5 Р Е Ш Е Н И Е № 244 София, 25.07.2013 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение в съдебно заседание на тринадесети юни две хиляди и тринадесета година в състав: Председател: СВЕТЛА ЦАЧЕВА Членове: АЛБЕНА БОНЕВА ДАНИЕЛА СТОЯНОВА при секретаря Стефка Тодорова, изслуша докладваното от съдията Цачева гр.д. № 1205 по описа за 2012 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Производство по чл. 290 ГПК. С определение № 294 от 27.02.2013 година е допуснато касационно обжалване на решение № 818 от 22.05.2012 година на Софийски апелативен съд по гр.д. № 584/2012 година, с което е уважен иск с правно основание чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ, предявен от Емил М. Г. от [населено място] против П. осъдена да заплати обезщетение за неимуществени вреди в размер на 40000 лева. За разликата до предявения му размер от 100000 лева искът е отхвърлен като неоснователен. Касационно обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по материалноправния въпрос по приложението на чл. 52 ЗЗД вр. с чл. 4 ЗОДОВ: следва ли при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди да се отчитат всички обективно съществуващи обстоятелства, които обосновават размера му. Съгласно раздел ІІ ри от Постановление № 4 от 23.12.1968 година на Пленума на Върховния съд, обезщетението за неимуществени вреди се определя след преценка на всички установени обстоятелства, имащи отношение към понесените от пострадалия вреди, каквито са характерът на увреждането; начинът на извършването му; обстоятелствата, при което е извършено; причинените морални страдания и други фактори, имащи отношение към преценката за справедлив размер на обезщетението. При определяне на обезщетение за вреди от незаконно обвинение, съдът взема предвид и продължителността на проведеното наказателно преследване; наложените принудителни мерки за неотклонение, интензитета и продължителността на душевните болки, страдания и неудобства с оглед тежестта и характера на обвинението, в което пострадалият е бил незаконно обвинен. В хипотезата на чл. 5, ал. 2 ЗОДОВ, при определяне крайния размер на обезщетението, което следва да бъде присъдено, съдът взема предвид и доказателствата за съпричиняване от страна на пострадалия. Когато е установено, че пострадалият виновно е допринесъл за увреждането, обезщетението се намалява съобразно степента на съпричиняване – т.3 от ТР № 3 от 22.04.2004 г. ОСГК ВКС. В случаите, когато след привличане на лицето като обвиняем, то е извършило признание в авторството на деянието, то това му процесуално поведение не може да доведе до извод за съпричиняване на вредоносния резултат, с оглед правото на обвинения в престъпление да избира защитната си позиция. В случаите обаче, когато пострадалият с действията си по време на наказателното преследване недобросъвестно е създал предпоставки за повдигане и поддържане на незаконно обвинение – направил е недобросъвестно неистински признания; въвел е органите на разследването в заблуждение с цел да се прикрият определени обстоятелства или да се забави или опорочи разследването на престъпление, то дължимото обезщетение следва да бъде намалено на основание чл. 5, ал.2 ЗОДОВ, тъй като настъпилия от наказателното преследване вредоносен резултат е в причинно-следствена връзка с поведението на пострадалия – в този смисъл и решение № 112 от 14.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 372/2010 г., IV г. о. ВКС. Съпричиняване по смисъла на чл. 5, ал. 2 ЗОДОВ е винаги налице в случаите, когато пострадалия недобросъвестно се е набедил в извършване на престъпление; когато лично се е явил пред органите на досъдебното производство и е направил неистински признания за авторство на престъплението. Личното явяване на дееца пред органите на досъдебното производство с признание за извършено престъпление е законен повод за започване на разследване (чл. 208 НПК), поради което доказателствата са самонабеждаване в извършване на престъпление несъмнено обуславят извод за принос на пострадалия в понесените вреди от наказателното преследване. В обжалваното въззивно решение на Софийски апелативен съд е прието за установено, че на 02.06.1998 г., с постановление на следовател при Национална следствена служба, ищецът е бил привлечен като обвиняем в извършване на престъпление по чл. 128, ал.2, вр. с ал.1 НК с наложена мярка за неотклонение “задържане под стража”. Мярката за неотклонение е била изменена в “подписка” с определение на Софийски районен съд от 07.07.1999 година, а с присъда по н.о.х.д. № 531/199 година, влязла в сила на 12.02.2002 г., ищецът е бил признат за невинен по повдигнатото му обвинение. Прието, че проведеното наказателно преследване е причинило на ищеца сериозни негативни психически изживявания; увредени са били в значителна степен доброто му име, честта и достойнството; влошило се е здравословното му състояние, а чрез взетата мярка за неотклонение е била ограничена свободата му. При така установените факти е прието, че предявеният иск за неимуществени вреди е основателен до размер на 40000 лева, присъдени на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ, като за разликата до предявения размер от 100000 лева искът е отхвърлен като неоснователен. В касационната жалба против решението на Софийски апелативен съд в частта му, с която искът е уважен до размер на 40000 лева, подадена от П.се поддържа, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди е несправедливо завишен, определен в нарушение на чл. 52 ЗЗД. Изложени са доводи, че предприетите спрямо ищеца процесуални действия, в т.ч. наложената мярка за неотклонение са резултат от направено от него признание в извършване на престъплението, поради което съдът неправилно не е приложил чл. 5, ал.2 ЗОДОВ; че съобразените от въззивния съд вреди, обусловили завишения му размер, в т.ч. заболяването от хепатит „В” и влошаване на цялостното му здравословно състояние, не се явяват пряка, непосредствена последица от увреждането. В касационната жалба против въззивното решение в частта му, с която искът е отхвърлен до предявения размер от 100000 лева, подадена от Е. М. Г. се поддържа, че съдът не е отчел в достатъчна степен огромното негативно въздействие на наказателното преследване и наложената мярка за неотклонение върху здравословното състояние на касатора, както и негативното въздействие върху психиката му, резултат от незаконното обвинение. Изложени са оплаквания за необоснованост на извода, че не е доказана причинна връзка между заболяването хепатит „В” и наложената мярка за неотклонение „задържане под стража”. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че касационните оплаквания за несправедливо занижаване на размера на присъденото обезщетение са неоснователни. В съответствие с доказателствата по делото, въззивният съд е приел, че проведеното наказателно преследване, в т.ч. търпяната ограничителна мярка са се отразили тежко върху психиката на ищеца. Съобразил е и доказателствата за влошаване на общото му здравословно състояние в периода след изменение на мярката за неотклонение и задържането му; отчел е общата продължителност на наказателното производство, както и периода, през който на ищеца е била наложена мярка за неотклонение „задържане под стража”. Съобразен с доказателствата по делото (приетото в първоинстанционното производство заключение на съдебно-медицинска експертиза) е и изводът, че макар и причинната връзка между заболяването хепатит „в” и престоя на ищеца в следствения арест да не е установена по безсъмнен начин – с оглед началото на заболяването шест месеца след освобождаването му от ареста при инкубационен период до 180 дни от контакта и значимостта по степен на пътищата на предаване на инфекцията, то заболяването хепатит и невъзможността да бъдат преодолени последиците, т.е. хроничният му характер, са резултат на лошото състояние на имунната система на пострадалия, причина за което е задържането му в ареста, а впоследствие и в затвора в условия на ограничения. Предвид изложеното, неоснователни са и въведените в касационната жалба на П. за определяне на обезщетението, без да са съобразени доказателствата за несъмнено установените преки, непосредствени последици от увреждането. Касационното оплакване за определяне на обезщетението без да е съобразено виновното съпричиняване на увреждането от страна на пострадалия е основателно. По делото е установено, че наказателното производство срещу ищеца е започнало по направени от него признания пред следствието, че е извършител на престъпление по чл. 128, ал.2 вр. с ал.1 НК; привличането му като заподозрян и обвиняем и вземането на мярка за неотклонение „задържане под стража” от органите на досъдебното производство на 02.06.1998 г. са извършени след като ищецът сам е направил пълни самопризнания, че на 11.05.1998 г. е залял в лицето със сярна киселина А. Л. З.; описал е подробно начина на извършване на деянието и подбудите си за това и е предал дрехите, с които е бил облечен по време на деянието, уврежданията по които вероятно са били причинени от концентрирана сярна киселина. Тези недобросъвестно направени неистински признания са били поддържани и възпроизведени писмено от ищеца в хода на предварителното разследване, с което ищецът е въвел органите на разследването в заблуждение, още повече и след като преди самопризнанията, в периода от 13.05.1998 г. до 02.06.1998 г. ищецът сам е изявил готовност да съдейства на следствието като очевидец на престъплението, давайки различно от действителното описание на извършителя, по което е бил изготвен фоторобот и проведено неуспешно разпознаване на конкретно заподозряно лице. Извършените от ищеца действия са допринесли в значителна степен за предприетото спрямо него неоснователно преследване, поради което настъпилия вредоносен резултат е в причинно-следствена връзка с поведението на пострадалия. Преценката на посочените обстоятелства обуславя извод, че обезщетението за неимуществени вреди следва да бъде намалено наполовина на основание чл. 5, ал.2 ЗОДОВ в размер на 20000 лева поради съпричиняване на вредите от пострадалия, който с личното си явяване пред органите на досъдебното производство и направеното неистинско признание за извършено престъпление е станал причина за начало на неоснователно предприетата спрямо него наказателна репресия. Предвид изложеното, въззивното решение следва да бъде отменено при условията на чл. 293, ал. 2 ГПК в частта му, с която предявеният иск е уважен над размер от 20000 лева и постановено ново решение по съществото на гражданскоправния спор, с което искът се отхвърли за разликата между 20000 и 40000 лева. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯВА решение № 818 от 22.05.2012 година по гр.д. № 584/2012 година на Софийски апелативен съд в частта му, с която предявеният от Емил М. Г. от [населено място] с ЕГН [ЕГН] против Прокуратурата на Република България, [населено място] иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ е уважен над размер от 20000 лева до 40000 лева. ОТХВЪРЛЯ предявеният от Е. М. Г. от [населено място] с ЕГН [ЕГН] против П. [населено място] иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ за сумата 20000 лева или за разликата между 20000 лева и 40000 лева, съставляващи обезщетение за неимуществени вреди, причинени от незаконно обвинение. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: