вместо това ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ отрицателния установителен иск на А. И. Т. и Ж. И. Т. за установяване липсата на вземания на [фирма]-гр. С. срещу тях за сумите от: 25 000 лева –остатък от главница по договор за банков кредит №131/27.04.2004 г., разноски по кредита в размер на 563,48 лева и законната лихва върху главницата за период на забава : 20.10.2005 г. -25.11.2013 г. до размера на 7 607,11 лева като погасени по давност. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата част. ОСЪЖДА ответниците по касация А. И. Т. и Ж. И. Т. следва да заплатят на касатора [фирма]-гр. С., по съразмерност с крайния резултат по спора, разноските в настоящата инстанция в размер на 1411,74 лева-припадаща се част от внесена държавна такса за разглеждане на касационната жалба , както и 2087,58 лева-разноски на ответника по иска в инстанциите по същество. ОСЪЖДА касатора [фирма]-гр. С. да заплати на А. И. Т. и Ж. И. Т. разноските пред ВКС в размер на 2040 лева-припадаща се част от платено възнаграждение за процесуално представителство пред настоящата инстанция Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.