Р Е Ш Е Н И Е № 388 София, 27.11.2014 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА КЪНЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: 1. ЖАНИНА НАЧЕВА 2. БИСЕР ТРОЯНОВ при участието на секретаря Кристина Павлова ................................................................................. и в присъствието на прокурора Ивайло Симов .................................................................................. разгледа докладваното от съдия Троянов ........................................................................................... наказателно дело № 512 по описа за 2014 г. Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимата А. И. Й. (чрез адвокат С. Н.) против решение № 4 от 19.02.2014 г. по в.н.о.х.д. № 0079/ 2013 г. на Софийски апелативен съд, Наказателна колегия, 5 въззивен състав, с алтернативни искания за отмяна на съдебния акт и оправдаване на касатора, за връщане на делото за ново разглеждане, поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, или за намаляване на наказанието. Наведени са съображения за допуснати всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 – 3 от НПК, за което в жалбата е направен подробен доказателствен анализ, а неотчетената от съдилищата продължителност на процеса е посочена като аргумент за явната несправедливост на наказанието. Доводът за допуснати съществени процесуални нарушения е подкрепен с твърдения за непрецизирано обвинение и необсъдени възражения от въззивната инстанция. В съдебно заседание подсъдимата Й. и нейният защитник адвокат С. К. поддържат касационната жалба по изложените в нея съображения. Прокурорът при Върховната касационна прокуратура счита жалбата за неоснователна и пледира за нейното отхвърляне. Изразява становище, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно, и наложеното на подсъдимата наказание е справедливо. Гражданският ищец Министерство на финансите, чрез юристконсулт И. Ц., предлага да бъде потвърден атакуваният съдебен акт. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на жалбата, изложените от страните съображения в открито съдебно заседание и извърши касационната проверка в законоустановените предели, намери следното: С присъда № 11 от 08.11.2011 г. по н.о.х.д. № С-177/ 2009 г. Софийският градски съд, Наказателна колегия, 21 състав признал подсъдимата А. И. Й. за виновна в две престъпления: по чл. 257, ал. 1, пр. 1 (ред, ДВ, бр. 62/ 1997 г.), във вр. с чл. 256, пр. 1 и 2 (ред, ДВ, бр. 62/ 1997 г.), във вр. чл. 26, във вр. с чл. 2, ал. 2 от НК, извършено в [населено място] в периода 01.01.2004 г. - 30.06.2004 г., за което при условията на чл. 54 от НК й наложил наказание от три години лишаване от свобода и престъпление по чл. 257, ал. 1, пр. 1 (ред, ДВ, бр. 62/ 1997 г.), във вр. с чл. 255, ал. 1, пр. 1 (ред, ДВ, бр. 62/ 1997 г.), във вр. чл. 26, във вр. с чл. 2, ал. 2 от НК, извършено в [населено място] в периода 11.02.2004 г. -13.07.2004 г., за което при условията на чл. 54 от НК й наложил наказание от три години лишаване от свобода. На основание чл. 23 от НК съдът определил едно общо най-тежко наказание от три години лишаване от свобода, изпълнението на което отложил за изпитателен срок от пет години, на основание чл. 66 от НК. Осъдил подсъдимата да заплати на държавата, чрез министъра на финансите, обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на 26 382,54 лева, заедно със законовата лихва от 30.06.2004 г. до окончателното им изплащане. С решение № 4 от 19.02.2014 г. по в.н.о.х.д. № 0079/ 2013 г. Софийският апелативен съд, Наказателна колегия, 5 въззивен състав, изменил първоинстанционната присъда, като увеличил наказанието на подсъдимата А. И. Й., налагайки й кумулативното наказание глоба в размер на 7000 лева за всяко от престъпленията и при определяне на общото наказание. Касационната жалба на подсъдимата е основателна. Въззивната инстанция е допуснала съществено нарушение на процесуалните правила, тъй като не е обсъдила направените пред нея възражения с жалбата и в пренията на защитата на подсъдимата. Те се отнасят до елементи от изпълнителното деяние на повдигнатите две обвинения и са от съществено значение за правилното решаване на делото. Установените от двете съдебни инстанции факти по делото са идентични и не се различават от обстоятелствената част на обвинителния акт. Доказателственият анализ на първоинстанционния съд е преповторен в мотивите на въззивното решение, без да бъдат изложени допълнителни съображения в отговор на поставените от подсъдимата възражения. І. Съдилищата приели, че с три фактури (№ 181, № 201 и № 202) [фирма] продал на [фирма] гориво с общо количество около 20 т, по която сделка продавачът дължи данък добавена стойност (ДДС) в размер на 2 549 лв. Заради липсата на други съпътстващи документи в съдебните актове била изложена констатация, че сделката не била реално осъществена, а подсъдимата Й. „следва да носи наказателна отговорност за тези три фактури с невярно съдържание” (решение, л. 84 от в.н.о.х.д.). Обвинителната власт инкриминирала фактурите, защото подсъдимата ги отразила с право на данъчен кредит за доставка, без да е налице такава доставка (обвинение по чл. 257, ал. 1 (отм), във вр. с чл. 256 (отм) от НК). Тезата била възприета с присъдата на първоинстанционния съд и с въззивното решение (л. 76, в.н.о.х.д). Изследвайки счетоводната документация експертите посочили, че тези три фактури били описани в дневници за продажбите на [фирма], но получателят ( [фирма]) придобил „възможност да ползва данъчен кредит по ЗДДС”. Фактическата обстановка сочи, че продавачът по тази сделка ( [фирма]) дължи ДДС и затова описал първичните счетоводните документи в съответния дневник. Той е начислил данъка и няма право на данъчен кредит. Данъчният кредит е сумата на ДДС по получени доставки или авансови плащания за бъдещи покупки, която регистрирано по ЗДДС лице има право да приспадне от дължимия данък за внасяне по извършени от него облагаеми доставки. За счетоводно обслужваното от дееца дружество търговската сделка е продажна, а не покупна – само за купувача ( [фирма]) възниква право на данъчен кредит, от който да приспадне дължимия данък добавена стойност от други сделки, по които той е бил доставчик. Защитата възразила, че подсъдимата Й. никога не е заявявала по инкриминираните три фактури право на данъчен кредит, както приел първоинстанционният съд, а тъкмо обратното – [фирма] е начислил ДДС, не го е укрил, декларирал го е правилно за отчетния период 01.01. - 31.01.2004 г. и дружеството се е задължило с този данък. Въззивният съд пренебрегнал довода и преповторил съображенията от мотивите към присъдата, без да анализира наведените възражения, да съпостави фактите и да изложи своето вътрешно убеждение защо приема, че подсъдимата е укрила данъчни задължения на [фирма] при начисления данък добавена стойност и деклариран в справката-декларация за инкриминирания период. Основание за отнасяне на доставката като нереална послужила фактура № 475 от 11.11.2003 г., съставена без някои от задължителните реквизити и без други документи, които обичайно съпътствали подобна доставка и съхранение на гориво. В качеството си на жалбоподател пред апелативния съд подсъдимата твърдяла, че данъкът по тази фактура е платен, че прикрепените касови бонове доказвали заплащане на данъчната основа по сделката, че били налице доказателства за реалното изпълнение по доставката, съдържащи се в папка-класьор, предоставен от прокуратурата по искане на Софийски градски съд и приета от него (касовите бонове, договор с клауза за обратно изкупуване, инвентарен опис за наличност на горивото в склад, отразяването на доставката от [фирма] в дневник за покупките за м. ноември 2003 г.). Тези писмени доказателствени средства, приети от първоинстанционния съд, не били обсъдени в мотивите към присъдата. Не били съпоставени с изводите на вещите лица от приетите счетоводно-икономически експертизи. Допуснатото съществено нарушение на процесуалните правила по чл. 14 от НПК не било отстранено от въззивната инстанция – апелативният съд също не извършил всестранен, обективен и изчерпателен (пълен) доказателствен анализ на всички събрани по делото факти и обстоятелства. Това дава основание за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане за отстраняване на процесуалния порок. Въззивният съд не обсъдил и наведеното възражение, че обвинителният акт бил изготвен в нарушение на процесуалните изисквания на чл. 246 от НПК. Подсъдимата и нейната защита констатирали несъответствие в обвинителния акт, тъй като в обстоятелствената част било посочено, че трите фактури на [фирма] били отразени в дневника за продажбите, а в диспозитива – че подсъдимата водила счетоводната дейност на дружеството с невярно съдържание – отчетен регистър за дневник за покупките, в който отразила фактурите с право на данъчен кредит. Въззивната инстанция не изложила аргументи в подкрепа на тезата си, че не били нарушени процесуалните права на подсъдимата и в частност – правото й на защита и правото й да разбере в какво е обвинена. Инкриминираните три фактури били предмет и на второто обвинение (по чл. 257, ал. 1 (отм), във вр. с чл. 255, ал. 1 (отм) от НК). При установените факти за дължим ДДС по тези счетоводни документи подсъдимата Й. била обвинена и призната за виновна в това, че избегнала плащането на данъчни задължения – ДДС в големи размери, като в справката-декларация потвърдила неистина, а именно право на приспадане на ДДС, начислен по трите фактури. От правна страна въззивният съд не изложил съображения за реализираното от подсъдимата изпълнително деяние. Обвинението и осъдителната присъда в тази й част не са разгледани в съпоставка с изложените от вещите лица изводи (л. 45-46, т. 67 от д.п.), че по тези три фактури нямало документи за закупуването на горивото в предходен период, а констатацията за ползван данъчен кредит по тях не е подкрепена с конкретни доказателства и анализ. ІІ. Във въззивната жалба е изложено твърдение, че неправилно операторът е въвел данъчна фактура № 743 от 10.05.2004 г., издадена от [фирма] към [фирма]. Операторът пропуснал запетаята и счетоводната компютърна програма автоматично отразила облагаема стойност от 32 000 лв, вместо действителните 320,00 лв и по-голям ДДС от действителния. Въззивният съд не дал отговор на възражението на подсъдимата, че тя не е нареждала нарочното пропускане на запетаята в счетоводната отчетност и от доказателствата по делото не е установено кой е съставил дневника за покупки на [фирма]. Не са обсъдени показанията на свидетелите, които са работели под контрола на подсъдимата и са въвеждали данните за счетоводното обслужване на дружествата, с които подсъдимата А. Й. е била в договореност. Не са предприети и конкретни действия от въззивната инстанция за непосредствен разпит на свидетели в хода на въззивно съдебно следствие, след като производството пред първоинстанционния съд е приключило по реда на глава двадесет и седма (чл. 371, т. 1 от НПК) и в мотивите към присъдата това възражение е оставено без отговор. Не са изложени и съображения как инкриминираните факти разкриват от обективна страна авторството на подсъдимата и водят до нейната наказателна отговорност по чл. 257, ал. 1 (отм), във вр. с чл. 255, ал. 1 (отм) от НК. ІІІ. Въззивният съд не е дал отговор и на възражението на защитата, че оригиналът на данъчното кредитно известие № 288 от 30.06.2004 г., издаден от [фирма] не е могъл да бъде намерен в счетоводството на [фирма], поради причини стоящи извън волята на страните по сделката – извършено претърсване и изземване на документи. Затова едноличното дружество не е отразило сторнирането на предходна фактура № 285 от 15.06.2004 г., издадена от [фирма], за сделка с данъчна основа от 71 400 лв и ДДС от 14280 лв. Подсъдимата Й. е призната за виновна в това, че след изготвяне на кредитното известие данъчното задължение на дружеството към фиска е намалено на 3 540 лв ДДС. Допуснатите нарушения на процесуалните правила не позволяват обсъждане на останалите доводи на касатора за неправилно приложен материален закон и за явна несправедливост на наказанието. Пренебрегнатите от въззивната инстанция възражения на подсъдимата А. Й. са довели до нарушаване на нейните процесуални права по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 1 от НПК, което е съществено. Процесуалният порок може да бъде отстранен от Софийски апелативен съд. Въззивното решение следва да бъде отменено и делото – върнато за ново разглеждане от друг съдебен състав на същия съд. Върховният касационен съд, на основание чл. 354, ал. 3, т. 2 от НПК Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 4 от 19.02.2014 г. по в.н.о.х.д. № 0079/ 2013 г. на Софийски апелативен съд, Наказателна колегия, 5 въззивен състав и ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг съдебен състав на същия съд, от стадия на съдебното заседание. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.