Р Е Ш Е Н И Е № 96 София, 08.02.2021 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в откритото заседание на двадесет и осми септември през две хиляди и двадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Емил Марков ЧЛЕНОВЕ: Ирина Петрова Десислава Добрева при секретаря ИНА АНДОНОВА...................……. и с участието на прокурора ……..............................., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 1970 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид: Производството е по реда на чл. 290 ГПК. С определение № 170/16.ІІІ.2020 г., постановено по настоящето дело в производство по чл. 288 ГПК, касационният контрол по отношение атакуваното от Гаранционния фонд осъдително решение на САС е бил допуснат на основание по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК: предвид служебно констатираната вероятност то да е процесуално недопустим съдебен акт: при надлежно съобразяване на съдопроизводственото правило по чл. 26, ал. 2 ГПК. В откритото съдебно заседание пред настоящата инстанция, страните по делото, редовно призовани, не са се явили и не са били представлявани, като от страна на ответницата по касация З. Ив. И. е постъпило становище (с вх. № 7236/25.ІХ.2020 г. по описа на ВКС), изготвено от процесуалния й представител по пълномощие от АК-П., с което се препраща към депозирания по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК неин писмен отговор за неоснователност на подадената от ГФ касационна жалба, като - на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата - се претендира присъждането на минимално адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 1 730 лв., повторно визирана и в приложен към становището списък по чл. 80 ГПК. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид оплакванията и доводите на ГФ настоящ касатор, становището и аргументите на ответницата по касация Зл. И. за неоснователност на жалбата и след като извърши проверка за процесуалната и материална законосъобразност на атакуваното въззивно решение в пределите по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното: Касационната жалба на Гаранционния фонд е основателна, но не по изложените в нея оплаквания за неправилност на постановеното то САС осъдително решение в производството по иска с правно основание по чл. 288, ал. 1, т. 2, б.“а“ КЗ /отм./, а поради наличие на порок на същото по смисъла на чл. 281, т. 2 ГПК, налагащ обезсилването му, както и на постановеното от първостепенния съд решение по спора. За да изгради решаващия си правен извод „по аналогия“, в мотивите си към атакуваното осъдително решение Софийският апелативен съд се е позовал на каузална практика на ВС на НРБ, а именно решение № 1528/20.VІ.1972 г. на І-во г.о., постановено по гр. дело № 567/1972 г., според което: „Наследниците на пострадалия от непозволено увреждане не могат да предявяват иск за обезщетяване на неимуществени вреди, претърпени от техния наследодател, тъй като този иск е личен. Единствено обектът на въздействието при непозволеното увреждане може лично да прецени дали са му били причинени /или не/ неимуществени вреди. Ако обаче пострадалият наследодател е предявил такъв иск, докато е бил жив, след смъртта му наследниците на тази изявена вече имуществена претенция, могат да го заместят и да встъпят в образуваното дело. Те вече могат също и да предявят, ако пострадалият наследодател не е направил това, иска срещу солидарно отговорното предприятие, учреждение или друг работодател на физическото лице извършител на непозволеното увреждане, които са възложили работата, при и по повод изпълнението на която са причинени вредите“. Главното съображение за горепосочения решаващ правен извод на състава на ВС на НРБ е било, че искът по чл. 49 ЗЗД срещу предприятието, след като е бил осъден вече прекият извършител, няма никакви лични моменти, а е обикновен имуществен иск, посредством предявяването на който се търси солидарна отговорност от този, който е възложил работата на делинквента, негов работник или служител. Поради това преценката, която се прави по този иск е само доколко непозволеното увреждане е извършено от работника или служителя на предприятието при изпълнение на възложената му работа или по повод на нея. Ноторно е, че Гаранционният фонд нито е търговец, нито е застраховател, още по-малко делинквент, но не е и гражданскиотговорно лице, а това по-конкретно означава, че Фондът не отговаря за чуждо задължение, а се явява носител на законово задължение да покрива вреди в изрично определените в КЗ случаи, в които реално липсва застрахователна закрила. Точно защото вмененото му от закона /КЗ/ задължение не е такова, произтичащо от деликт, приложимост има правилото на чл. 84, ал. 2 ЗЗД, а не това по третата алинея на същия законов текст, поради което ГФ изпада в забава и дължи законната лихва от деня на поканата за плащане, адресирана до него, а не от датата на настъпване на вредоносното събитие. Следва да се счита изоставена, вкл. и по арг. от текста на чл. 290, ал. 3 ГПК, практиката, обективирана в постановеното по реда на чл. 290 решение № 217/21.01.2010 г. на състав на ІІ-ро т.о. на ВКС по т д. № 149/09 г., основана на разбирането, че Фондът отговарял за чуждо задължение – това на делинквента. С оглед всичко изложено в процесния случай по необходимост се налага извод, че няма място за аналогия между положението на възложителя на работа, при или по повод изпълнението на която са били причинени вреди на трето лице от страна на работника или служителя – от една страна, и, от друга- положението на Гаранционния фонд по чл. 287 и сл. КЗ /отм./, като юридическо лице, което не отговаря за задължението на делинквента. Следователно искът на наследника на лице, което приживе е получило отказ от ГФ по надлежно заявената по специалния ред на чл. 288, алинеи 9 и 11 КЗ /отм./ своя претенция и е починало преди да предяви осъдителен иск срещу Фонда в съда, се явява процесуално недопустим. Този извод следва не само от обстоятелството, че Гаранционният фонд никога не отговаря солидарно с прекия делинквент, а и защото съгласно чл. 26, ал. 2 ГПК освен в предвидените в закон случаи, никой не може да предявява от свое име чужди права пред съд. В тази връзка и по арг. от текста на чл. 288, алинеи 9, 10, 11 и 12 от Кодекса за застраховането /отм./ сезирането на ГФ с претенция за изплащате на обезщетение за неимуществени /или имуществени/ вреди, а оттам и воденето на осъдителен иск срещу него в съда, е възможно само от „увреденото лице“ в хода на съответното ПТП, каквото качество в настоящия случай ищцата З. И. И. категорично няма. Същевременно цитираното от въззивния съд при обосноваване на възприетата от него „аналогия“ между положението на възложителя на дадена работа /по чл. 49 ЗЗД/ и това на Гаранционния фонд /по чл. 287 и сл. КЗ-отм./ решение № 1528/20.VІ.1972 г. на състав на І-во г.о.на ВС на НРБ не държи сметка, че установената в съдебната практика след ППВС № 7/1959 г. солидарност на отговорността между възложителя на работата и прекия делинквент е по естеството си несъщинска. Ирелевантно е, че предявилата осъдителния иск срещу ГФ е легитимирана като наследница по закон на своята баба - реално увреденото лице З. К. К. /починала на 16.Х.2010 г./, щом е безспорен отрицателния факт - още от твърдението в обстоятелствената част на исковата молба, че това „увредено лице“ приживе не е предявявало този негов личен иск срещу Гаранционния фонд настоящ касатор. Несъмнено е, че по силата на така настъпилото универсално правоприемство, след датата 16.Х.2010 г. в патримониума на ищцата се включва и присъденото в полза на баба й, на основани чл. 45 ЗЗД, с влязъл в сила съдебен акт вземане за обезщетение за неимуществени вреди в размер на процесната сума от 40 000 лв., което обаче е срещу прекия делинквент М. В. Д.. В заключение, налице е хипотезата по чл. 293, ал. 4, предл. 2-ро ГПК, във вр. чл. 270, ал. 3, изр. 1-во ГПК за прекратяване на делото по осъдителния иск, предявен срещу ГФ от наследницата З. И. И. от [населено място] с правно основание по чл. 288, ал. 1, т. 2, б. „а“ КЗ /отм./. При този изход на делото в настоящето касационно производство по чл. 290 ГПК и предвид изрично направеното от касатора ГФ искане за това с правно основание по чл. 78, ал. 8 ГПК, ответницата по касация З. И. И. от [населено място] ще следва да бъде осъдена да заплати на това юридическо лице /чл. КЗ/ юрисконсултско възнаграждение, възлизащо на 450 лв. (четиристотин и петдесет лева), чийто размер е определен в съответствие с правилата на чл. 37 от закона за правната помощи и чл. 25 от Наредбата за заплащането на правната помощ, приета с ПМС № 4/2006 г. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение Р Е Ш И : ОБЕЗСИЛВА решение № 1170 на Софийския апелативен съд, ГК, 1-ви с-в, от 16.V.2019 г., постановено по гр. дело № 5002/2018 г., КАКТО И първоинстанционното решение № 4864/18.VІІ.2018 г. на СГС, ГК, с-в І-10, по гр. дело № 152/2018 г., КАТО ПРЕКРАТЯВА ПРОИЗВОДСТВОТО ПО ИСКА на З. И. И., ЕГН [ЕГН] от [населено място] с правно основание по чл. 288, ал. 1, т. 2, б. „а“ КЗ /отм./, предявен срещу ответния Гаранционен фонд /ЕИК 121446 665/ за осъждането му да й заплати обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от друго лице - неин наследодател, починал преди завеждане на настоящето дело, в размер на сумата от 40 000 лв. (четиридесет хиляди лева). О С Ъ Ж Д А ответницата по касация З. И. И., ЕГН [ЕГН], от [населено място], [улица], ет. І, ап. № 1 – НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 81, във вр. ЧЛ. 78, АЛИНЕИ 1 и 8 ГПК – да заплати на касатора Гаранционен фонд /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица], ет. ІV, СУМА в размер на 450 лв. (четиристотин и петдесет лева), представляваща дължимо юрисконсултско възнаграждение. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1 2 Решение на ВКС, търговска колегия, първо отделение, постановено по т. д. № 1970 по описа за 2019 г.