Р Е Ш Е Н И Е № 110 София, 14.06.2017 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на двадесет и шести април две хиляди и седемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА ЧЛЕНОВЕ БОНКА ЙОНКОВА ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ с участието на секретаря Александра Ковачева изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 2239/2016 г. Производството е по чл. 47, т. 2 и т. 4 ЗМТА. Образувано е по искова молба на И. Ц. И. от [населено място] срещу [фирма], [населено място] за отмяна на постановеното от С. „А. Юстициарум“, [населено място] решение от 29.02.2016 г. по арбитражно дело № 6022/2016 г., с което ищецът е осъден да заплати на ответника сумата 4 776.56 лв. по договор за револвиращ заем № [ЕГН] от 14.10.2013 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от постановяване на арбитражното решение, както и направените по делото разноски 80 лв. и юрисконсултско възнаграждение в размер на 564.36 лв. Ищецът моли за отмяна на атакуваното арбитражно решение с твърдението, че е постановено при липса на компетентност на арбитражния съд, доколкото между страните не е сключвано арбитражно споразумение, нито са налице хипотезите на чл. 7 ЗМТА, както и че е нарушено правото му на участие в арбитражното производство, тъй като не е уведомен за образуването му и не му е дадена възможност за представяне на отговор на исковата молба и на доказателства. Ответникът – [фирма], [населено място] – оспорва исковете като недопустими поради пропускане на установения в чл. 48, ал. 1 ЗМТА 3-месечен срок, респ. за неоснователни поради отсъствие на поддържаните основания по чл. 47, т. 2 и т. 4 ЗМТА. В депозираната в съдебно заседание писмена защита заявява и становище за неприложимост на измененията в ГПК, ЗМТА и З. от 2017 г. Върховен касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото, с оглед релевираните в исковата молба основания и доводите и възраженията на страните, приема следното: По допустимостта на исковете: Исковете са процесуално допустими, доколкото са предявени от надлежна страна и в рамките на преклузивния 3-месечен срок по чл. 48, ал. 1 ЗМТА. Настоящият състав намира за неоснователно направеното от ответника възражение за недопустимост на производството поради пропускане на установения в закона срок. От представената по делото товарителница № 5100013090165/01.03.2016 г., издадена от куриерска фирма [фирма], се установява, че препис от процесното арбитражно решение е изпратен на И. Ц. И. (ответник в арбитражното производство) на адрес: [населено място], [улица], вх. В, ет. 4, ап. 11. В посочения документ е отразено, че след две посещения от страна на куриера на датите 02.03.20016 г. и 09.03.2016 г. пратката е върната с отбелязване „непотърсена“. Между страните не е спорно, а и от приетото уведомление вх. № И.-445 от 18.10.2013 г. за промяна на данни е видно, че адресът, на който е изпратен преписът от арбитражното решение, е посочен лично от клиента-кредитополучател И. Ц. И. като адрес за кореспонденция. Независимо от това обаче, не може да се счете, че за връчването на преписа е приложима фикцията, установена в чл. 13.4. от Общите условия към договора за револвиращ заем на физически лица, според която, „призовките и съобщенията се считат за получени след изтичане на петия работен ден и в случаите, когато в известието за доставяне е отбелязано, че не са получени поради това, че са отказани/не са приети, непотърсени са, адресатът е заминал, не живее на посочения адрес или отсъства, адресът не съществува вече, непознат е или е недостатъчен“. За да бъде приложена посочената фикция, необходимо е да са предприети действия за връчване на арбитражното решение на всички известни адреси на клиента, а не само на посочения от него адрес за кореспонденция. Това следва от изричната уговорка между страните в чл. 13.4. от Общите условия към процесния договор, че арбитражният съд има право да връчва документацията на посочените в договора за револвиращ заем адреси. Тази уговорка е изцяло в съответствие и с императивната норма на чл. 32, ал. 1ЗМТА, предвиждаща като условие за прилагане на фингираното връчване на уведомленията в арбитражното производство невъзможността да бъдат намерени седалището, местопребиваването, обикновеното пребиваване или адресът на получателя след старателно издирване. В случая, в процесния договор за револвиращ заем, в раздела, индивидуализиращ клиента-заемополучател, са попълнени данни за: адрес за кореспонденция, постоянен адрес и настоящ адрес на същия, като във всяка от графите е вписан адрес: [населено място], [улица]. Впоследствие, с уведомление вх. № И.-445 от 18.10.2013 г. клиентът е посочил друг адрес за кореспонденция – [населено място], [улица], вх. В, ет. 4, ап. 11, на който именно е изпратен и преписът от арбитражното решение. Доколкото обаче първоначално посоченият от него постоянен адрес (съвпадащ и с настоящия му адрес) не е бил променен, арбитражният орган, в изпълнение на задължението си, произтичащо от чл. 13.4. от Общите условия и чл. 32, ал. 1 от ЗМТА, е следвало да изпрати препис от решението и на този адрес. Неизпълнението на това задължение налага извод за неспазване на процедурата по връчване на акта и съответно за неприложимост на фикцията за редовно връчване. Ето защо, за начало на срока по чл. 48, ал. 1 ЗМТА следва да се счете не твърдяната от ответното дружество дата 09.03.2016 г., а датата, на която е връчена поканата за доброволно изпълнение и препис от изпълнителния лист – 22.08.2016 г. Спрямо тази дата предявените на 07.10.2016г. искове по чл. 47 ЗМТА се явяват допустими, тъй като по отношение на тях е спазен установеният в закона 3-месечен преклузивен срок. По основателността на исковете: Отмяната по реда на чл. 48 ЗМТА е правен способ за защита срещу решения на арбитражни органи и съдилища, които са валидни и пораждат присъщите им правни последици. Поради това, преди да се произнесе по въведените с исковата молба основания по чл. 47 ЗМТА за отмяна на арбитражното решение, Върховен касационен съд е длъжен да извърши служебно проверка за валидността на решението. Със Закона за изменение и допълнение на ГПК (ЗИДГПК), обн. в ДВ бр.8/24.01.2017 г., е изменена разпоредбата на чл. 19, ал. 2 ГПК като е въведена забрана за постигане на арбитражно споразумение за решаване от арбитражен съд на спор, една от страните по който е потребител по смисъла на § 13 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите (З.). Според легалната дефиниция на § 13, т. 1 ДР З., „потребител” е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска и професионална дейност”. Със ЗИДГПК е създадена нова алинея 4 на чл. 3 З., предвиждаща, че всяка клауза в договор, сключен между търговец и потребител, с която страните възлагат на арбитражен съд решаване на спор между тях, извън процедурата за алтернативно решаване на потребителски спорове по смисъла на З., е недействителна. В § 6, ал. 2 ПЗР ЗИДГПК е предвидено започналите до влизане на закона в сила арбитражни производства по неарбитруеми потребителски спорове, какъвто характер има спорът с участие на потребител по смисъла на § 13, т.1 ДР З., да бъдат прекратени, като по този начин е отречена възможността тези производства да приключат с постановяване на арбитражно решение. С § 8, т. 5 ЗИДГПК е изменена и разпоредбата на чл. 47, ал. 2 ЗМТА и според действащата след изменението редакция арбитражните решения, постановени по спорове, предметът на които не подлежи на решаване от арбитраж, са нищожни. Законодателните промени, извършени със ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.8/24.01.2017 г., са приложими и за висящите пред Върховен касационен съд производства по чл. 48 ЗМТА за отмяна на арбитражни решения, постановени по спорове с участие на потребител по смисъла на § 13, т. 1 ДР З., образувани преди влизане на закона в сила. Аргумент за това е тълкуването, дадено от Конституционния съд на Република България в т. 3 от решение № 9/24.10.2012 г. по конституционно дело № 15/2002 г., че защитата в рамките на арбитражния процес в неговата цялост се осъществява в два стадия като производството пред арбитражния съд е първият стадий, а следващият стадий, който е факултативен, е предявяването на иск по чл. 47 ЗМТА пред компетентния държавен съд - Върховен касационен съд. След като към момента на влизане в сила на посочения ЗИДГПК защитата срещу арбитражното решение е преминала в своя втори стадий и Върховен касационен съд е сезиран от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 48, ал. 1 ЗМТА с иск за отмяна на решението на някое от основанията по чл. 47 ЗМТА, валидността на решението следва да бъде преценявана съобразно действащите след изменението редакции на разпоредбите на чл. 19, ал. 1 ГПК и чл. 47, ал. 2 ЗМТА, първата от които изключва императивно разрешаването на потребителски спорове от компетентността на арбитража, а втората обявява за нищожни арбитражните решения, постановени по спор с участие на потребител. Ако арбитражното решение разрешава потребителски спор, който съгласно чл. 19, ал. 1 ГПК е неарбитруем, същото е нищожно по силата на чл. 47, ал. 2 ЗМТА и Върховен касационен съд следва да прогласи нищожността му, без да разглежда по същество въведените с исковата молба основания за отмяна по чл. 47 ЗМТА. Нищожното решение не поражда присъщите на арбитражното решение правни последици и при констатирана нищожност не подлежи на отмяна по реда на чл. 48 ЗМТА. Правомощието на Върховен касационен съд да прогласи нищожността на арбитражното решение може да бъде обосновано и с новата ал. 5 на чл. 405 ГПК, създадена със ЗИДГПК от ДВ бр.8/2017 г., съгласно която съдът отказва издаване на изпълнителен лист въз основа на нищожни решения по смисъла на чл. 47, ал. 2 ЗМТА /ред. ДВ бр.8/2017 г./. Разпоредбата на чл. 405, ал. 5 ГПК е процесуална и поражда незабавно действие от влизането й в сила, което означава, че се прилага и за постановени преди това арбитражни решения, покриващи критерия за нищожност по чл. 47, ал. 2 ЗМТА. С чл. 405, ал. 5 ГПК преценката за нищожност на арбитражното решение е възложена на окръжния съд, компетентен да се произнесе по молбата за издаване на изпълнителен лист. По аргумент за по-силното основание констатирането на нищожността е в правомощията и на Върховен касационен съд, сезиран с иск за отмяна на арбитражно решение на основанията по чл 47 ЗМТА, производството по който не е приключило с постановяване на решение към датата на влизане в сила на ЗИДГПК, обн. ДВ бр.8/2017 г. С постановеното от С. „А. Юстициарум“, [населено място] решение от 29.02.2016 г. по арбитражно дело № 6022/2016 г., чиято отмяна по реда на чл. 48 ЗМТА е предмет на настоящото дело, е разрешен спор за дължими от ищеца суми по сключен с ответника договор за потребителски кредит /револвиращ заем/ от 14.10.2013 г. Ищецът има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 ДР З., поради което спорът е потребителски и съгласно чл. 19, ал. 1 ГПК /ред. ДВ бр.8/2017 г./ е неарбитруем, а постановеното по него арбитражно решение е нищожно, съгласно чл. 47, ал. 2 ЗМТА /ред. ДВ бр.8/2017 г./. При тези обстоятелства и с оглед изложените по-горе съображения Върховен касационен съд следва да прогласи нищожността на арбитражното решение, без да разглежда поддържаните в исковата молба основания за неговата отмяна. При посочения изход на делото, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата, на процесуалния пълномощник на ищеца следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер на сумата 564.36 лв., определено по реда на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. На основание чл. 78, ал. 6 ГПК, ответникът по касация следва да заплати по сметка на Върховен касационен съд държавна такса в общ размер на 191.06 лв. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, Р Е Ш И : ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНО постановеното от С. „А. Юстициарум“, [населено място] решение от 29.02.2016 г. по арбитражно дело № 6022/2016 г. ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], [жилищен адрес] да заплати на адвокат Е. Г. И. от АК - П. адвокатско възнаграждение в размер на сумата 564.36 (петстотин шестдесет и четири лева и тридесет и шест стотинки). ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], [жилищен адрес] да заплати по сметка на Върховен касационен съд държавна такса в размер на 191.06 лв. (сто деветдесет и един лева и шест стотинки). Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: