О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 643 София, 05.08.2022 г. Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети май през две хиляди двадесет и втората година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 265 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Столична община – район „Слатина“, представлявана от кмета Г. П. И., чрез юрк. В. Д., против въззивното решение № 266069 от 11 октомври 2021 г., постановено по в.гр.д. № 2596/2021 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 20275336 от 14 декември 2020 г., постановено по гр.д. № 33251/2020 г. по описа на Районен съд София за уважаване на предявените от М. В. В. искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ, вр. чл. 225, ал. 1 КТ, за признаване за незаконно и отмяна на уволнението на В., извършено със заповед № РСЛ20-РД-15-597/09.06.2020 г. кмета на Столична община – район „Слатина“, за възстановяването ѝ на работа на заеманата преди уволнението длъжност „главен експерт в отдел „Управление на общинската собственост и жилищния фонд, регистрация и контрол на търговската дейност“, и касаторът е осъден да заплати на В. обезщетение за оставане без работа за периода 11.06.-11.12.2020 г. в размер на 6860,76 лева, ведно със законната лихва от 24.07.2020 г. Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа се, че не са изложени подробни и обосновани мотиви за потвърждаване на първоинстанционния акт. Сочи се, че първата инстанция е отменила уволнението единствено въз основа на оспорването на протокола за подбор, направено от ищцовата страна след приемане проекта на доклад за окончателен, при настъпила преклузия за въвеждане на нови възражения, без да се коментират останалите доказателства по делото. Въззивният съд не констатирал това процесуално нарушение на районния съд, а само посочил, че предходната инстанция е взела предвид всички събрани по делото доказателства. Допуснато било и сериозно нарушение на материалния закон във връзка с твърденията на ищцата за симулативност на подбора. Освен това във въззивната жалба се съдържали оплаквания, че районният съд не е дал ясни указания на страните за разпределяне на доказателствената тежест преди приемане на проекта на доклад за окончателен, поради което въззивният съд следвало да даде съответни указания, които да осигурят правото на страните на пълноценно участие в процеса, както и да допусне и събере съответните доказателства, което не било сторено. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ответницата М. В. В., с адрес в [населено място], представлявана от адв. Х. Т., в отговор на касационната жалба възразява срещу допускането на касационното обжалване и излага становище за неоснователност на жалбата. При постановяване на съдебния акт въззивният съд е обсъдил съдържащите се във въззивната жалба на работодателя оплаквания за допуснати от районния съд процесуални нарушения във връзка с изготвяне на доклада по делото, като е приел, че съдът е дал ясни и точни указания към страните, като е посочил подробно кои обстоятелства се нуждая от доказване, кои – не, и как се разпределя доказателствената тежест, а именно - задължението за установяване на законността на уволнението носи ответникът, който следва да докаже, че: е налице съкращаване на длъжността или на съответната щатна бройка, решението за което е взето от компетентен орган по надлежен ред; моментът на уволнението съвпада или следва датата, на която е извършено реалното и фактическо съкращаване на щата; е извършил подбор по реда на чл. 329, ал. 1 КТ, в случай че се съкращава броят на работниците или служителите, заемащи дадена длъжност, а не се премахва тази длъжност. Посочено е, че работодателят не сочи доказателства в тази насока, поради което първоинстанционният съд правилно е уважил исковете, позовавайки се на поведението на ответника, който не е доказал елементите от фактическия състав на приложеното уволнително основание. Доколкото с исковата молба ищцата е оспорила извършването на подбора, работодателят е следвало да докаже обективното съответствие на оценката по отделните показатели на обективно проявените професионални качества и квалификация на ищцата с оглед на възложената работа и то още с отговора на исковата молба, за което той не е ангажирал своевременно доказателства, въпреки че съдът му е дал указания относно обстоятелствата, за които носи тежестта на доказване, както и за фактите, за които не сочи доказателства. Посочено е, че исканите от работодателя в тази връзка доказателства не са приети, тъй като са били преклудирани. Поради това, макар оспорването на протокола действително да е направено след приемане на доклада и обявяването му за окончателен, се приема, че същият съставлява изходящ от ответника частен свидетелстващ документ, чиято доказателствена сила се преценява с оглед на всички останали доказателства в процеса. Освен това са били взети предвид всички представени и допуснати по предвидения за това ред доказателства, а твърденията на работодателя, че това не е сторено от първоинстанционния съд, без конкретно посочване кои доказателства не са взети предвид, е бланкетно и не може да докаже допускането на твърдените процесуални нарушения. Твърдението на касатора за недопустимост на въззивното решение е неоснователно. За да го обоснове, касаторът сочи, че видно от мотивите на решението, съдът е потвърдил първоинстанционното решение за отмяна на уволнението на ищцата, основавайки се на нейни доводи за симулативност на подбора, което се явявало сериозно нарушение при прилагане на материалния закон и в нарушение на указанията, дадени с ТР № 3/2011 г., ОСГК, тъй като извършената от работодателя злоупотреба с правото на подбор при преценка кой работи по-добре, не е критерий за упражняване на съдебен контрол по отношение на извършения подбор. Неизменно в съдебната практика се приема, че съдебното решение е недопустимо, когато е нарушено диспозитивното начало или по някаква причина съдът не е сезиран с разглеждането на спора, но въпреки това е постановил решение - такива са случаите, когато съдът е разгледал спор, който не е подведомствен на съдилищата - чл. 14 ГПК, или не е подсъден на съответния съд; когато е разгледал непредявен иск и не е разгледал предявения; или се е произнесъл при липса на право на иск или при ненадлежно упражнено право на иск - по нередовна искова молба, при липса на положителна процесуална предпоставка или наличие на отрицателна процесуална предпоставка за възникването и надлежното му упражняване; при оттегляне или отказ от иска, когато не е направено искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие на страните, и др. - в този смисъл т. 9 от ППВС № 1/1985 г. (сравни решение № 193 по гр.д. № 1494/2018 г., I г.о., решение № 332 по т.д. № 2976/2017 г., II т.о.). При тези разрешения следва да се приеме, че твърдението на касатора е всъщност за неправилно приложение на материалния закон, което не обосновава сочения тежък порок на въззивното решение. Предвид изложените решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС приема, че поставените от касатора въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване по следните съображения: На първо място се пита законен ли е извършеният от работодателя подбор. Този въпрос не отговаря на изискванията за обща предпоставка по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото не поставя правен проблем, разрешен във въззивното решение, а касае правилността на изводите на въззивния съд, който въпрос не може да бъде обсъждан в производството по селекция на касационните жалби за допускането им до касационен контрол. На следващо място се поставят въпроси по приложението на чл. 329, ал. 1 КТ: обхваща ли съдебният контрол на извършен по реда на чл. 329 КТ подбор, фактическа преценка на работодателя за нивото на изпълнение на трудовите задължения от съкратения работник; какъв съдебен контрол се осъществява на фактическата преценка на работодателя за работата на лицата, включени в подбора по чл. 329 КТ. Според установената съдебна практика преценката на работодателя кой от служителите има по-висока квалификация и работи по-добре подлежи на съдебен контрол в производството по иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, като предмет на проверка е законосъобразното приложение на критериите, установени с разпоредбата на чл. 329, ал. 1 КТ, които имат обективни признаци. Документирането на подбора не е задължително, но работодателят може да назначи комисия за извършване на подбора и да ползва съставения от нея протокол за оценяване на съпоставените работници; протоколът сам по себе си не доказва законността на подбора; при оспорване от страна на уволнения работник на факта на надлежното извършване на подбора, включително обективното съответствие на поставените му оценки с действителните му качества, работодателят трябва да докаже обстоятелствата по протокола, като са допустими всички доказателствени средства. Тъй като протоколът за извършен подбор е частен свидетелстващ документ, обективиращ констатациите за подбора, той следва да се преценява от съда по вътрешно убеждение с оглед всички доказателства по делото. Работодателят е длъжен да проведе подбора съобразно нормативно регламентираните критерии, но каква относителна тежест ще отдаде на всеки от критериите с оглед спецификата на производството или службата, респективно значението им за конкретната дейност, която работникът изпълнява, е въпрос на негова преценка. Съдът може да проверява само обективното съответствие на оценката по приетите от работодателя показатели с действителните качества на работника. В този смисъл е практиката на ВКС според решение № 7 по гр.д. № 935/2011 г., IV г. о., решение № 137 по гр.д. № 3037/2018 г., III г.о., ТР № 3/2012, ОСГК, ВКС, и др. В процесния случай съдът е отменил уволнението като незаконно, защото действителното извършване на подбора е било оспорено от ищцата и фактите, посочени в представения от работодателя протокол, е трябвало да бъдат установени с други доказателствени средства, каквито обаче не са били ангажирани от работодателя, поради което не е било възможно осъществяване на контрол по отношение на законосъобразното приложение на критериите по чл. 329, ал. 1 КТ. Поставят се и следните въпроси, касаещи правомощията на въззивния съд при констатация за допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада по делото: задължен ли е въззивният съд да извърши доклад по делото, когато първоинстанционният съд не е извършил такъв или извършеният не отговаря на изискванията на чл. 146 ГПК; какво следва да бъде съдържанието на доклада на съда по чл. 146 ГПК и какви са последиците от недаване на указания за кои факти и обстоятелства страните не сочат доказателства във връзка с чл. 266, ал. 1 ГПК; при обосновано оплакване във въззивната жалба, че извършеният от първоинстанционния съд доклад е непълен, длъжен ли е въззивният съд да докладва делото и в тази хипотеза длъжен ли е въззивният съд да допусне новите доказателства, посочени във въззивната жалба; съставлява ли неизготвянето на изчерпателен доклад от първоинстанционния съд и неизпълнение на задълженията му съгласно чл. 146, ал. 2 и ал. 3 ГПК процесуално нарушение по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК, обуславящо възможност за събиране на доказателства във въззивното производство; при изготвянето на неизчерпателен доклад по делото допустими ли са нови доказателства пред въззивния съд. Съгласно задължителните указания, дадени в т. 2 на ТР № 1/2013 г., ОСГТК, докладът на делото е от особено значение за постановяване на правилно и съобразено с обективната фактическа действителност решение по материалноправния спор, тъй като е насочен да ориентира страните при упражняване на техните процесуални права; регламентацията на дължимите от съда процесуални действия по докладване на делото е императивна и пропускът на първоинстанционния съд да извърши доклад, респективно извършването на непълен или неточен доклад, следва да се квалифицира като нарушение на съдопроизводствените правила; тъй като за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада на делото въззивният съд не следи служебно (чл. 269, изр. второ ГПК), при изрично оплакване във въззивната жалба въззивният съд не прави нов доклад, а дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство. В процесния случай обаче разясненията на цитираното тълкувателно решение са неприложими, доколкото първоинстанционният съд с доклада си по чл. 312, ал. 1, т. 2 ГПК ясно е указал тежестта на доказване, като указанията са съобразени и с константната съдебна практика относно разпределяне на доказателствената тежест по исковете с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ, и са допуснати поисканите доказателства. Освен това с доклада са дадени указания относно обстоятелствата, за които не се сочат доказателства, като в съответствие с чл. 312, ал. 2 ГПК съдът е дал на страните едноседмичен срок за становища във връзка с доклада по делото и предприемане на съответни процесуални действия, каквито ответникът не е поискал с депозираното по делото становище. Поради настъпилата с изтичане на едноседмичния срок преклузия, въззивният съд е отказал да допусне приложените към въззивната жалба на работодателя доказателства, относими към законосъобразността на подбора, приемайки, че не е налице нито една от хипотезите на чл. 266, ал. 2 и ал. 3 ГПК. Поради това не дава основание за допускане на касационното обжалване и въпросът преклудирана ли е възможността да се сочат нови обстоятелства и да се искат нови доказателства извън хипотезите на чл. 147 и чл. 266, ал. 2 и ал. 3 ГПК. Не се констатира противоречие с практиката на касационния съд и по въпроса относно задължението на въззивният съд да се произнесе по всички направени възражения на страните по делото и да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност. Въззивната инстанция е процедирала в съответствие с установената съдебна практика, включително и соченото от касатора решение № 77 по гр.д. № 2040/2014 г., IV г.о., ВКС, съгласно която в решението си съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти, в тяхната съвкупност и взаимовръзка, при спазване на логическите, опитните и научните правила, като не може да основе изводите си по съществото на спора на произволно избрани доказателства, поради което следва да обсъди всички доказателства и да изложи мотиви защо приема едни от тях за достоверни и отхвърля други, както и въз основа на кои от тях намира определени факти за установени, а други за неосъществили се; длъжен е да обсъди и всички изявления и доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В рамките на правомощията си по чл. 269 ГПК съдът е дал отговор на възраженията и доводите на страните, включително и на тези от въззивната жалба, като решаващите му изводи се основават на съвкупната преценка на доказателствения материал. Не обосновава допускането на касационното обжалване и въпросът следвало ли е съдът да съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа страна. По този въпрос в изложението е посочена практика на ВКС, касаеща обсъдените по-горе въпроси относно задълженията на въззивния съд при допуснати нарушения при докладването на делото в първата инстанция, както и задълженията за обсъждане на доказателствата по делото, без конкретна обосновка защо се счита, че съдът не е изпълнил задължението си по чл. 7 ГПК, поради което не може да се извърши цялостна преценка относно наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. При този изход на спора на ответницата по касационната жалба следва да се присъдят своевременно поисканите и сторени разноски за адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция, които са в размер на 720 лева съгласно представения с отговора на касационната жалба договор за правна защита и съдействие от 12.01.2022 г. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о., О П Р Е Д Е Л И : НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на въззивното решение № 266069 от 11 октомври 2021 г., постановено по в.гр.д. № 2596/2021 г. по описа на Софийски градски съд. ОСЪЖДА Столична община – район „Слатина“, представляван от кмета Г. П. И., да заплати на М. В. В., с адрес в [населено място],[жк], [улица], сумата от 720 (седемстотин и двадесет) лева разноски за касационното производство. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: