Р Е Ш Е Н И Е № 158 гр. София, 26 февруари 2021 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и седми октомври през 2020 г. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛАДА ПАУНОВА ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА МИЛЕНА ПАНЕВА при участието на секретаря Невена Пелова и в присъствието на прокурора Кирил Иванов разгледа докладваното от съдия Панева касационно наказателно дело № 464 по описа за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалби на защитниците на подсъдимите М. М. и К. А. срещу решение № 67 от 27.04.2020 г. на състав на Пловдивския апелативен съд, постановено по ВНОХД № 442/2019 г. Във всяка от жалбите се съдържат възражения за допуснати в досъдебното производство и при съдебното разглеждане на делото съществени нарушения на процесуалните правила, свързани с отменителното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК и предопределено от тези нарушения неправилно прилагане на материалния закон. Направено е с жалбата на адв. З. (защитник на подс. М.) искане за отмяна на въззивното решение и на потвърдената с него първоинстанционна присъда и за пълно оневиняване на подс. М., а в алтернатива се настоява за намаляване на размера на присъдените в тежест на този подсъдим разноски по делото. С жалбата на адв. К. (защитник на подс. А.) е поискана отмяна на оспорения въззивен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Доколкото в тази жалба се съдържа и претенция за явна несправедливост на наложеното на А. наказание, отправено е и искане за намаляване на размера му. В съдебното заседание пред настоящата инстанция всеки от защитниците поддържа своята жалба, изложените в нея доводи и направените искания. Двамата подсъдими, редовно призовани за датата и часа на съдебното заседание, не вземат лично участие в него. Представителят на Върховната касационна прокуратура пледира за оставяне на жалбите без уважение. Счита, че фактите са установени правилно и въз основа на валидни доказателства, а материалният закон е приложен точно. Заявява становище, че при отмерване на приложимите наказания към подсъдимите е проявена достатъчна снизходителност, изключваща възможност за по-нататъшно смекчаване на санкциите. Настоящият състав, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на оспорения съдебен акт в рамките на правомощията си по чл. 347 НПК, установи следното: С присъда № 67 от 01.07.2019 г., постановена по НОХД № 1682/2018 г. състав на Пловдивския окръжен съд е признал подсъдимите М. Г. М. и К. Г. А. за виновни в това, че на 04.02.2018 г. в [населено място], в съучастие като съизвършители и при условията на опасен рецидив са отнели чужди движими вещи на обща стойност 50.00 лв. от владението на К. Л. В. с намерение противозаконно да ги присвоят, като са употребили за това сила, поради което и на осн. чл. 199, ал. 1, т. 4 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а“ (а по отношение на А. - и б. „б“) НК и чл. 55, ал. 1, т. 1 НК е наложил на всеки от двамата наказание от три години лишаване от свобода. Към това наказание съдът е присъединил неизтърпяна от всеки от подсъдимите част от предходно наложена му наказателно-правна санкция по друго дело, като на осн. чл. 57, ал. 1, т. 2 ЗИНЗС е постановил наказанията да бъдат изтърпени от подсъдимите при първоначален строг режим. С присъдата и на осн. чл. 189, ал. 3 НПК съдът е възложил в тежест на подсъдимите заплащането на направените по воденето на делото разноски. Извършено е разпореждане с веществените доказателства по делото. С оспореното по касационен ред въззивно решение така постановената присъда е потвърдена изцяло. Жалбите срещу това решение са неоснователни. Сходните възражения в тях позволяват съвместното им обсъждане. Липсва нарушение на общата гаранция за справедлив съдебен процес по чл. 6 § 1 ЕКПЧ поради произволност и явна необоснованост на оспорения съдебен акт, както се настоява в жалбата на адв. З.. Решението на въззивния съд е основано на фактите, установени чрез валидно събраните и проверени доказателства, изследвани съобразно с утвърдените в правната теория и съдебната практика критерии, гарантиращи тяхната истинност. Аналитичната част на този акт съдържа не само съгласие с осъщественото от първостепенния съд доказателствено изследване, но и собствен доказателствен разбор, който следва очертания от процесуалните норми и правилата на логиката път. Извършена е от страна на въззивната инстанция цялостна проверка и старателна преценка на всички доказателствени материали, като е налице коректност, правилност и последователност в съжденията. Съдебните аргументи са обхванали всички доказателства и доказателствени източници, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, като не е допуснато избирателно третиране на фактически обстоятелства и едностранчивост. Всеки от защитниците е оспорил и подхода на въззивния съд към гласните доказателствени източници и кредитирането на едни от тях с доверие, а други - не, но същевременно не е посочил нарушения на процесуалните изисквания, предназначени да осигурят постигане на истинно фактическо установяване. Вместо това е противопоставил на съдебната оценка относно тяхното качество субективното си мнение и отношението си към тяхното съдържание, към начина, по който те следва да бъдат интерпретирани и ролята им в доказателствения процес. Така практически в жалбите е кодирано очакване към касационната инстанция тя да отхвърли констатациите на въззивния съд за наличие на достоверна значимост на показанията на свидетелите В., В., А.. П. и Т. Б. и за липса на такава при обясненията на двамата подсъдими и на показанията на свид. К., Д. и П. относно релевантните моменти от събитията и по тези въпроси да се съгласи със становищата на защитниците. Меродавността на доказателствата и на доказателствените източници обаче не подлежи на преобсъждане от касационния съд. Изводите относно качествените техни характеристики и способността им да подпомогнат процеса по сигурно установяване на фактите е от изключителна компетентност на съдилищата от предходните инстанции. Стига да са спазени изискванията за аналитично и синтезно изследване на тяхното съдържание и това да е намерило съответния документално-словесен израз в постановения съдебен акт. Тези условия в настоящия случай са изпълнени от въззивния съд. Съставът на ПАС е дал отговор на всеки от въпросите относно времето, мястото и механизма на инкриминираното деяние, участвалите в него лица и поведението на всяко от тях, като не е направил изводите си въз основа на предположения, както се твърди в жалбите. Предположението и вероятностният извод, с който се характеризира то, са свързани с отсъствие на доказателства, необходими за формиране на категорично становище и за установяване с достоверност на действителното фактическо положение. Поради това вероятностното съждение е всякога основано на субективна оценка и субективен опит, а не на обективна информация. В случая въззивният съд е приел, че изводите на съда от първа инстанция относно инкриминираните събития и персоналното участие на подсъдимите в тях имат своето легитимно основание в наличните доказателства, съответно и нужната солидна фактическа и логическа опора, като е аргументирал позицията си именно съобразно със съдържанието на тези доказателства и на използваните средства за тяхната проверка, а не чрез логически факти, изведени по пътя на вероятностни съждения. Закономерно съдебната оценка на третираните в жалбите гласни доказателствени източници е различна от предложената от защитата, доколкото е основана на критерии от извънсубективно естество и е дадена в рамките на цялостния процес по установяване на истината чрез съобразяване на вътрешнологическите характеристики на свидетелските показания и на обясненията на подсъдимите и тяхната съгласуваност, както помежду им, така и с оставащите извън тях доказателства по делото. Възраженията си срещу качеството и процесуалната стойност на показанията на свид. В. защитниците са поставили на вниманието на въззивния съд и са получили аргументиран и обстоятелствен отговор (стр. 12-15 от въззивното решение), който опровергава претенцията за липса на съдебна реакция на направените във въззивното производство забележки от защитата относно качеството и процесуалната стойност на съобщеното от посочения свидетел. Макар да настояват за допуснати процесуални нарушения при оценката на показанията на този свидетел, защитниците не са посочили конкретните измерения на тези нарушения, а вместо това практически са утвърдили собствените си гледни точки към достоверността на съобщеното от В. и са отрекли правилността на съжденията на съда, определяйки ги като неправилни. Отново се касае за противопоставяне на обосноваността на съдебния акт, която не би могло да бъде обсъждана от върховната инстанция. Отделно от това, част от предложените с касационните жалби съждения не изразяват законите на логиката, като напр. това, че след като защитникът е преценил, че трябва да обжалва първоинстанционната присъда пред въззивния съд, то е неправилен извода на този съд, че първата инстанция се е справила качествено с мотивирането на акта си; или че след като В. твърди, че не е разбрал в кой точно момент от нападението върху него му е бил отнет ръчния часовник, то показанията му не заслужават доверие. Персоналната нагласа на страните към постановения съдебен акт не определя никога неговите качества, а единствено може да предпостави задействане на инстанционния контрол, предназначението на който е да осигури проверка на невлезлия в сила акт, като тази проверка може да завърши и с потвърждаването му. Въззивният съд не е допуснал нарушение като се е съгласил със съда от първа инстанция, че показанията на В. представят точна реконструкция на събитието на престъплението и заслужават доверие, въпреки частичната липса на спомен за отделни обстоятелства. По правилата на логическия извод от твърденията на свидетеля, че няма възприятия от момент от фактологията на престъплението не следва, че разказът му е недостоверен. Възприемането на факти, тяхното запаметяване и последващото им възпроизвеждане зависят от редица фактори, като характера на събитията, интензивността на въздействието, нагласите на паметта, психо-емоционалното състояние на лицето в момента на запаметяването или в момента на възпроизвеждането, пълнота на възприятията, на спомена, изминалия времеви интервал от момента на възприемането до момента на възпроизвеждането и пр. Всичко това е добре обмислено от съдилищата и е съобразено при анализа и оценката на показанията на свид. В.. Несъгласие защитата е заявила с подхода на въззивния съд да ползва при решаването на делото показанията на Т. Б., Хр. П. и Г. Д., въпреки съществуващите между тях противоречия. В НПК не се съдържа забрана за постановяване на осъдителен акт, когато отделни доказателства или доказателствени източници са с противоположна насоченост. Щом са спазени изискванията на чл. 13, чл. 14, ал. 1, на чл. 107, ал. 3 и ал. 5 НПК и убеждението на съда по фактите е основано на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, възражението, че възприемането на обвинителната теза е в отклонение от процесуалния регламент се явява лишено от основания. Такъв именно е настоящият случай. Виззивният съд не е подминал факта на съществуващите несъответствия между част от доказателствените източници, като оценката, която е дал на свидетелските показания и обясненията на подсъдимите е основана на професионално обсъждане на съдържанието им. Няма недостатъци в правилността и в последователността на съжденията, които да компрометират съдебните изводи по фактите. В оспореното решение липсват проблематични съждения на въззивния съд, лишени от доказателствена или логическа обоснованост по отношение на това, че към момента на деянието свид. В. е разполагал с мобилен телефонен апарат и с ръчен часовник. Истинността на този извод не зависи по никакъв начин от това дали свидетелят се е сдобил с мобилния телефон преди или след постъпването си в затвора, на което акцентира защитата. Не може да компрометира формалната правилност на съдебните актове и липсата на спомен у него относно точния момент, в който му е бил отнет ръчния часовник. По-важно е, че този свидетел е последователен в убеждението си, че вещта му е била отнета именно при нападението от двамата подсъдими в процесния ден, като относно факта на това нападение, съпътствалите го и последвалите го събития показанията му не са единствения аргумент на съдилищата. За да обоснове извод за извършен от двамата подсъдими грабеж, въззивният съд е извършил задълбочено и всеобхватно проучване на всички доказателства и доказателствени източници, обмислил ги е във взаимната им връзка и обусловеност и на тази база е преценил, че разказът на свид. В. е подкрепен съобщеното от А. П., разполагащ със собствени възприятия от събитието на престъплението, както и от свидетелите Б. и Д., потвърждаващи, че двамата подсъдими са напуснали килията на В., бягайки, а самия В. ги е следвал с викове да му върнат телефона, а след като се е върнал в килията е разказал, че подсъдимите са му взели мобилния телефон и ръчния часовник. Косвена подкрепа на твърденията на В. съдилищата са установили в показанията на Р. А. и В. А., на които подсъдимите след деянието са продали инкриминираните вещи, както и в показанията на Ем. С.. Въпреки производния му характер, с основание като част от информационната база е ползвано и съобщеното от разпитаните като свидетели по делото служители на Затвора-Пловдив, пред които В. също е разказал за осъществения над него грабеж. Ако въззивният съд не е ориентирал преценката си по фактите съобразно с принципно изказаната от вещото лице по СМЕ възможност пострадалият сам да си причини установените телесни увреждания, той не е нарушил закона и задължението си с внимание и с професионална ангажираност да обсъди събраната доказателствената информация. Съдът има задължение да провери дали събитията са се случили по описания в обвинителния акт, а не дали е възможно тези събития да са протекли по друг начин, респ. дали подсъдимите са извършили вмененото им деяние, а не дали е възможно това деяние да е извършено от друг или при други обстоятелства. Още по-малко е възможно съдебните изводи да бъдат основани на хипотези, като предложената от адв. К., че ако е имало такова тежко престъпление, затворническата администрация би запазила записите от охранителните камери, а прокуратурата би изискала тези записи в срока за съхранението им. Не би могло да се признае доказателствено значение на твърдяното от адв. К. като факт, че „ако бе виновен, А. би признал, защото винаги е признавал виновността си, когато е извършил престъпление“. Това твърдение, дори да бе доказано като факт, не би могло да свидетелства в настоящото производство за нищо друго, освен само за себе си. В принципен план процесуалното поведение, което подсъдимия е имал по други наказателни производства, водени срещу него, не е и не може да се третира като доказателство за невинността му по конкретно възведеното срещу него обвинение, защото по никакъв начин не е възможно да се постави във връзка със събитието на конкретно инкриминираното деяние. Лишено от основания е възражението, че процесът по формиране на убеждението на въззивния съд по фактите е протекъл при игнориране на обясненията на подсъдимите и на показанията на свид. П.. Това, че въззивният съд е възприел отказа на съда от първа инстанция да признае пълна достоверност на съобщеното от тези лица, не означава, че го е пренебрегнал. Съгл. чл. 14 НПК съдът взема решенията си по вътрешно убеждение. Методът за оценка на доказателствената съвкупност, който законът е установил в посочената норма, изключва предустановеност на силата на което и да е от доказателствата и доказателствените средства. Това важи и за обясненията на обвиняемия/подсъдимия, както и за предназначените да ги подкрепят свидетелски показания, които също нямат предустановена абсолютна процесуална стойност и съответно, съдът няма задължение всякога и на всяка цена да им признае пълнота и достоверност. Напротив, той е длъжен да бъде критичен към тяхното качество така, както и към всички останали доказателства и доказателствени източници. Този именно подход е бил следван от съдилищата при оценката на обясненията на подсъдимите и на свидетелските показания. Съдебните актове съдържат оценка за достоверност при съобразяване на съществените страни на казаното от всяко от разпитаните по делото лица, като са изложени аргументи, относими към смисловия и информационния негов капацитет, показващи извършена преценка за вътрешната и външната съгласуваност на доказателствените източници при стриктно следване на правилата на формалната и аргументативната логика. Без основания се възразява от адв. К., че преценявайки достоверността на съобщеното от подс. А., съдилищата са игнорирали експертния извод, че при този подсъдим не е установено психично разстройство, което да се съпътства с поведение, оставящо впечатление, че той лъже. Това становище на изготвилите съдебно-психиатричната и психологична експертиза (СППЕ) за А. вещи лица не означава нищо друго освен, че при него няма болестно мотивирано излагане на твърдения. Друго не би и могло да бъде, тъй като СППЕ е способ за установяване наличието или отсъствието на нормална психична дейност, за анализ на особеностите на личността и тяхното влияние върху поведението й, за проверка на възможността за правилно възприемане, пълноценно запаметяване и точно възпроизвеждане на факти и пр. Но тя не е способ за установяване на достоверност или недостоверност на изложени в рамките на наказателния процес твърдения. Ако съдилищата от предходните инстанции са отказали да ползват при решаването на делото единствено показанията на В., А.. П. и Т. Б., дадени в досъдебната фаза пред съдия, а са подложили на обсъждане твърденията на тези лица, изказани при всички техни разпити в хода на цялото наказателно производство, те не са нарушили закона. Напротив, приложили са го точно. Въздигането на определена категория доказателства и доказателствени източници в единствена и решаваща предпоставка за успеха на доказателствения процес, за което практически е настоял адв. З., противоречи на принципното положение, заложено в чл. 14, ал. 2 НПК, както и на изискването на чл. 107, ал. 5 НПК за внимателна проверка на всички събрани доказателства, респ. доказателствени средства. Въззивният съд не е допуснал процесуално нарушение като не е назначил поисканата от защитата съдебно-психиатрична и психологическа експертиза за свид. В. и не е констатирал недостатък в процесуалната дейност на съда от първа инстанция с отказа му да допусне до разпит като свидетел поискания от адв. З. К. К.. Това, че едно доказателствено искане е направено от страна в производството не задължава съда на всяка цена да уважи това искане. Стига преценката му да е формирана по правилата на закона. Съдът разполага с процесуална автономия, преценявайки колко и какви доказателства и експертизи да допусне по пътя към постигането на обективната истина, стига това да не е довело до информационен дефицит по делото и да не е за сметка на процесуалните възможности за установяване на истината. В случая причините, поради които първостепенният съд е отказал да уважи посочените искания на защитата са подробно обяснени в негови протоколни определения, постановени в проведените, съотв. на 13.03.2019 г. и на 29.11.2018 г. съдебни заседания. Въззивният съд от своя страна също е обсъдил направеното пред него искане за назначаване на СППЕ за свид. В. и мотивирано го е отхвърлил с постановено в съдебното заседание от 15.10.2019 г. определение. Експертизата е задължителна в посочените в чл. 144, ал. 2 НПК случаи, но не по принцип, а единствено, когато съществува съмнение относно посочените в т.т. 1-5 обстоятелства. Основания за такива съмнения по делото не се установяват, а и аргументите, с които защитниците са поискали експертно изследване на В. са сведени до преценката им, че показанията на този свидетел са противоречиви, доколкото по отношение на част от обстоятелствата, за които е разпитван, той не е съхранил достатъчно ясен спомен. Окрупняването от страна на защитата на констатираната при съдебния разпит на В. негова невъзможност да си спомни част от обстоятелствата, свързани с разследваното събитие и отнасянето й до „почти всички обстоятелства, за които е разпитван“ обслужва нуждите от попълване на касационните жалби с аргументи, но не представлява факт по делото и още по-малко такъв с юридическа значимост за исканата отмяна на оспореното съдебно решение. Липсата на спомен у свид. В. е констатирана при съдебния му разпит единствено по отношение на времето, когато се е сдобил с отнетия му при грабежа мобилен телефон, точния момент, в който е бил лишен от ръчния си часовник и това дали е бил бутнат върху намиращ се в килията шкаф. Подлагайки на задълбочено и професионално обсъждане показанията на този свидетел от двете процесуални фази, съдилищата са свързали липсващия спомен с характера на обстоятелствата, до които тази липса се отнася като детайли с несъществено както от фактическа, така и от юридическа страна значение, отдавайки преимущество на доказаните факти, че към момента на нападението от двамата подсъдими В. е разполагал и с двете вещи, че след приключване на нападението те вече не са били у него, а у подсъдимите, които са ги продали на други лишени от свобода. Липсата на спомен относно отделни моменти от фактологията не е от естество сама по себе си да провокира съмнения в психичната годност на лицето за правилно възприемане на фактите, за тяхното пълноценно запаметяване и последващото им коректно възпроизвеждане. Обосновано от данните по делото съдилищата от предходните инстанции не са намерили основания да свържат липсата на спомен у В. относно отделни моменти от събитията с индивидуално-психологични особености на личността му, с проблеми в умственото негово развитие, в психичната му дейност и поведението му, наличието на каквито би изисквало експертно изследване и експертна помощ с цел правилна оценка на поведението и на твърденията му. При това положение решаването на проблема с качеството на свидетелските показания на свид. В. и тяхната доказателствена стойност не е изисквало ползване на специални знания извън професионалната компетентност на съда. Що се касае до искането на адв. З. за допускане на лицето К. К. като свидетел , преди всичко такова искане не е представяно на вниманието на въззивния съд, за да бъде упрекван той в спестяване на отговора, който е дължал. С такова искане защитникът е ангажирал единствено вниманието на първостепенния съд и е получил обоснован отговор с акт, с който този отговор е следвало да бъде даден, а именно протоколно определение от съответното съдебно заседание. Неоснователно е и възражението за нарушаване на правото на подсъдимите на защита поради несвоевременно назначаване на защитниците им в досъдебното производство. Участието на защитник е безспорно един от най-важните аспекти от правото на защита на всяко, обвинено в престъпление лице. Но встъпването му в наказателния процес става по ред и при условия, определени от процесуалния закон. Съгл. чл. 97, ал. 1 НПК защитникът може да участва в наказателното производство от момента на задържането на лицето или на привличането му като обвиняем. От този именно начален момент задържаният/обвиняемият има право да ползва услугите на специализиран процесуален представител в лицето на упълномощен от самия него или назначен при условията на чл. 94 НПК защитник. В конкретния случай М. М. и К. А. са привлечени като обвиняеми на 16.07.2018 г., като в същия ден и преди предявяването на обвинението на всеки от тях са им били назначени защитници на осн. чл. 94, ал. 1, т. 9 НПК. Това, че назначаването на двамата защитници се е случило след изтичането на срока за съхранение на записите от охранителните камери в затвора, в който са пребивавали двамата подсъдими и в който е извършено престъплението, както и след провеждането на разпит пред съдия на част от свидетелите в досъдебната фаза не съставлява нарушение на процесуалния закон, доколкото този закон не свързва началния момент на назначаването на защитник с времето, когато са събрани или е било възможно да бъдат събрани определени доказателства. В закона не съществува забрана за провеждане на разследване и съотв. за събиране на доказателства преди възникването на процесуалната фигура на обвиняем. В случая е важно и това, че след встъпването им в процеса защитниците са имали неограничена възможност да правят възражения, доказателствени искания, в т.ч. и да поискат повторен или допълнителен разпит пред съдия на вече разпитаните по този процесуален ред свидетели. Дистанцирано от фактологическата истина е и възражението, че по делото са събирани доказателства единствено в полза на обвинението. Вярно е, че в досъдебното производство направените от защитата доказателствени искания са били отхвърлени, но пред първостепенния съд защитниците са правили такива искания, по-голямата част от които са били уважени, като вследствие на това са привлечени нови свидетели и са събирани писмени доказателства. Позовавайки се на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК, защитниците настояват за материална незаконосъобразност на въззивното решение, допусната с несъобразяване на факта, че инкриминирания мобилен телефон пострадалият е закупил от подс. А. и към датата на процесното събитие този телефон не е бил напълно изплатен от него. Преди всичко, подобен факт въззивната инстанция не е приела за установен, за да се коментира по касационен ред неговото правно значение. Но дори това да не бе така, т.е. дори да бе прието от съдилищата от предходните инстанции, че свид. В. е закупил инкриминирания по делото мобилен телефон от подс. А. и към датата на престъплението този телефон да не е бил напълно изплатен от него, това не би могло да изключи правомерността на държането, упражнявано от свид. В. към момента на деянието върху тази вещ и да компрометира съставомерността на деянието именно по чл. 198 и сл. НК. Що се касае до направеното от защитника на подс. А. искане за смекчаване на наложеното наказание, то не е обвързано с конкретни аргументи, а с общо заявената претенция, че е явно несправедливо, тъй като не съответства на обществената опасност на извършеното и на личността на подсъдимия, не е съобразено със смекчаващите и отегчаващите отговорността на А. обстоятелства и не би обезпечило постигане на целите по чл. 36 НК. Поради това и в рамките на така предопределения от жалбата на адв. К. логически минимум настоящият състав единствено ще отбележи, че отмереното от първостепенния и потвърдено от въззивния съд наказание на К. А. е пропорционално спрямо извършеното престъпление и личността на този подсъдим и е необходимо за постигане на корекция в поведението му, за преодоляване на антисоциалните черти в него и за възпитаване на нужни и полезни за обществото качества. Дължимата от подс. М. част от общия размер на направените по воденето на делото разноски е изчислена точно и съобразно с указаното в чл. 183, ал. 3, изр. 2 НПК, поради което е невъзможно да бъде удовлетворено искането на адв. З. за нейното редуциране. С оглед на така констатираното отсъствие на претендираните от страните касационни основания при постановяването на оспореното въззивно решение и на осн. чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 67 от 27.04.2020 г. на състав на Пловдивския апелативен съд, постановено по ВНОХД № 442/2019 г. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.