1 Р Е Ш Е Н И Е № 184 гр. София, 30 юни 2014 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на четиринадесети март две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Пламен Томов ЧЛЕНОВЕ: Николай Дърмонски Капка Костова при участието на секретаря Аврора Караджова и на прокурора Мария Михайлова, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 68/2014 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия А. С. И., чрез защитника му адвокат М. К. от АК – [населено място], срещу постановената от Пазарджишкия окръжен съд (ПОС) нова присъда № 54 от 10 декември 2013 година, по внчхд № 536/2013 година, след отмяна на присъдата от 19 септември на Пазарджишкия районен съд (ПРС), по нчхд № 129/2013 година, в частта, с която подсъдимият И. е оправдан по обвинението по чл. 148, ал. 2 във вр. ал. 1, т. 1 и т. 3 във вр. чл. 147, ал. 1 от НК и в частта, с която е отхвърлен гражданският иск срещу него за причинени от престъплението неимуществени вреди. В жалбата е релевирано отменителното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, като се претендира отмяна на атакуваната присъда в обжалваната й част и оправдаване на подсъдимия И. по повдигнатото му с тъжбата обвинение. В съдебно заседание пред ВКС жалбоподателят-подсъдим А. И. не участва лично, редовно призован. Представлява се от защитника си адвокат К., който поддържа касационната жалба при направените в нея възражения и изложени доводи в тяхна подкрепа. Отправя искане за отмяна на атакуваната присъда и прекратяване на наказателното производство срещу подсъдимия поради липса на извършено престъпление. Частният тъжител В. Д. участва лично и с повереника си адвокат П. от АК – [населено място], който изразява становище за неоснователност на жалбата и оставяне в сила на присъдата, тъй като при постановяването й не са допуснати заявените процесуални нарушения. Идентични правни съображения са изложени и в представеното от повереника възражение срещу касационната жалба на подсъдимия. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба и оставяне в сила на атакувания съдебен акт. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди становищата и доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: По делото са проведени две първоинстанционни производства и съответно две въззивни проверки на постановените присъди. Първоначално, с присъда № 360 от 29. 11. 2012 година, по нчхд № 1229/2012 година на ПРС, е ангажирана наказателната отговорност на подсъдимия А. С. И. за извършено от него на 05. 07. 2012 година, в [населено място], престъпление по чл. 146, ал. 1 във вр. чл. 148, ал. 1, т. 1 и т. 3 от НК, за което при условията на чл. 54 от НК му е наложено наказание глоба в размер на 3000 (три хиляди) лева и наказание „обществено порицание”. Осъден е да заплати на частния тъжител и граждански ищец по делото В. Д. обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на 500 (петстотин) лева, заедно със законните последици, вкл. дължимата държавна такса. В производство, инициирано по жалба на подсъдимия И. (внчхд № 661/2012 година), е постановено решение № 12 от 22. 01. 2013 година на ПОС, с което присъдата е отменена изцяло и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на съда, поради допуснати в хода на производството пред първия съд съществени нарушения на процесуалните правила, свързани с редовността на призоваване на подсъдимия и провеждане на първото по делото заседание на 18. 10. 2012 година без негово лично участие. При новото разглеждане на делото (нчхд № 129/2013 година) е постановена присъдата на ПРС от 19. 09. 2013 година, с която подсъдимият А. И. е признат за невинен в това, на 05. 07. 2012 година, в [населено място], публично да е разгласил позорни обстоятелства за В. Д., в качеството му на длъжностно лице, при и по повод изпълнение на службата му, поради което е оправдан да е извършил престъпление по чл. 148, ал. 2 във вр. чл. 147, ал. 1 от НК. Съдът е отхвърлил предявения срещу подсъдимия граждански иск за сумата 1000 лева – неимуществени вреди от престъплението. Присъдата е обжалвана от частния тъжител Д. и е образувано внчхд № 536/2013 година, по което е постановена атакуваната сега пред ВКС нова въззивна присъда. С нея е отменена първоинстанционната присъда в наказателната и в гражданската й части и вместо това ПОС е признал подсъдимия И. за виновен в това, че на посочените по-горе дата и място, публично е разгласил позорни обстоятелства за частния тъжител Д., поради което и на основание чл. 148, ал. 1, т. 1 във вр. чл. 147, ал. 1 от НК и при условията на чл. 54 от НК, го е осъдил на глоба в размер на 3000 (три хиляди) лева и на обществено порицание. Осъдил е подсъдимия да заплати на Д. сумата 500 (петстотин) лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, заедно със законната лихва и направените от него по делото разноски. Присъдена е и дължимата държавна такса върху уважената част на иска. Присъдата е потвърдена в останалата й част. Внимателният прочит на касационната жалба дава основание за извода, който ВКС прави, че единственото възражение срещу постановената нова въззивна присъда касае осъждането на подсъдимия И. за разгласени от него публично клеветнически твърдения (чл. 147 от НК) по отношение на тъжителя Д., което жалбоподателят намира за неправилно, след като подадената от него тъжба посочва, че деянието съставлява публично нанесена обида (чл. 146 от НК). В жалбата това обстоятелство е дефинирано като нарушение на процесуалните правила, което е съществено по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 1 от НПК, защото е довело до ограничаване на процесуалните му права. А това е така, защото квалифицираната клевета по чл. 148, ал. 2 от НК е по-тежко наказуемо престъпление от квалифицираната обида по чл. 148, ал. 1 от НК, а за такова престъпление (по чл. 147 от НК), на подсъдимия не е повдигано надлежно обвинение пред първоинстанционния съд. Настоящият касационен състав намира жалбата за неоснователна и съображенията за това са следните: 1. Известно е, че подаването пред компетентния съд на надлежна тъжба от пострадалия от престъпление, което се преследва по реда на частното обвинение, е абсолютна процесуална предпоставка за образуване и провеждане на наказателно производство срещу извършителя на това престъпление. Изискванията към реквизитите и съдържанието на тъжбата са посочени в разпоредбата на чл. 81 от НПК. Тъжбата трябва да съдържа обстоятелствата на престъплението, по повод на които тя се подава, но не и неговата правна квалификация. За какво точно престъпление се е потъжил частният тъжител, се определя от фактическите обстоятелства, изложени в тъжбата, но не и от посочената в нея правна квалификация. Съдът е този, който има правомощието да посочи правилната правна формулировка на обвинението, както и задължението да уточни и поправи (ако е нужно) погрешната правна квалификация, като изхожда единствено от изложените в тъжбата или установени на съдебното следствие факти (в този смисъл вж. и Ст. П., Наказателен процес, изд. 1979 г., стр. 269). 2. Основана на тези принципни положения е и разпоредбата на чл. 287, ал. 6 от НПК, регламентираща основанията и реда за изменение на обвинението в производство, образувано по тъжба на пострадалия. Според нея, установяването в хода на съдебното разглеждане на делото на съществено изменение само на обстоятелствената част на обвинението може да послужи като основание за частния тъжител да повдигне ново обвинение, ако не е изтекъл преклузивният срок по чл. 81, ал. 3 от НПК. Разпоредбата е приложима при установяване на нови и различни от посочените в тъжбата обстоятелства, налагащи съществена промяна във фактическото изпълнение на престъплението, рефлектиращи върху неговата правна квалификация или промяна на последната при посочените в тъжбата фактически обстоятелства. 3. В конкретния случай, посочените в тъжбата обстоятелства са очертали надлежно рамката на производството и предмета на доказване по делото. Те са установени от събраните по делото доказателства по изискуемия от закона начин, за което въззивният съд е изложил подробни съображения на с. 4-7 от решението си. Тези съображения няма причини да не бъдат споделени, защото се основават на задълбочен и прецизен доказателствен анализ на всички източници на правнорелевантни факти по делото. На основата на така установените факти, съдът е приложил съответната правна разпоредба на чл. 148, ал. 2 във вр. ал. 1, т. 1 във вр. чл. 147, ал. 1 от НК, т. е. квалифицирал е инкриминираното деяние като публично разпространени клеветнически твърдения по отношение на частния тъжител Д., а не като нанесена публична обида, както това е сторил първият съдебен състав на ПРС, чийто съдебен акт е отменен при извършената въззивна проверка. Направените от въззивния съд правни изводи относно приложимия материален закон (с. 3-4 от решението) ВКС намира за правилни и законосъобразни, поради което същите не се нуждаят от повтаряне или допълване. 4. Различната правна оценка, дадена от въззивния съд на изначално посочените в тъжбата и надлежно установени по делото факти, не би могла да бъде преценена като съществено нарушение на процесуалните правила, защото не е ограничила правата на подсъдимия в процеса. От самото образуване на производството, подадената тъжба е определила рамките, в които то следва да се движи. Подсъдимият не е осъден за престъпление, за което пострадалият не се е потъжил, напротив – осъден е единствено за престъпление, за което е имал възможност да се защити. Четирикратното разглеждане на делото пред първа и въззивна инстанция не е излязло извън очертаните с тъжбата рамки на процеса и на предмета на доказване в него и не е довело до промяна на инкриминираните факти, а осъждането му в тези рамки за „клевета”, вместо за посочената в тъжбата „обида”, не ограничава по никакъв начин упражняването на неговото право на защита в пълен обем. 5. Първоначалното осъждане на подсъдимия И. за престъпление, което се санкционира по-леко от това, за което е осъден с атакуваната въззивна присъда, е съобразено при индивидуализацията на наказанието, което му е наложено – размерът на глобата е определен под предвидения в закона минимум, единствено при съображения да не бъде нарушено правилото „реформацио ин пеюс”, т. е. да не бъде утежнено наказателноправното му положение след отмяната на първата по делото осъдителна присъда единствено по подадена от него въззивна жалба. При тези съображения настоящият състав намира, че при постановяване на атакуваната нова въззивна присъда не е допуснато релевираното в касационната жалба нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Претендираното от подсъдимия оправдаване по повдигнатото му обвинение няма как да бъде удовлетворено, тъй като установените по делото факти не сочат на несъставомерност на инкриминираното деяние по смисъла на чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК, поради което разпоредбата на чл. 354, ал. 1, т. 2 от НПК е неприложима. Предвид изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА постановената от Пазарджишкия окръжен съд нова присъда № 54 от 10 декември 2013 година, по внчхд № 536/2013 година. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.