Р Е Ш Е Н И Е № 184 гр. София, 10 октомври 2018 год. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и шести септември две хиляди и осемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ ВАЛЯ РУШАНОВА при участието на секретаря Мира Недева и в присъствието на прокурора Н. Любенов изслуша докладваното от съдия Рушанова наказателно дело № 626/2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т.1 от НПК по жалба на подсъдимия Ц. Х. Ц., чрез защитника му, срещу решение № 145/16. 04. 2018г. по внохд № 15/18г. по описа на Софийски апелативен съд. В жалбата се релевират всички касационни основания по чл. 348, ал.1, т. 1- т. 3 от НПК. Претендира се процесуално нарушение от категорията на „абсолютните”- незаконен състав, поради проявена предубеденост от неговите членове, намерила отражение в отказа да се назначи повторна съдебно - медицинска експертиза за изясняване телесните увреждания на пострадалия, както и в редица други откази на решаващия съд да удовлетвори исканията на защитата, с което било нарушено правото на защита на подсъдимия, а страните били лишени от възможността да проверят събраните доказателства. Отправя се и оплакване относно съществено нарушение на процесуалните правила във връзка с правото на защита на пострадалите, което е останало необсъдено от въззивния съд. Поддържа се, че обвинителният акт не съдържа достатъчно ясно посочване на обстоятелствата по извършване на деянието и фактите, относими към съставомерните му елементи. Възразява се и срещу оценъчната дейност на въззивния съд, основно съсредоточила се на показанията на пострадалите, които са заинтересовани от изхода на делото. Паралелно с това не били дадени отговори на редица въпроси, касаещи логичното протичане на фактологията, а показанията на св. Б. са останали без внимание. Неправилно, като неотносими, били изключени и показанията на незаинтересовани свидетели. Неправилна била процесуалната дейност на съда във връзка с авторството и механизма на деянието по чл. 129, ал. 2 от НК. Без внимание останало и обстоятелството, че пострадалият и брат му са извършили хулигански действия. Отправят се искания, както следва: касационната инстанция да приеме липса на безспорни доказателства за деянието по чл. 129, ал. 2 от НК, поради това че увреждането на пострадалия не представлява средна телесна повреда; да се отмени въззивното решение и делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд поради допуснати съществени и отстраними процесуални нарушения; да се приеме, че обвиненията не са доказани от обективна и субективна страна и да се оправдае напълно подсъдимия В съдебно заседание на касационната инстанция защитникът на подсъдимия Ц. поддържа заявеното в касационната жалба и моли ВКС да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 3, т. 2 от НПК. Повереникът на частните обвинители и граждански ищци намира жалбата за неоснователна, а оспореното с нея въззивно решение за правилно и законосъобразно. Представителят на ВКП застъпва становище, че решението следва да бъде оставено в сила като правилно и законосъобразно, а депозираната касационна жалба –да бъде оставена без уважение като неоснователна. Подсъдимият, в последната си дума, моли за справедливо решение. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 от НПК, намери за установено следното: Касационната жалба е неоснователна. С присъда от 25.10. 2017г. по нохд № 1/2017г. по описа на Софийски окръжен съд подс. Ц. Х. Ц. е признат за виновен и осъден както следва: -за престъпление по чл.142, ал.1 от НК, като при условията на чл.54 от НК му е наложено наказание лишаване от свобода в размер на 3/три/ години; -за престъпление по чл.129, ал.2 във връзка с ал.1 от НК, като при условията на чл.54 от НК му е наложено наказание лишаване от свобода в размер на 1/една/ години и 6/шест/ месеца; -на осн. чл.23 от НК съдът определил едно общо най-тежко наказание 3/три/ години лишаване от свобода при първоначален „строг” режим на изтърпяване; -на осн. чл.68, ал. 1 от НК съдът привел в изпълнение наказанието лишаване от свобода в размер на 2/две/ години, наложено с присъда по нохд № 617/2013г. по описа на РС-Ботевград; -на осн. чл. 45 от ЗЗД осъдил подс. Ц. да заплати на гражданските ищци обезщетение за причинени от деянията неимуществени вреди, както следва: на К. Г. – обезщетение в размер на 3500/три хиляди и петстотин/ лева; на К. К.-обезщетение в размер на 2000/две хиляди/ лева, ведно със законната лихва от датата на деянията. За разликата до пълния предявен размер гражданските искове са отхвърлени като неоснователни. На подсъдимия са възложени и разноските по водене на делото. По жалба на подс. Ц. и по жалби на гражданските ищци е образувано внохд № 15/2018г. по описа на Софийски апелативен съд, приключило с атакуваното пред настоящата инстанция въззивно решение. С него първоинстанционата присъда е отменена единствено в частта, касаеща настаняването на подсъдимия Ц. за изтърпяването на наказанията”лишаване от свобода” по настоящето дело и по нохд № 617/2013г. по описа на РС - Ботевград в затвор и в затворническо общежитие. В останалата част първоинстанционния съдебен акт е потвърден. І. По доводите, ангажиращи касационното основание по чл. 348, ал.1, т.2 НПК относно допуснати съществени процесуални нарушения. - възразява се срещу извода на въззивния съд, че обвинителния акт отговаря на изискванията на чл. 246 от НПК, като се претендира, че в обстоятелствената му част не се съдържа достатъчно ясно описание на деянието по чл.142 от НК, като липсвало посочване на мястото и точното време на осъществяването му, целта на отвличането и мотива на дееца. С това било допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, довело до невъзможност на подсъдимия да разбере обвинението срещу него, а оттам и оплакването, че правото му на защита е нарушено. Оплакването не може да се сподели. Възражението за ненадлежното описание на деянието по чл. 142 от НК в обвинителния акт е било поставено от защитата за първи път в хода по същество пред въззивния съд, който му е дал задълбочен и правилен отговор. В касационната жалба не се съдържат различни доводи от тези, посочени пред въззивния съд, като на практика между тях се констатира идентичност. Заложеният в текста на чл. 246, ал.2 от НПК стандарт относно съдържанието на обвинителния акт отдавна е изяснен както в теорията, така и в съдебната практика (ТР № 2/2002г. на ОСНК), като в принципен план се приема, че в обвинителния акт следва да са посочени ясно и еднозначно фактическите данни относно съставомерните елементи на престъпното деяние. Непосочването в обвинителния акт на факти, които не са признаци на престъплението, не съставлява съществено процесуално нарушение, поради което фактите от тази категория могат да се установяват в хода на съдебното следствие, да се оценяват от страните и съобразяват от съда. В настоящия случай, верен е извода на въззивния съд, че съдебното производство е образувано по обвинителен акт, от обстоятелствената част на който стават недвусмислено ясни твърдяните от прокуратурата факти относно дата, място и начин на осъществяване на престъплението по чл. 142, ал.1 от НК. Престъплението е очертано с признаците си от обективна страна, като ясно е заявено, че то е извършено от подсъдимия в [населено място], на [улица], около 03,30 часа на 14.02.2015 година. Законовият състав не съдържа като обособени признаци нито начина на отвличане, нито мотива му, тъй като престъплението се дефинира чрез изпълнителното деяние”отвличане”. Позоваването на Р. №48/11.05.2015г. по н.д. № 1986/2014г. на ВКС, ІІІ н.о. е неуместно, доколкото в него „мотивът за отвличането” е приет единствено като смекчаващо отговорността на дееца обстоятелство, но не и като съставомерен елемент, който задължително следва да присъства в диспозитива на обвинението. Друг е въпросът, на който с основание е акцентирал контролираният съд, че в обстоятелствената част на обвинителния акт се съдържа достатъчно ясно описание на реализираните от подсъдимия действия по отвличането на пострадалата К.-време, място, начин, хронология на събитията. Следователно възраженията на защитата, че подсъдимият се е защитавал срещу неясно обвинение, не намира надлежна опора в съдържанието на обвинителния акт. - на следващо място, не се констатира съдебният акт да е постановен от предубеден и пристрастен съдебен състав. Оплакването в тази насока е подкрепено с аргументи за недопускане на доказателствени искания на защитата – за назначаване на повторна съдебно-медицинска експертиза за изясняване характера и степента на телесното увреждане, причинено на пострадалия Г., за събиране на данни за личността му и за отказ да се проведе повторен разпит на св. Л.. Очевидно е, че заявената от касатора Ц. липса на безпристрастност/абсолютно процесуално нарушение по чл. 348, ал. 3, т. 3 от НПК/ се обосновава чрез процесуалната дейност на съда по допускане и събиране на доказателствата – самостоятелно процесуално нарушение по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 1 от НПК. Възражението, развито и в двете му насоки, е неоснователно. Първо, за да е налице незаконен състав, поради проявена от него или негов член предубеденост или заинтересованост от изхода на делото, е необходимо да се констатират обективни данни за външно проявена позиция, на базата на които да се счете, че съдът е бил предубеден. В обхвата на тези данни могат да се включат действия от различно естество на съдията или съдебния състав (включително и процесуални- свързани с хода и движението на делото, приобщаване на доказателства и пр.). Същинската разлика между тези действия, които дават основание за отвод на съда поради неговата предубеденост и тези, които се явяват основание за отмяна на съдебния акт поради пороци в процесуалната му дейност е, че чрез първите се демонстрира по обективен път недопустимо пристрастие на решаващия орган, докато при вторите се касае за допустима от закона суверенна преценка на същия този орган. В конкретния случай нито недопускането на повторна експертиза, нито отказа да се извърши повторен разпит на св. Л. излизат извън допустимата по закон преценка на въззивния съд, като при вземане на решенията си по тези въпроси не е демонстрирана или заявена позиция, която да обуслови извод за неговата пристрастност при решаване на делото. Второ, поначало не всеки отказ на решаващия съд да уважи доказателствено искане на страна, е съществено процесуално нарушение. За допуснато такова може да се приеме само този отказ, който рефлектира на пълнотата на доказателствената съвкупност относно предмета на доказване, а оттам и възможността на решаващия съд убедително и безпротиворечиво да разкрие значимата за процеса фактология. В конкретния случай, исканията на защитата, поставени пред въззивния съд в съдебно заседание на 22.03.2018г., правилно са отхвърлени като неоснователни, тъй като някои от тях са касаели въпроси, които са били изяснени, а други - които са били извън предмета на доказване по чл. 102 от НПК. Несъмнено установяването на характера и тежестта на причинената на пострадалия Г. телесна повреда е част от главния факт на доказване в процеса, поради което подлежи детайлно изследване чрез допустимите доказателствени способи и средства. Когато обаче медико-биологичните характеристики на конкретното увреждане са били предмет на експертно заключение, чиито констатации не са оспорени, а и не възникват каквито и да са било съмнения в неговата обоснованост и компетентност, липсват основания за изключване на посоченото експертно становище и пристъпване към назначаване на повторна експертиза. Не е спорно също, че характеристичните данни за пострадалия, в конкретния случай, са извън предмета на доказване, а депозираните от св. Л. показания в хода на производството са били достатъчно подробни и ясни, така че да предоставят необходимата за процеса информация относно фактите по чл.102 от НПК, още повече в контекста на обстоятелството, че той не е и очевидец на деянията. - неоснователни са възраженията за неправилна оценъчна дейност на доказателствените материали. Спорните въпроси относно авторството на деянията, начинът им на извършване, вида и характера на причиненото на пострадалия Г. телесно увреждане, са изяснени от инстанциите по същество на базата на детайлен и комплексен анализ, при спазване на изискванията за проверка на доказателствените материали относно допустимост, относимост и корелация помежду им. Както св. К., така и св. Г. са били последователни и напълно категорични относно това, че именно подсъдимият е авторът на посегателството срещу тях. Обстоятелството, че тези свидетели са пострадали и са конституирани като граждански ищци и частни обвинители, е било съобразено от контролирания съд, който не ги е възприел безкритично, а е отчел както собствената им последователност и безпротиворечивост, така и кореспонденцията им с останалите доказателствени материали, косвено и пряко подкрепящи заявеното от тях относно авторство и механизъм на протичане на деянията. Акцентирано е на заключението на съдебно - медицинската експертиза, приложените по делото медицински документи, показанията на свидетеля очевидец на деянието по чл. 129, ал. 2 от НК- св. В., св. М. Н., св. Т. Н., св. П. Г., а по отношение деянието по чл.142, ал.1 от НК - и показанията на св. Ч., Н., Ц., К., П., Т., Б.. Специално внимание е отделено на показанията на св. Б., в които се съдържа информация относно отиването на пострадалата К. и подс. Ц. на рецепцията на хотела и последвалото им поведение – по бягството на пострадалата извън хотела и по преследването й от страна на подсъдимия, като с основание съдът ги е приел за такива, подкрепящи заявеното от св. К.. Съдът внимателно е отграничил времевото протичане на събитията, като е приел за безспорно установено, че преди деянието по чл.142, ал.1 от НК пострадалата и подсъдимия са разговаряли и танцували и тя самата доброволно се е качила в автомобила на подсъдимия, с намерението той да я откара до дома й. По време на движението с автомобила подсъдимият променил посоката на движение, отправил заплаха към свидетелката, че ще повика и други приятели, които да се „забавляват”, отвел я в хотел, като при регистрирането им на рецепцията, свидетелката побягнала, а той я последвал. Именно в процеса на преследването й от подсъдимия се намесил и пострадалият Г., придружаван от св. В., които възприели уплашената и бягаща св. К. и при опит за разговор с преследващия я подсъдим, последният нанесъл удар с юмрук в областта на св. Г., с който счупил носа му. Оспорването на момента на причиняване на телесното увреждане не държи сметка на съответствието на показанията на св. Г., /че това е единственият удар в носа, който е получил тази вечер и то именно от подсъдимия, а при последвалото сбиване в хотела е получил удари само в областта на тялото/ с тези на св. В. - очевидец на първото съприкосновение между подс. Ц. и св. Г.. Не са игнорирани и обстоятелствата, че след удара в носа, св. Г., придружен от св. В., е отишъл в хотелския комплекс, извикал е свои близки, като е последвала физическо стълкновение между двете групи хора/тази на подсъдимия и тази на св. Г./, което е мотивирало св. Б. да извика на място органите на полицията. И, доколкото протеклите събития по това стълкновение, не касаят предмета на доказване, тъй като деянията по чл. 142, ал.1 и чл.129, ал.2 от НК вече са били осъществени, правилно инстанциите по същество са приели, че събраните в тази насока доказателствени материали са неотносими и не следва да бъдат подлагани на самостоятелен анализ. Не се споделят доводите и за неизясненост на медико - биологичните характеристики на причиненото на св. Г. телесно увреждане. В жалбата липсват съображения за превратна оценка на заключението на съдебно-медицинската експертиза, а единствено е посочено, че съдебната практика е „изобилна, че не винаги при счупване на носни кости се касае за средна телесна повреда”. Вярно е, че предвид т. 15 от Постановление на Пленума на ВС № 3/27.09.1979 г., счупването на носни костици се приема за лека телесна повреда с разстройство на здравето по чл. 130, ал. 1 от НК. Фактите в настоящия казус, изведени на базата на неоспорената съдебно-медицинска експертиза, са напълно различни - макар и увреждането да е на носа, счупването на носните кости при пострадалия е довело до изкривяване на носната пирамида и носната преграда - последици, които затрудняват носното дишане и водещи до постоянно разстройство на здравето, неопасно за живота. На последно място, в касационната жалба са развити съображения за допуснато съществено процесуално нарушение от инстанциите по същество, изразило се в допускане до участие в производството на един процесуален представител за двамата частни обвинители и граждански ищци. Доводите за наличие на „трайно установена съдебна практика” във връзка със заявената недопустимост са незащитени с конкретика. Такава липсва и относно наличие на предпоставката по чл. 100, ал. 3 във връзка с чл.91, ал.3, т.1 от НПК – „ защитата на единия да противоречи на защитата на другия”. Друг е въпросът, че в принципен план правото на жалба е съществена част от правото на защита, а последното се предоставя за защита на собствени права и законни интереси и следователно правото на жалба съществува там където има необходимост от защита. Поради това, нито подсъдимият, нито защитникът му могат да черпят права и да искат отмяна на присъдата за допуснати нарушения на правата и законните интереси на други страни в процеса, в случая на частните обвинители. Въз основа на изложеното по-горе може да се обобщи, че настоящият състав на ВКС не констатира съществени нарушения на процесуалните правила, допуснати при разглеждането и решаването както на въззивното, така и на първоинстанционното дело. ІІ. По доводите за допуснати нарушения на материалния закон. От прочита на касационната жалба се установява, че макар и заявено като отделно възражение, оспорването на квалификацията на деянията е във връзка с начина на установяване на фактите по тях, правно оценени като такива субсумиращи престъпните състави на чл.142, ал.1 от НК и по чл.129, ал.2 във връзка с ал.1 от НК. Оплакването е неоснователно. В пределите на вярно установените и доказани фактически положения, залегнали в мотивната част на въззивното решение, съставът на Софийски апелативен съд е приложил правилно материалния закон. При вярно установената фактология, е необходимо да се посочи, че претенцията за оправдаване на подсъдимия не може да бъде удовлетворена. Като инстанция по правилното приложение на правото, касационният съд не разполага с правомощия да променя приетите за установени фактически положения от инстанциите по същество, нито пък да приема изцяло различни или коренно противоположни факти, извън тези, които контролираният съд, в рамките на суверенното си вътрешно убеждение, въз основа преценка на достоверността и годността на доказателствените материали, е приел за обективна истина в процеса. Касационната проверка се разпростира до процесуалната дейност на съда, гарантираща правилното формиране на вътрешното му убеждение при установяване на релевантните обстоятелства. Щом приетите фактически положения са резултат от законосъобразна дейност на съда по разглеждане и решаване на делото, ВКС може да оправдае подсъдимия единствено при предпоставките на чл. 354, ал.1, т. 2 от НПК – когато вярно установените и залегнали в мотивите факти указват на това, че „деяние не е извършено или че то не съставлява престъпление”. В настоящия случай фактическите обстоятелства относно конкретно реализираните от подсъдимия действия правилно са били оценени като престъпления по чл.142, ал.1 от НК и по чл.129, ал.2 от НК. Лишено от основание е твърдението за несъставомерност на деянието по чл.142, ал.1 от НК. Подсъдимият е осъществил действия, чрез които принудително е променил положението на св. К., лишавайки я от възможността сама да определи местоположението си. Въпреки доброволното й качване в автомобила му, той е променил маршрута на движение и вместо да я откара в дома й/каквато е била и предварителната уговорка между тях/ я е отвел принудително в хотелския комплекс в [населено място]. Като елементи на принудата правилно са отчетени фактите по отнемане телефона на пострадалата по време на придвижването с автомобила и заплахата, че ако се съпротивлява ще бъдат извикани и други лица, за да „се забавляват” с нея. Деянието по чл.142, ал.1 от НК е довършено с факта на принудителната промяна на местоположението на пострадалата – на мястото, където подсъдимият не е поел в посочената от нея посока към дома й, а се е придвижил в неизвестна за нея посока, достигайки до хотелския комплекс в [населено място]. Правилно въззивният съд е посочил, че подсъдимият е действал с пряк умисъл, съзнавайки извършеното от него, липсата на съгласие от страна на пострадалата да го придружи в хотела, както и последиците на неправомерното си поведение. Изложените в този смисъл задълбочени мотиви на контролираните инстанции, които настоящият състав напълно споделя, не следва да бъдат преповтаряни в тяхната цялост. Убедително е защитена и престъпната съставомерност на деянието по чл.129, ал.2 във връзка с ал.1 от НК. Несъмнено подсъдимият е нанесъл удар с юмрук в областта на св. К. Г., като с това му е причинил счупване на носните кости, в резултат на което се е стигнало до изкривяване на носната пирамида и носната преграда и затруднено носно дишане, довело до причиняване на постоянно разстройство на здравето, неопасно за живота. Медико-биологичните характеристики на увреждането без съмнение очертават същото като средна телесна повреда по смисъла на чл. 129, ал. 2 от НК. Прекият умисъл, с който е действал деецът също е извън съмнение - нанасянето на юмручен удар в областта на лицето обективно обуславя съзнанието у извършителя, че действията му са общественоопасни и противоправни и че чрез тях желае да увреди телесната неприкосновеност на пострадалия. ІІІ. По претенцията за явна несправедливост на наложените на подсъдимия наказания. В жалбата конкретни аргументи в подкрепа на посоченото касационно основание не са заявени. Поради това настоящата инстанция не намира за необходимо подробно да се спира на това възражение. Достатъчно е да се посочи, че като смекчаващи отговорността на подсъдимия, САС съд е отчел /л. 68 от въззивното производство/ доброто му процесуално поведение, краткотрайността на отвличането, ниският интензитет на упражнената принуда, битовия характер на деянията, разкриващ по-ниска степен на обществена опасност от обичайните за този вид престъпни прояви и с основание е утвърдил изводите на окръжния съд, че и за двете престъпления наказанието следва да се определи при условията на чл. 54 от НК при превес на смекчаващите отговорността обстоятелства около минимума на законовите санкции. Така, за престъплението по чл.142, ал.1 от НК на подсъдимия е наложено наказание лишаване от свобода в предвидения минимален размер от 3/три/ години, а за престъплението по чл.129, ал.2 от НК - лишаване от свобода в размер на 1/една/ година и 6/шест/ месеца. Предвид осъществяване на деянията при условията на реална съвкупност правилно е приложението на чл.23, ал.1 от НК, по силата на което на подсъдимия е определено общо най-тежко наказание измежду двете наложени, а именно 3/три/ години лишаване от свобода. Обстоятелствата от значение за индивидуализацията на наказанията са оценени правилно от САС съобразно тяхната тежест и значение, като при съпоставката им не е допуснат дисбаланс, а на подсъдимия Ц. са наложени справедливи наказания. С оглед изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 145/16.04.2018 г. на Софийския апелативен съд, НК, постановено по внохд № 15/2018г. по описа на същия съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: