Ключови фрази
Установителен иск Чл. 124, ал. 1 ГПК * самостоятелен обект * приращение

Р Е Ш Е Н И Е

№ 80

гр. София, 27.07.2018 год.


ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на четвърти юни две хиляди и осемнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА

при участието на секретаря Т. Иванова, като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 3114 по описа на Върховния касационен съд за 2017 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 и сл. от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ю. Л. Г., [населено място], чрез пълномощника й адвокат С. С., против въззивно решение № 430 от 10.04.2017 год. по гр. д. № 12/2017 год. на Пловдивския окръжен съд, с което е отменено решение от 03.11.2016 год. по гр. д. № 6661/2015 год. на Пловдивския районен съд и вместо това е признато за установено на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 92 ЗС по отношение на Ю. Л. Г., че А. И. В. е титуляр на 1/8 ид. ч. от правото на собственост по приращение върху следния недвижим имот - сграда с идентификатор 56784.511.494.5, със застроена площ 7 кв. м., на един етаж, с предназначение „Складова база, склад”, попадаща върху ПИ с идентификатор 56784.511.494 по КККР на [населено място], одобрени със заповед № РД – 18 - 48/3.06.2009 год. на изпълнителния директор на АГКК, находящ се в [населено място], с адм. адрес [улица], с площ от 556 кв. м., номер по предходния план 507.494, кв. 14, парцел IХ - 494, при описаните в решението граници.
Касаторката поддържа оплаквания за неправилност на въззивното решение поради наличие на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, с искане за отмяната му, постановяване на друго, с което искът се отхвърли, и присъждане на направените пред всички инстанции разноски.
Ответникът по касационната жалба - А. И. В., чрез пълномощника си адвокат И. Д., в писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК и в съдебно заседание оспорва касационната жалба като неоснователна, с искане за присъждане на направените съдебни разноски.
Върховният касационен съд, в настоящият състав на Второ гражданско отделение, като взе предвид доводите на страните и въз основа на събраните доказателства, приема следното:
Касационната жалба е допустима, като подадена от легитимирана страна по делото – ответникът в производството, в срока по чл. 283 ГПК и насочена срещу решение на въззивен съд, допуснато до касационно обжалване с определение № 126 от 12.03.2018 год. по гр. д. № 3114/2017 год. на ВКС по поставения от касаторката въпрос: представлява ли самостоятелен обект на правото на собственост пристройката, изградена към жилищна сграда - индивидуална собственост, в съсобствен терен, функционално предназначена за кухня и конструктивно свързана с основната жилищна сграда /с три оградни стени и една обща стена с основната жилищна сграда, с ВиК и ел. инсталации към основната жилищна сграда/, в приложното поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с оглед изясняване на понятието „самостоятелен обект” в контекста на значението за него на характера и функционалното предназначение на помещението, като белези, характеризиращи такъв статут и тълкуване разпоредбите на параграф 5, т. 39 ЗУТ, параграф 1, т. 1 ЗКИР и чл. 39 ЗС. Допълнително основание за допускане касационното обжалване е и липсата на конкретно произнасяне в съдебната практика, в т. ч. цитираната такава по делото, по въпроса за наличието на белези, които винаги характеризират един обект като самостоятелен такъв, или изводът за статута зависи и от конкретни, други обстоятелства.
Като прецени данните по делото, настоящият състав на ІІ г. о. на ВКС, приема следното:
Спорът по делото е за собствеността на заснетата със самостоятелен идентификатор по КККР сграда № 56784.511.494.5 с площ от 7 кв. м., построена в съсобствен поземлен имот, без наличие на отстъпено право на строеж. Поддържаното от ищеца придобивно основание е покупко –продажба с нотариален акт № 19/2003 год. на 1/8 ид. ч. от поземления имот и приращение по отношение намиращата се в имота сграда, която не е изключена от разпоредителната сделка в същия обем от 1/8 ид. ч., притежавана от неговия праводател, и за която сграда ответницата се е снабдила с нотариален акт за собственост през 2015 год., вместо само за притежаваната от нея ид. ч. от правото на собственост.
Въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства относно придобиването на 1/4 ид. ч. от имота и построената вътрешна полумасивна сграда /състояща се от стая, кухня и салон/ от Г. Н. В. – протокол за доброволна делба от 15.12.1962 год. Съгласно същия другите съсобственици са придобили идеални части от имота заедно със съответно по един от етажите /с изкл. северната стая на първия етаж/ от построената в имота двуетажна жилищна сграда. Спорната сграда от 7 кв. м. е построена след делбата към сградата, изключителна собственост на Г. В., като съдът е проследил подробно извършените в годините разпоредителни сделки с имота на Г. В.. Въз основа на същите към настоящия момент притежаваните от него 1/4 ид. ч. от имота и вътрешната полумасивна жилищна сграда са собственост на основание даренията от 2004 год. и от 2013 год. на ответницата Ю. Г., като в последния нотариален акт № 139/2013 год. е описана като предмет на сделката и спорната сграда с площ от 7 кв. м., с посочен идентификатор, съгласно одобрената през 2009 год. КККР на [населено място].
По спорния въпрос относно статута на тази сграда съдът е приел, че същата представлява самостоятелен обект на правото на собственост и не е принадлежност към сграда № 3 – обособена е от останалите обекти на правото на собственост - има четири ограждащи стени и самостоятелен вход, заснета е с отделен идентификатор, което е допълнителен аргумент за обособеността на спорния имот и за предназначението му. Независимо от предназначението на спорната сграда за складово помещение, същата представлява самостоятелен обект, а не принадлежност към съседната сграда и поради обстоятелството, че тази съседна сграда притежава избено помещение. Последното изключва намиращото се извън нея складово помещение да съставлява нейна принадлежност като складово помещение, поради което и с оглед възможността то да функционира самостоятелно със собствено предназначение като складово помещение, е прието да е самостоятелен обект на правото на собственост, притежавано от всички съсобственици на имота съгласно дяловете им. Наличието на обща стена между двете сгради, както и връзката на ВиК и ел. инсталациите между тях не обосновават обратен извод за приемане на статут на спорната сграда като обслужващо помещение. Обособеността като отделен обект на правото на собственост и самостоятелното функционално предназначение са достатъчни да се приеме, че спорната сграда е годен обект на вещни права, поради което и искът за собственост на 1/8 ид. ч. е уважен, след отмяна на първоинстанционното решение. Съдът се е произнесъл и по възражението на ответницата за придобиване правото на собственост върху спорната сграда по давност, като го намерил за неоснователно с оглед липсата на безспорни доказателства за упражнявано явно и несъмнено владение в необходимия за това срок.
По поставения правен въпрос, по който е допуснато касационното обжалване на въззивното решение настоящият състав на ВКС, ІІ г. о. намира следното:
Правото на собственост, както и всички вещни права имат за обект определена вещ, обособен материален предмет, върху който се съсредоточава това право с произтичащите от него правомощия. Вещни права възникват върху отделни вещи, обособени от правото като обекти на собственост (недвижими имоти - в съответните устройствени и строителни правила и норми). Съгласно параграф 5, т. 39 от ДР на ЗУТ „обект” е самостоятелен строеж или реална част от строеж с определено наименование, местоположение, самостоятелно функционално предназначение и идентификатор по ЗКИР, като тази норма с оглед тълкувателния й характер се отнася и за вече построените сгради. От гледна точка обектите на правото на собственост параграф 1, т. 1 от ДР на ЗКИР определя „самостоятелния обект в сграда или в съоръжение на техническата инфраструктура" като обособена част от тази сграда или съоръжение, която е обект на собственост и има самостоятелно функционално предназначение. При тълкуване на посочените разпоредби във връзка с чл. 39 ЗС се извеждат част от основните характеристики на „самостоятелния обект” на правото на собственост - обособеността от останалите съседни обособени обекти на собственост и функционалното му предназначение, възможността да се използва самостоятелно, а не като принадлежност към друг съседен имот, който обслужва. Дали един обект е самостоятелен обаче не може да се определи само въз основа на тези конкретни, предварително зададени белези и характеристики, като изводът за статута му зависи и от другите, установени по делото обстоятелства, които следва да се изследват във връзка с особеностите на конкретния случай, и с оглед фактическите и юридически критерии за определяне характера и предназначението на обекта. Заснемането със самостоятелен идентификатор по кадастралната карта само по себе си не доказва, че е налице обособен обект на правото на собственост, а е само индиция, че последният притежава характеристиките на такъв и има посоченото предназначение. Функционалното предназначение на имота във връзка с преценката за самостоятелния му характер не се определя от посоченото в кадастралната карта, то подлежи на установяване. Доколкото складовите обекти са принадлежност към жилищните обекти, като такива съгласно разпоредбата на 98 ЗС следват главната вещ /решение № 172/12.10.2015 год. по гр. д. №1167/2015 год. на ВКС, I г. о./. Предмет на самостоятелно придобиване от трети лица, включително и от съсобственици на дворното място, може да бъде само такава част от жилищната сграда, съответно от складовото помещение, която е обособена като самостоятелен обект или отговаря на изискванията на действащия устройствен закон за такъв обект, и не е функционално свързана и обслужваща находяща се в съответното дворно място друга сграда, индивидуална собственост. Законът е предвидил различни хипотези на правото на собственост в зависимост от обектите и тяхното деление по видове по различни критерии, но във всички случаи обектът трябва да бъде обособен като самостоятелен, т. е. да е отграничен от другите такива. Без вещта да съществува като самостоятелен обект на право на собственост не може да съществува и вещно право на собственост върху нея.
С оглед изложеното по поставения въпрос, настоящият състав, произнасяйки се по съществото на касационната жалба, приема въззивното решение за валидно и допустимо, но неправилно във връзка с основния извод за вещноправния статут на процесната сграда, обусловен от приетото, че същата представлявава самостоятелен обект на собственост, отразен в кадастралната карта с идентификатор 56784.511.494.5 и възможността същата да бъде обект на право на собственост от страна на ищеца - съсобственик на основание приращението. Така направеният от въззивния съд извод, обусловил и основателността на предявения иск, се опровергава от съвкупната оценка на събраните по делото доказателства /заключенията на съдебно – техническите експертизи и свидетелските показания/ относно характера и функционалното предназначение на сградата и приетите въз основа на тях обстоятелства. При липсата на архитектурен проект за определяне на първоначалното й предназначение, наличието на три стени, долепена до югозападната фасада и обща стена с основната жилищна сграда с идентификатор 56784.511.494.3, индивидуална собственост на ответницата Ю. Г., общи ВиК и електрическо захранване и самостоятелен вход в югоизточната част, спорната постройка не представлява самостоятелен обект по смисъла на параграф 5, т. 39 от ДР на ЗУТ и параграф 1, т. 1 от ДР на ЗКИР и не може да бъде обект на вещно право на собственост, доколкото няма самостоятелно предназначение, а е функционално и конструктивно свързана с основната жилищна сграда. Правилото на чл. 92 ЗС, че собственикът на земята е собственик и на построеното в нея, освен ако е установено друго, в случая е неприложимо. Ищецът не може да черпи права по отношение на процесната сграда от придобиването на идеални части от дворното място, върху което е построена. В съсобствен имот всеки съсобственик притежава идеална част върху построеното в него, при липса на установено друго, но в случая липсата на самостоятелен обект на собственост изключва приращението, с оглед прилежащото положение на постройката като принадлежност към главната вещ, която обслужва. Независимо дали е използвана като кухня, баня или склад, т. е. без значение за какво е използвана фактически, функционалното предназначение на постройката е обслужващо сградата, до която е пристроена, което изключва възможността същата да принадлежи на всички съсобственици при съответните притежавани от тях идеални части от дворното място. Този извод не се опровергава от обстоятелството, че в обслужваната сграда има изба, тъй като не е налице нормативна забрана за броя на складовите помещения към жилището, определяща е нуждата от такива. Не може да се приеме като аргумент за обособеността на спорната сграда и съществуването на врата като самостоятелен вход, тъй като то представлява техническо изпълнение. При конкретните данни по делото за наличие на отделни обекти на правото на собственост между съсобствениците на дворното място и въз основа на събраните доказателства извод за наличие на самостоятелно функционално предназначение на същата не може да се направи, поради което и постановеното в този смисъл въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон. С оглед правилото на чл. 98 ЗС, че принадлежността следва главната вещ, следва да се приеме, че правото на собственост върху постройката е възникнало и съществува в правната сфера на ответницата Г., поради притежаваната от последната изключителна собственост върху основната жилищна сграда. Предвид основателността на възражението за собственост по чл. 98 ЗС, касационната инстанция не следва да се произнася по възражението за изтекла в полза на ответницата придобивна давност по отношение на процесната постройка.
Поради тези съображения и доколкото не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, въззивното решение следва да се отмени като неправилно и вместо това се постанови друго, с което искът бъде отхвърлен.
При този изход ответникът, сега касатор, има право на разноски по делото за всички инстанции, които ответникът по касация следва да му заплати в размер на сумата 2 192 лв., представляващи платени възнаграждения за един адвокат в трите съдебни инстанции, държавни такси и депозити за вещи лица. Възражението за прекомерност на размера на адвокатския хонорар е неоснователно, с оглед фактическата и правна сложност на делото. Заплатеното от касаторката адвокатско възнаграждение, удостоверено с представяне на списъци по чл. 80 ГПК и договори за правна защита и съдействие, съответства на размерите, предвидени в Наредба № 1 от 09.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, както и на направените и претендирани от самия ответник по касационната жалба разноски за адвокат.
Водим от горното и на основание чл. 293, ал. 2 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ ИЗЦЯЛО въззивното решение № 430 от 10.04.2017 год. по гр. д. № 12/2017 год. на Пловдивския окръжен съд и вместо него постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявения от А. И. В., [населено място], [улица], установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 92 ЗС за признаване за установено по отношение на ответницата Ю. Л. Г., [населено място], [улица], ет. 2, ап. № 3, че ищецът е собственик по приращение на 1/8 ид. ч. от сграда с идентификатор 56784.511.494.5 със застроена площ от 7 кв. м., на един етаж, с предназначение „складова база, склад“, попадаща върху ПИ с идентификатор 56784.511.494 по КК и КР на [населено място], одобрени със Заповед № РД 18 - 48/03.06.2009 год. на изпълнителния директор на АГКК, находящ се в [населено място], административен адрес на имота - [улица] площ от 556 кв. м., номер по предходен план – 507.494, кв.14 по плана на[жк], парцел ІХ – 494, при граници: ПИ с идентификатори 56784.511.491, 56784.511.492, 56784.511.493, 56784.511.9549, 56784.511.495.
Осъжда А. И. В., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], да заплати на Ю. Л. Г., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], ет. 2, ап. № 3, направените разноски по делото в размер на 2 192 лв. /две хиляди сто деветдесет и два лева/.
Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: