5 Р Е Ш Е Н И Е № 345 гр. София, 21 ноември 2014 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на двадесет и девети септември през две хиляди и четиринадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: Татяна Кънчева ЧЛЕНОВЕ: 1. Жанина Начева 2. Бисер Троянов при секретаря …… Кр. Павлова ……………………………………........ в присъствието на прокурора … Лаков ………………………………….. изслуша докладваното от съдия Ж. Начева ………………………………………. наказателно дело № 1005 по описа за 2014 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по протест на Софийска апелативна прокуратура и жалба, саморъчно изготвена от подсъдимия А. и чрез неговия защитник, против решение № 155 от 7.05.2014 г. на Софийския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 261/2014 г. В протеста и жалбата се посочва касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Прокурорът счита, че наложеното на основание чл. 25 вр. чл. 23, ал. 1 НК общо по съвкупност е явно несправедливо без приложението на чл. 24 НК. Направил е искане за частична отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане. Жалбоподателят преценява за несправедливо завишено наказанието за извършеното престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 4 НК, поради което е направил искане за намаляване размера на лишаването от свобода. В съдебно заседание прокурорът от Върховна касационна прокуратура поддържа протеста по изложените в него съображения, а защитникът (адв. Д.) настоява за намаляване на наказанието за престъплението по чл. 199, ал. 1, т. 4 НК. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите в протеста и жалбата, устно развитите съображения на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 ал. 1 от НПК, намери следното: С присъда от 10.02.2014 г. по н. о. х. д. № 5652/2013 г. Софийският градски съд е признал подсъдимия Р. Р. А. за виновен в извършване на престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 4 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” и б. „б” НК – за това, на 25.09.2013 г. в [населено място], при условията на опасен рецидив да е отнел чужди движими вещи – портмоне на стойност пет лева, паричната сума от 13 лева и мобилен телефон „А.” на стойност 30 лева, всичко на обща стойност от 48 лева, от владението на Т. Л. Н. с намерение противозаконно да ги присвои, като е употребил сила. В съответствие с разпоредбата на чл. 58а, ал. 1 НК е определил наказание от дванадесет години лишаване от свобода, което е намалил с 1/3 на осем години лишаване от свобода. На основание чл. 25 вр. чл. 23, ал. 1 НК първоинстанционният съд е наложил общо, най-тежкото наказание в размер на осем години лишаване от свобода от определените по н. о. х. д. № 5652/2013 г. и по н. о. х. д. № 341/2013 г., което е увеличил с една година на основание чл.24 НК. С въззивно решение № 155 от 7.05.2014 г. по в. н. о. х. д. № 261/2014 г. на Софийския апелативен съд присъдата е била изменена, като е отменено приложението на чл. 24 НК. В останалата част присъдата е била потвърдена. Касационният протест и касационната жалба са НЕОСНОВАТЕЛНИ. В жалбата на подсъдимия А. се твърди, че наказанието за извършеното престъпление не отчита доброволното предаване в полицейското управление, признанието на вината и изказаното съжаление. При определяне размера на наказанието Софийският апелативен съд законосъобразно е отказал да зачете самопризнанието като смекчаващо отговорността обстоятелство. В т. 7 от ТР № 1/2009 г. на ВКС на Република България изрично е пояснено, че „…Формалното волеизявление по чл. 371, т. 2 НПК, с което подсъдимият признава фактите в обвинителния акт, не трябва …да се интерпретира допълнително като смекчаващо обстоятелство…”. Съдът подробно е обсъждал и твърдението на защитата, че подсъдимият сам се е предал в полицейското управление. В този аспект е възприел съображенията на първоинстанционния съд, че непосредствено след грабежа Р. А. А. е направил всичко възможно да се укрие и да осуети разкриването на престъплението, а около два часа по-късно той се е явил в полицейското управление, давайки се сметка за ситуацията и притиснат от изобличаващите го улики (изпуснатата в близост до местопрестъплението чанта с издадени на негово име документи). Независимо колко е времето от момента на самото деяние, явяването на подсъдимия А. в полицейското управление, което логически предпоставя и съобщение за извършеното престъпление, обективно е поставило началото на разследването срещу него и е способствало за разкриване на обективната истина по делото. Затова, наред с ниската равностойност на предмета на престъплението, която занижава степента на обществена опасност на деянието и изразеното съжаление, доброволното предаване на полицейските органи следва да се разглежда като смекчаващо обстоятелство при индивидуализация на наказанието на подсъдимия. Въззивният съд обаче не е могъл да пренебрегне отегчаващите отговорността обстоятелства, които свидетелстват за повишена обществена опасност на подсъдимия - проявена дързост с оглед мястото и времето на извършване на грабежа и по отношение на лице, което поради възрастта и здравословното си състояние не е могло да окаже активна съпротива; предходна престъпна дейност, очертана от множество на брой престъпления, отделени помежду си от съвсем кратки времеви интервали; малкият срок от момента на освобождаване на подсъдимия от затвора до извършването на грабежа. Относителната тежест на отегчаващите обстоятелства е довела до определеното наказание при условията на чл. 54 НК в размер на дванадесет години лишаване от свобода, близко до максималния предел на предвиденото в санкцията на чл. 199, ал. 1 НК, което е редуцирано на осем години лишаване от свобода предвид изискванията на чл. 58а, ал. 1 НК. Ето защо Върховният касационен съд не констатира явно несправедливо наказание на подсъдимия А. за престъплението по чл. 199, ал. 1, т. 4 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” и б. „б” НК и касационното основание, изтъквано от жалбоподателя по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. В протеста се твърди, че Софийският апелативен съд неправилно е отменил приложението на чл. 24 НК, поради което наложеното наказание за съвкупността от престъпления в размер на осем години лишаване от свобода е явно несправедливо. Несъгласието си с мотивите на решението обосновава с начина на осъществяване на деянието по чл. 199, ал. 1, т. 4 НК и проявена арогантност от подсъдимия, както с данните за личността на дееца, изведени от съдебното му минало. Софийският апелативен съд, сезиран с въззивна жалба на подсъдимия, прецизно е изпълнил задължението си отново да обсъди въпроса дали общото, най-тежко наказание за съвкупността от престъпления е следвало да бъде увеличено по реда на чл. 24 НК от осем на девет години лишаване от свобода. При преценка на цялостната престъпна дейност на подсъдимия А. съдът е взел предвид, че съвкупността е формирана от две престъпления; че грабежът не разкрива характеристики, необичайни за подобни по вид престъпления; че при индивидуализация на наказанието за това престъпление са били съобразени множеството предходни осъждания на подсъдимия, поради което най-тежкото наказание от определените за съвкупността, се явява достатъчно справедлива мярка и може да постигане целите по чл. 36 НК. Аргументите, с които прокурорът се противопоставя не могат да бъдат възприети. По делото е прието за установено, че подсъдимият изненадващо блъснал в гръб св. Н., веднага бръкнал в джоба на елека й, откъдето издърпал със сила портмонето и мобилния й телефон, а след това побягнал с вещите. Нито физическо въздействие върху личността на пострадалата и употребената сила за прекъсване на фактическото й владение върху вещите, нито отчетените от въззивния съд и други обстоятелства (предварително планирано деяние, елемент на изненада, избор на подходящ момент за реализиране на намерението) разкриват такива специфични характеристики на деянието, чиито проявления да завишават конкретната степен на обществена опасност на деянието, респ. обществената опасност на дееца, определена от самото престъпление. Действително данните за съдебното минало на подсъдимия А. очертават високата степен на личната обществена опасност, която обаче не може да бъде единственият критерий при преценка на съда дали се налага увеличаване на общото наказание престъпленията от съвкупността. Направеното от въззивния съд заключение, че наложеното на основание чл. 25 вр. чл. 23, ал. 1 НК общо наказание в размер от осем години лишаване от свобода е достатъчно строго и целите по чл. 36 НК могат да бъдат постигнати без да се използва механизма на увеличаване по реда на чл. 24 НК, следва да бъде подкрепено. По изложените съображения, Върховният касационен съд на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 155 от 7.05.2014 г. на Софийския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 261/2014 г. Настоящето решение не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: