4 Р Е Ш Е Н И Е № 115 СОФИЯ, 31.08.2012 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в публично заседание на шести март две хиляди и дванадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЖАНИН СИЛДАРЕВА ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА БОНКА ДЕЧЕВА при секретаря Даниела Никова изслуша докладваното от съдията Д. Ценева гражданско дело № 132/09 година и за да се произнесе, взе предвид : Производството е по чл. 290 и сл. ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от М. Г. от Република Турция, приподписана от адв. Цв. Я., против решение № 241 от 30.10.2008 г. по в.гр.д. № 294/08 г. на Ловешкия окръжен съд. С него е оставено в сила решение № 281 от 01.07.2008 г. по гр.д. № 1467/06 г. на Ловешкия районен съд, с което е отхвърлен предявеният от М. Г. против Общинска служба “Земеделие и гори” [населено място] и [община] иск с правно основание чл. 11, ал.2 ЗСПЗЗ за признаване правото на наследниците на И. А. М. и А. А. М. на възстановяване на собствеността върху земеделски земи в землището на [населено място], подробно описани в диспозитива на решението. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение поради необоснованост и нарушение на материалния закон. Жалбоподателят поддържа, че въззивният съд неправилно е приел, че процесните имоти попадат под действието на Конвенцията за установяване между България и Турция, в сила от 15.08.1926 г., като не е взел предвид, че имотите са били отчуждени и причислени към ДПФ по реда на 651- во ПМС, поради което подлежат на възстановяване по реда на чл. 10, ал.3 ЗСПЗЗ. Ответниците по касация не са взели становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе по касационната жалба, взе предвид следното: От фактическа страна по делото е установено, че с Протокол № 40 от 10.02.1951 г. и с Протокол № 135 от същата дата на Общинската комисия за Т. в [населено място], са били отчуждени безвъзмездно и причислени към държавния поземлен фонд описаните в тях имоти- ниви, ливади и лозя, като е посочено, че имотите се отчуждават по молба на собствениците съответно И. А. М. и А. А. М. на основание 651- во постановление на МС от 11.10.1950 г. Установено е също, че И. М. е пристигнал в Турция като свободен емигрант на 10.05.1951 г. При така установените факти въззивният съд е приел, че процесните земеделски имоти не подлежат на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, тъй като са били причислени към ДПФ по молба на собствениците, но дори и да не е било извършено такова разпореждане, са станали държавна собственост по силата на Конвенцията за установяване между България и Турция и Договора за приятелство между България и Турция, в сила от 15.08.1926 г. Прието е, че съгласно посочените актове, действували до 31.12.1952 г., ако в 2- годишен срок изселниците от двете държави не уредят собствеността си върху недвижимите имоти, те стават собственост на държавата, на чиято територия се намират. Предвид данните по делото, че наследодателят на ищеца се е изселил от България в Турция през 1951 г., въззивният съд е приел, че заявените за възстановяване имоти попадат под режима на Ангорската спогодба и към момента на образуване на ТКЗС правото на собственост на наследодателите е било изгубено. Въззивното решение е допуснато до касационно обжалване относно въпроса за приложението на чл. 10, ал.3 ЗСПЗЗ към земеделските земи, причислени към ДПФ по реда на 651- во ПМС от 1950 г., ако собственици им са се изселили от България в Турция до 1952 г. По този въпрос настоящият състав приема следното: В чл. В от Протокол приложен към Договора за приятелство, подписан между България и Турция , ратифициран с Указ № 3 на Ц. Б. ІІІ от 08.06.1926 г., обн. ДВ бр. 110/1926 г., е предвидено, че недвижимите имоти от какъвто и да е вид, принадлежащи на българите от европейската територия на Турската република, с изключение на Ц., които са се изселили в България след 5/18 октомври 1912 г. до подписването на този протокол, както и недвижимите имоти от какъвто и да е вид, принадлежащи на мюсюлманите от О. империя, откъснати вследствие на балканската война, които са се изселили в Турция след 5/18 октомври 1912 г. до подписването на този протокол, ще останат собственост на държавата, в чиито територии се намират. В чл. 2 от Конвенция за установяване между България и Турция, ратифицирана с Указ № 3 на Ц. Б. ІІІ, обн. в ДВ бр. 110/1926 г. е посочено, че изселниците от двете договаря ще страни ще имат право да отнесат със себе си движимия си имот и добитъка и да ликвидират недвижимите си имоти напълно свободно. Тези, които не биха искали да ликвидират недвижимите си имоти преди окончателното им заминаване, ще трябва да сторят това в срок от две години. От цитираните разпоредби следва, че по силата на посочените нормативни актове собственост на Българската държава стават недвижимите имоти на лицата, турски граждани, изселили се в периода 5/18 октомври 1912 г. - 18 октомври 1925 г./датата на подписване Протокола/, както и имотите на лицата, които са се изселили след този период до 31.12.1952 г., но които преди изселването си или в 2-годишен срок от изселването си, не са ликвидирали недвижимите си имоти. Тези имоти стават държавна собственост по силата на закона и не подлежат на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, доколкото не попадат в нито едно от посочените в чл. 10, ал.1-14 от този закон рестуционни основания. Процесните недвижими имоти, видно от представените по делото писмени доказателства, са били отстъпени доброволно и безвъзмездно от собствениците им и причислени към ДПФ преди окончателното им изселване от Република България през 1951 г. Следователно, макар и собствениците им да се изселили в периода на действие на Конвенция за установяване между България и Турция, респ. Договора за приятелство, подписан между България и Турция, процесните имоти не се обхващат от визираните в чл. В от Конвецията и чл. 2 от Договора хипотези. Касае се за имоти, собствеността върху които е ликвидирана по предвидения в чл. 2, ал.2 от Договора за приятелство между България и Турция, които са били отстъпени безвъзмездно/ подарени/ на държавата. Тези имоти подлежат на възстановяване на собствениците им на основание чл. 10, ал.3 ЗСПЗЗ. По изложените съображения въззивното решение следва да бъде отменено като постановено в нарушение на материалния закон и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, който да обсъди представените по делото писмени доказателства, като прецени съдържанието им във връзка с конретните претенции на ищеца. Водим от гореизложеното съдът Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 241 от 30.10.2008 г. по в.гр.д. № 294/08 г. на Ловешкия окръжен съд. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: