6 Р Е Ш Е Н И Е № 25 гр. София, 13 май 2019 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на деветнадесети февруари, две хиляди и деветнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КЕТИ МАРКОВА ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА ЛАДА ПАУНОВА при участието на секретаря НЕВЕНА ПЕЛОВА и в присъствието на прокурора ПЕТЪР ДОЛАПЧИЕВ изслуша докладваното от съдията КЕТИ МАРКОВА н.д. № 52/ 2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по реда на чл. 346, т. 1 НПК по протест на АПЕЛАТИВНА ПРОКУРАТУРА- ВЕЛИКО ТЪРНОВО и касационна жалба на частния обвинител М. Т. С., от [населено място], депозирана чрез повереник- адв. Г. Н., срещу въззивно решение № 165 от 26. 09. 2018 г., на Апелативен съд- Велико Търново, наказателно отделение, постановено по ВНОХД № 225/ 2018 г., с което е потвърдена присъда № 13 от 3. 04. 2017г., по НОХД № 109/ 2016г. по описа на Окръжен съд- Габрово. В касационния протест на Апелативна прокуратура-Велико Търново се релевират доводи за нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на процесуалните правила – отменителни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 – 2 НПК. Развити са съображения, че нарушението на закона е в резултат на допуснатите нарушения на процесуалните правила, основно свеждащи се до неправилна оценка на доказателствата и несъобразяване със задължителните указания на ВКС, дадени с отменителното решение, постановено в предходното касационно производство. Заявява се искане за отменяване на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Представителят на Върховната касационна прокуратура поддържа протеста по съображенията в него, със заявеното искане. В касационната жалба на частния обвинител М. Т. С. се сочат същите касационни основания- по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 НПК, с аргументи, че въззивният съд е направил незаконосъобразни правни изводи, в резултат на неизпълнение на принципното си задължение за разкриване на обективната истина и без да е извършил собствен анализ и оценка на доказателствените източници, които според касатора са интерпретирани селективно и превратно. Изтъква се, че престъплението по чл. 252, ал. 2 НК е доказано от обективна и субективна страна. Иска се обжалваното решение да бъде отменено и делото да бъде върнато на въззивния съд за ново разглеждане. В съдебно заседание пред касационната инстанция жалбата се поддържа изцяло от повереника на частния обвинител. В срока по чл. 351, ал. 4 НПК по делото е постъпило възражение от защитника на подсъдимия А. К. К. – адв. П. К. от САК, в което се поддържа, че депозираният касационен протест е неоснователен, поради което атакуваното въззивно решение следва да бъде оставено в сила. Идентична позиция- че въззивният съд не е допуснал претендираните основания за касационна отмяна на въззивния съдебен акт, заемат подсъдимият- лично и неговите защитници в съдебно заседание пред ВКС, със съображения, че от събраните пред двете съдебни инстанции доказателства, не може да се направи извод, че същият е извършил престъплението, в което е обвинен, а противоречията в доказателствената база, предвид формулировката на обвинението, повдигнато с обвинителния акт, не позволяват К. да бъде осъден. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като обсъди доводите в протеста и жалбата, постъпилото възражение и становищата на страните в съдебно заседание, в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 НПК, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационният протест е основателен. Касационната жалба на частния обвинител е основателна. С първоинстанционната присъда Габровският окръжен съд, наказателно отделение, е признал подсъдимия А. К. К., от [населено място], за невинен в това през периода от началото на м. август 2009г. до края на 2014г. в [населено място] да е извършвал по занятие банкови сделки без разрешение, както следва: на М. С.- на два пъти общо 20000 лв. заем, за които да е получил лихва 10450 лв.; на К. Р.- заем 3000лв., при лихва-900 лв.; на Т. Н.- на два пъти, общо 6000 лв. заем, с лихва- 540 лв., или всички заеми на обща стойност 29000 лв., като с това да е причинил на заемополучателите значителни имуществени вреди на обща стойност 11890 лв. и да е получил значителни неправомерни доходи на същата стойност, поради което го е оправдал по обвинението по чл. 252, предл. 1 и 2, вр. ал. 1 НК. Постановил е направените по делото разноски да останат за сметка на държавата, на основание чл.190, ал. 1 НПК. С атакуваното въззивно решение Апелативният съд- Велико Търново е потвърдил първоинстанционната присъда. Предвид процесуалното развитие на делото настоящото касационно производство е второ по ред. Делото е разглеждано неколкократно от различни състави на Окръжен съд- Габрово и Апелативен съд- Велико Търново, както следва: С присъда № 33 от 12. 07. 2016г., по НОХД № 19/ 2016г. Окръжният съд- Габрово е признал подсъдимия К. за виновен и го е осъдил за извършено престъпление по чл. 252, ал. 2, предл. 1 и 2, вр. чл. 252, ал. 1 НК и чл. 55, ал. 1, т. 1 НК- на три години лишаване от свобода, чието изпълнение е отложил за срок от три години, на основание чл. 66, ал. 1 НК, и глоба в размер на 3000 лв. Уважил е граждански иск в полза на М. Т. С. за сумата 10450 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, ведно със законната лихва и разноските по делото. С решение № 249 от 17. 10. 2016г. , по ВНОХД № 249/ 2016г. Апелативният съд- Велико Търново е отменил присъдата и е върнал делото за ново разглеждане. При новото разглеждане на делото, по образуваното пред първоинстанционния съд НОХД № 109/ 2016г., Окръжният съд- Габрово е постановил цитираната по- горе присъда, с която подсъдимият А. К. е признат за невинен и оправдан по повдигнатото му обвинение. Тази първоинстанционна присъда е отменена от Апелативен съд- Велико Търново, с постановената по ВНОХД № 183/ 2017г. въззивна присъда № 240 от 24. 07. 2017г., на основание чл. 336, ал. 1, т. 2, вр. чл. 334, т. 2 НПК, и вместо нея е постановена нова, с която подсъдимият А. К. е признат за виновен и осъден за престъпление по чл. 252, ал. 1 НК и чл. 54 НК- на три години лишаване от свобода, чието изпълнение е отложено, на основание чл. 66, ал. 1 НК за срок от три години. В останалата си част присъдата е потвърдена. С решение № 13 от 13 06. 2018г., по КНД № 1210/ 2017г., ВКС, трето н.о. е отменил новата въззивна присъда и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд. Решението на втората инстанция, цитирано по- горе, предмет на касационен контрол в настоящото производство, е постановено при последното разглеждане на делото от АС- Велико Търново след касационната отмяна на предходния въззивен съдебен акт. Релевираните в протеста на Апелативна прокуратура- Велико Търново касационни основания – за нарушение на материалния закон и за допуснати от втората инстанция съществени нарушения на процесуалните правила, са развити и аргументирани в корелация помежду си. Идентични са касационните основания и подкрепящите ги съображения и в касационната жалба на частния обвинител. Ето защо ВКС намери, че осъществявайки контролните си правомощия за касационна проверка на въззивния съдебен акт, следва да разгледа, обсъди и оцени основателността на доводите в протеста и жалбата едновременно. Преценявайки ги по същество ВКС в настоящия си състав намира, че при постановяване на атакуваното решение апелативният съд е допуснал поредица от нарушения на процесуалните правила, с характера на съществени по смисъла на закона, и следователно обуславящи неговата касационна отмяна. В резултат, материалният закон е приложен неправилно, като без да са налице основанията на чл. 304 НПК, подсъдимият е бил признат за невинен и оправдан. Съображенията на настоящата инстанция са следните: На първо място, в атакуваното въззивно решение изобщо липсват мотиви за фактическите обстоятелства, инкриминирани с обвинителния акт по всички отделни пунктове на повдигнатото обвинение, които апелативният съд е приел за установени и е поставил в основата на изводите си за вината и отговорността на подсъдимия. Така, мотивите не съдържат абсолютно никакви факти, отнасящи се до двете инкриминирани сделки на подсъдимия с частния обвинител М. С.- заеми за общо 20 000 лв., с получена по тях лихва от 10 450 лв. Втората инстанция се е задоволила само да посочи, че при констатациите й за недоказаност на останалите три от инкриминираните общо пет еднотипни сделки, липсва елементът системност. Избраният процесуален подход не може да бъде подкрепен, най- малкото защото съгласно чл. 314, ал. 1 НПК въззивната инстанция проверява изцяло правилността на присъдата, независимо от основанията, посочени от страните. Още повече в конкретния случай предмет на контрол от втората инстанция е постановената изцяло оправдателна първоинстанционна присъда, атакувана с протест на прокурора и жалба на частния обвинител, с искане за отмяна и постановяване на нова- осъдителна. При така очертаните от закона предели на въззивната проверка, като инстанция и по фактите, и по правото, апелативният съд е бил длъжен да се занимае и обсъди всички приети от Габровския окръжен съд фактически положения, като изрично посочи кои от тях приема и от кои се разграничава, да посочи доказателствената основа за всяка от своите констатации, съобразно оценката му по формираната по делото доказателствена съвкупност. В този смисъл проверяваният от касационната инстанция въззивен съдебен акт не съдържа всички изискуеми реквизити, не отговаря и на критериите, заложени в чл. 339, ал. 1-2 НПК. Известно е, че липсата на мотиви всякога съставлява процесуално нарушение и то от категорията на съществените, по смисъла на чл. 348, ал. 2, предл. 1 НПК, поради което в случая безусловно представлява основание проверяваното решение да бъде отменено, а делото- върнато за ново разглеждане, съгласно чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, съобразно правомощието на настоящата инстанция по чл. 354, ал. 3, т. 2 НПК. Въпреки, че сама по себе си констатацията за липса на мотиви на въззивния съдебен акт е достатъчна за неговата касационна отмяна, ВКС в настоящия си състав намира, че следва да обсъди и останалите пороци в процесуалната дейност на предходната инстанция, свързана със събирането, проверката и оценката на доказателствените източници, които да бъдат взети предвид и съответно отстранени при новото разглеждане на делото. Независимо, че в настоящото производство ВКС не разполага с правомощието да проверява фактическата обоснованост на съдебния акт, тъй като необосноваността не е в кръга на изрично лимитираните с чл. 348, ал. 1, т. 1-3 НПК касационни основания, не може също така да подменя вътрешното убеждение на въззивния съд по фактите, включени в предмета на доказване, е длъжен да извърши проверка за съблюдаването на императивните процесуални предписания, гарантиращи законосъобразното му формиране, в съответствие с принципната норма на чл. 14 НПК. Важно е изрично да се изтъкне, че формирането на вътрешното убеждение на съда не е произволен и неподлежащ на регулация /респ. на инстанционен контрол/ процес, тъй като е подчинен на изрично регламентирани в НПК правила и изисквания. Съгласно чл. 13 НПК, като орган на ръководство и решаване на делото в съдебната фаза на процеса, съдът е длъжен в пределите на своята компетентност да осъществи всички следващи се процесуални действия, насочени към разкриване на обективната истина, и то въз основа на доказателствени материали, събрани, проверени и оценени чрез способите, предвидени в НПК. Нарушения от визираната категория са налице всякога, когато съдът е игнорирал, формално или повърхностно е обсъдил, или в недостатъчна степен е оценил част или изцяло доказателствените материали, когато ги е изопачил, включително чрез превратната им интерпретация, или е основал своето вътрешно убеждение върху несъдържащи се в доказателствените източници фактически данни, възприел е предположения и вероятности без съответната доказателствена опора. В конкретния случай и двете съдебни инстанции са се произнесли по същество без изискуемото от чл. 14 НПК обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, а в частта по обвинението, за която апелативният съд изобщо се е ангажирал с мотиви по правно релевантните факти, се констатират редица нарушения. Така, по отношение на инкриминираните два заема, предоставени от подсъдимия К. на свидетеля Т. Н. за общо 6000 лв., според обвинението, и с получена от тях лихва от дееца в размер на 540 лв., апелативният съд се е задоволил с лаконичната констатация, че показанията на визирания свидетел съдържат противоречие за времето, по което тези заеми са били предоставени, а приетият период е различен от инкриминирания с обвинителния акт. Важно е изрично да се подчертае, че въпреки неколкократното разглеждане на делото от различни състави на ОС- Габрово и АС- Велико Търново, въпросът кога са били предоставени двата заема и към настоящия момент е останал неизяснен. Втората инстанция не е провела въззивно съдебно следствие, което като инстанция и по фактите е следвало задължително да стори при положение, че релевантни фактически обстоятелства, със съществено значение за правилното решаване на въпросите за вината и отговорността на дееца, са останали неизяснени. Прегледът на показанията на коментирания свидетел показва, че макар да е последователен за основните факти, възпроизвеждайки произтеклите събития в тяхната хронология, той е колеблив при отговорите си на въпроса за точното време, в което е получил двата инкриминирани заема от подсъдимия. Преобладаващо е обаче виждането му, че това се е случило съответно през есента на 2009г. и в началото на 2010г./Вж. показания на досъдебното производство- л. 24, показания пред ОС- Габрово при първоначалното разглеждане на делото /НОХД № 19/ 2016г./. При второто разглеждане на делото от първостепенния съд свидетелят вече твърди, че и двата заема са били получени с около една година по- късно от първоначално съобщените. От вписванията в съдебния протокол по НОХД № 109/ 2016г. /съдебно заседание от 2. 12. 2016г./ е видно, че и след прочитане на депозираните на досъдебното производство показания на същия свидетел, противоречието е останало непреодоляно. Проведеният разпит е повърхностен, не са зададени необходимите въпроси, чрез които свидетелят при възможност да възстанови спомените си за произтеклите събития с необходимата точност, за да се изяснят въпросите, имащи значение за правилното решаване на делото. Същевременно не са били четени, и съответно приобщени по предвидения в чл. 281, ал. 1, т. 1 и 2 НПК ред, показанията на свид. Н. от първоинстанционното производство пред ОС-Габрово по НОХД № 19/ 2016г., където той е значително по- конкретен. Посочил е, че свързва искането и получаването на заемите с намерението си „да открие фирма“ и с предходните си отношения с подсъдимия, на когото е плащал наем и консумативи за ползвано помещение. Противоречието остава налично и след произнасянето на въззивната инстанция, която не е положила нужните усилия да изпълни принципното си задължение на орган по ръководство и решаване на делото в съдебната фаза на процеса по чл. 13 НПК за разкриване на обективната истина. Задоволила се е да заключи, че доколкото заемите са били необходими за осъществяване на дейността на „фирма“, а дружеството е вписано в търговския регистър през м. април 2010г., следва да се приеме версията, че заемите са били предоставяни по- късно, а именно през периода от м. октомври 2010г. до началото на 2011г., т.е. когато вече фирмата е развивала дейност. Тази фактическа констатация обаче не почива на реална доказателствена основа и недопустимо се оказва изградена изцяло на предположение. В съпоставка и само за илюстрация, също толкова „достоверна“, колкото е и приетата от въззивния съд, би се оказала и обратната версия- че заемите са били необходими на Т. Н. в самото начало- за да реализира замисъла си за създаването на търговско дружество като осигури финансовите средства за регистрацията пред надлежните държавни органи, структурата и организацията на неговата дейност, съобразно избрания предмет, включително на необходимата материална база и оборудване. Още повече, коментираният свидетел последователно и безпротиворечиво поддържа, че е имал взаимоотношения с подсъдимия К. още преди създаването на „фирма“, същевременно е реализирал доходи от други дейности, различни от предмета на дружеството. Изясняването на целия този кръг от фактически обстоятелства обаче изисква не изграждането на версии, почиващи на очевидни предположения, а процесуална дейност по събиране, проверка и прецизна оценка на доказателствата, включително и чрез провеждане на нов разпит на свид. Н. в условията на въззивно съдебно следствие с приобщаване на показанията му от различните фази на процеса чрез уредените в закона процесуални техники. Повърхностно е подходил апелативният съд и при оценката и анализа на доказателствата, събрани по делото и относими към обвинението, в частта му касаеща свидетеля К. Р.. Вярно е, че пред съда последният е променил показанията си, като изцяло е отрекъл съобщеното от него при разпита му на досъдебното производство /л. 20-22/, приобщени по реда на чл. 281, ал. 4, вр. ал. 1, т. 1 НПК. Повече от безкритично е прието за установено, че свидетелят е получил инкриминираната сума от подсъдимия, но не като заем, както е твърдял първоначално, а за закупуване на материали за изработка на дограма и комарници в имоти на подсъдимия, при положение, че дори пред съда /л. 36, НОХД № 19/ 2016г.- стр.6 от протокола от съдебно заседание на 15. 04. 2016г./ същият изрично е заявил, че извън изработените за него дограми е имал и друга поръчка- за фирма „фирма“, за изпълнението на която се нуждаел от средства и тъй като към момента не разполагал с такива, взел назаем от подсъдимия К.. Макар лаконично да е споменал за съществуването на съставена разписка, установяваща заем, предоставен от подсъдимия на свидетеля, съдът не е анализирал обсъжданото писмено доказателство /л. 137 от досъдебното производство/ съвкупно с останалите доказателствени източници и при мотивиране на позицията си за кредитиране на показанията на свидетеля К. Р., дадени в хода на съдебното следствие. Несъстоятелни в тази насока са съображенията му, че тези свидетелски показания се подкрепят от нотариално заверена декларация, представена от защитника на подсъдимия в съдебно заседание при първоначалното разглеждане на делото от състав на Габровския окръжен съд. Прегледът на вписванията в съдебния протокол от посоченото в мотивите съдебно заседание /от 15. 04. 2016г., по НОХД № 19/ 2016г./ показва, че напълно законосъобразно първоинстанционният съд с изрично определение е отхвърлил искането за приемане на декларацията, позовавайки се на принципите за устност и непосредственост в наказателния процес, прогласени с чл. 18 и чл. 19 НПК, т.е. дори формално обсъжданата декларация не е част от доказателствената съвкупност по делото. Накратко, свидетелски показания, закрепени в писмена декларация, макар и с нотариална заверка, не могат да бъдат годно доказателствено средство в наказателния процес, а следователно и съдържащите се в тях данни не могат нито да бъдат поставяни в основата на приети за установени фактически положения, нито да служат за проверка на достоверността на други доказателствени източници. В случая предходната инстанция не е обсъдила промяната в показанията на свидетеля Р., включително за размера на реално получената и дължима от него сума, посочена в досъдебната фаза и в съдебното следствие- последователно пред окръжния и апелативния съд. Без да уточнява време и обстоятелства е приела, че двукратно суми от по 3030 лв. са били получавани от Р. в заем от подсъдимия. Ако за предоставения на 26. 01. 2010г. заем, предмет на повдигнатото обвинение, са налице достатъчно писмени доказателства- в разписката на л. 137 от досъдебното производство е вписан точен размер съответно на главницата и неустойката, които суми след приспадане на направеното от длъжника частично плащане, впоследствие са били предмет на претенциите на подсъдимия по приключилите граждански производства срещу свидетеля- гр. дела №№ 1721/2010г. и 2325/ 2010г. и изп. дело № 229/ 2011г., всички по описа на РС- Габрово, така са присъдени, и върху тях е реализирано съдебното изпълнение, прекратено поради пълното издължаване от Р., изцяло неясна остава съдбата на втория приет от въззивния съд заем- също за главница от 3030 лв. Важно е да се подчертае, че едва при последното разглеждане на делото от апелативния съд /по ВНОХД № 225/ 2018г./ за първи се приема за установено наличието на втори заем в полза на свид. Р., което никой съд до момента не е констатирал, няма и такова обвинение. В случая произнасянето на втората инстанция, разглеждано само в рамката на повдигнатото обвинение, показва и друг проблем- противоречие между приетото от фактическа страна и правните изводи. Мотивите на проверяваното решение не съдържат съображенията на решаващия състав какво е фактическото и правно основание за заключението му, че подсъдимият следва да бъде оправдан по обвинението, в частта, отнасяща се за свидетеля К. Р., след като от фактическа страна е намерил за безспорно, че последният е получил от А. К. заем в конкретен размер, с уговорена по него неустойка, предвид съставената разписка и данните от приложените две граждански и едно изпълнително дела. Впрочем, порокът за ползване на доказателства, които не са надлежно събрани от апелативния съд /или приобщени по предвидения процесуален ред/, в нарушение на принципите за непосредственост и устност на наказателния процес, прогласени с чл. 18 и чл. 19 НПК, еднакво се отнася за позоваването на показанията на свидетелите Р. и Н., депозирани пред различни състави на първата и втората инстанция. В случая не е направено разграничението за кои от тях това е допустимо, и кои могат да бъдат поставени в основата на фактическите констатации на решаващия съд само след надлежното им прочитане в хода на въззивно съдебно следствие. Все в тази връзка въззивният съд е нарушил и принципите за състезателност и равни права на страните и за разкриване на обективната истина, съгласно чл. 12 и чл. 13 НПК като без мотиви е отхвърлил доказателствените искания на прокурора, заявени в съдебно заседание. Вън от съмнение е, че втората инстанция няма задължението да провежда съдебно следствие, респ. всякога да удовлетворява исканията за събиране на доказателства, с които страните я сезират, но оставяйки ги без уважение следва да изложи съответните мотиви, което в случая не е сторила. Представителят на държавното обвинение е направил редица доказателствени искания, поотделно аргументирани за всяко от тях. Исканията са подкрепени от повереника на частния обвинител и намерени за неоснователни от защитниците на подсъдимия. Мотивите към определението на съда обаче не само не съдържат отговор на въпросите, поставени от страните и отнасящи се до доказателствената дейност на втората инстанция, нито конкретните съображения на съда за взетото решение, но възпроизвеждат и предходното обсъдено по- горе нарушение- липсва изисуемата в случая селекция на въззивната инстанция кои от наличните по делото, но неперсонифицирани „множество разпити, преразпити на посочените от прокурора лица“ могат да бъдат ползвани при постановяване на решението и за кои това е недопустимо по правилата на НПК без осъществяването на необходимата процесуална дейност . Наред с множеството нарушения, обсъдени до тук, характеризиращи доказателствената дейност на втората инстанция и формирането на нейното вътрешно убеждение по фактите, следва да се постави акцент и върху интерпретацията на отменителното решение на ВКС /Решение № 13 от 13. 06. 2018г., по к. н. д. № 1210/ 2017г. на ВКС, III н.о./, и по- конкретно дадените с него задължителни указания, която е пространна и заема основно място в постановеното решение. В посоченото решение ВКС изрично е изтъкнал, че приетата промяна във времето, в което подсъдимият е предоставил инкриминираните два заема на свид. Н., представлява съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението, а това е налагало прокурорът в първата инстанция да повдигне ново обвинение. Доколкото това процесуално действие е принципно недопустимо във въззивното производство, апелативният съд е заключил, че единствената алтернатива е деецът да бъде оправдан по непромененото обвинение в тази му част. Тук обаче съдът не е съобразил, че необходимостта от изменение на обвинението по реда на чл. 287, ал. 1 НПК би възникнала само тогава, когато на съдебното следствие се установят основания, внасящи съществени промени на основни елементи на инкриминираните фактически обстоятелства. В конкретния случай, както вече беше изтъкнато, формирането на вътрешното убеждение на въззивния съд по фактите показва множество пороци. Налице е поредица от нарушения с характера на съществени, предпоставящи нова касационна отмяна на проверявания съдебен акт, поради което въпросът за необходимостта от приложение на чл. 287, ал. 1 НПК / респ. за съдбата на обвинението в съответната част / може да бъде решен едва след като инстанцията по фактите е събрала, проверила и оценила релевантните доказателствени източници, и то по правилата, предвидени в НПК, и въз основа на тях е приела своите фактически констатации. Казано с други думи, въпросът за необходимостта от изменение на обвинението /респ. за законосъобразното упражняване на правомощията на въззивния съд в такава хипотеза/ би възникнал само ако по делото се установи, че свид. Т. Н. е получил заемите от дееца съответно през 2010 и 2011г., а не през 2009 и 2010г., както е според фактологията на повдигнатото обвинение. Решението по коментирания процесуален въпрос обаче задължително следва, а не предшества изясняването на фактите по делото, както е процедирано в случая. С цитираното по- горе отменително решение на ВКС, постановено в първото по ред касационно производство, съставът на върховната съдебна инстанция е дал подробни указания, както по приложението на материалния, така и на процесуалния закон. Подробно и задълбочено са изяснени елементите на инкриминирания престъпен състав, както и критериите за законосъобразна процесуална доказателствена дейност на съда и за формирането на неговото вътрешно убеждение. Макар и задължителни, съгласно чл. 355, ал. 1, т. 2 и 3 НПК, тези указания са игнорирани и като резултат са останали неизпълнени от въззивния състав, на който делото е било върнато за ново разглеждане. Ето защо указанията по приложението на материалния и процесуалния закон, включително дадените с предходното отменително решение на ВКС, следва да бъдат съобразени и изпълнени като задължителни при новото разглеждане на делото от АС- Велико Търново. Следва да се отстранят констатираните съществени нарушения на процесуалните правила, подробно обсъдени по- горе, като съобразно приетите за установени фактически положения, материалният закон се приложи правилно. Предвид всичко изложено до тук, касационната инстанция намери, че протестът и жалбата на частния обвинител, с които е сезирана, са основателни. Това налага атакуваното въззивно решение да бъде отменено, на основание чл. 354, ал. 1, т. 5, вр. ал. 3, т. 2 и 3 НПК и делото бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Едва след като е събрал, проверил и оценил относимите и необходими за изясняване на обективната истина доказателства и е установил всички правнорелевантни факти, въззивният съд следва да пристъпи към решаване на въпросите за вината и отговорността на дееца. Воден от изложените съображения, и на основание чл. 354, ал. 1, т. 5, вр. ал. 3, т. 2 и 3 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯВА въззивно решение № 165 от 26. 09. 2018 г., постановено по ВНОХД № 225/ 2018г., по описа на Апелативен съд- Велико Търново, наказателно отделение, като ВРЪЩА ДЕЛОТО за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, от стадия на съдебното заседание. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: