Р Е Ш Е Н И Е № 85 София , 14.05.2018 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на осемнадесети април две хиляди и осемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ :Елена Авдева ЧЛЕНОВЕ : Татяна Кънчева Галина Тонева при секретар Ил.Рангелова и в присъствието на прокурора А.Лаков изслуша докладваното от съдията Елена Авдева наказателно дело № 103/2018 г. Производството по делото е образувано на основание чл.346, т. 1 от НПК по протест от В. Я. - прокурор при Апелативна прокуратура–гр. Пловдив, против присъда № 6 от 26.09.2017 г. по внохд № 14/ 2017 г. по описа на Апелативния съд в същия град. Сочи се в протеста и допълнението към него, че при постановяване на оправдателната присъда по делото съдът е допуснал нарушения на материалния закон, а също така е изложил неправилен анализ на събраните по делото доказателства, което е довело до грешни изводи относно деянието и вината на подсъдимия. Прокурорът прави пространен анализ на Директива 2006/112/ЕО, като акцентира върху чл. 18, б.”в”, според която държавите – членки могат да третират всяка от сделките като възмездна доставка на стока, освен в случаите, посочени в чл. 19, при задържане на стоките, когато дължимият за тях данък добавена стойност /ДДС/ е станал подлежащ на цялостно или частично приспадане при тяхното придобиване или употреба. Обвинителят отбелязва, че тази специална хипотеза на облагаемост на налични стоки след преустановяване на икономическата дейност е тълкувана и с Решение от 09.11.2017 г. по дело С-552-/2016 г. на СЕС по преюдициално запитване на Административен съд–София град, а освен това се съдържа и в разпоредбите на чл. 111, ал. 1 и ал. 3 от ЗДДС и чл. 77, ал. 4 и ал. 5 от ППЗДДС. По нататък апелативният съд е упрекнат в нарушение на тези разпоредби със следните доводи : · Управителят на търговското дружество носи отговорност за подаване на вярна информация към данъчните органи независимо, че данъчната декларация се изготвя от счетоводител. Подсъдимият в качеството на управител виновно не е възложил на счетоводителя да състави изискуемите от закона формуляри, макар да е знаел за настъпилата дерегистрация по ЗДДС. Прокурорът подчертава, че в тази връзка въззивната инстанция напълно е пренебрегнала доказателствата, съдържащи се в показанията на управителя на дружеството [фирма] , съконтрахент на дружеството на подсъдимия, което е получило 950 000 лева аванс без да пристъпи към реално изпълнение на сключения договор за строителство на оранжерия. С тях обвинителят свързва дължимост на 158 333 лева ДДС и прави извод за информираност на подсъдимия за необходимостта те да се възстановят в бюджета . · Въззивната инстанция неправилно е кредитирала показанията на счетоводителя М. и данъчната служителка С., като е подценил доверителните отношения на първия с подсъдимия и данните за некомпетентност на втората. В този ред на мисли протестиращият прокурор съзира и противоречие в мотивите, които съдържат едновременно твърдение за липса на престъпление, но също и становище, че такова е извършено, но от счетоводителя М.. Изрично се отбелязва, че второстепенният съд не е анализирал информацията, съобщена от свидетелката С., във връзка с изготвеното от нея НП № 55089-s011494/03.10.2011 г. и е допуснал превратното й тълкуване. · ЗДДС не прави разграничение между дерегистрация по инициатива на НАП и дерегистрация по инициатива на задълженото лице, поради което и в двата случая възниква задължение за начисляване на ДДС за наличните активи. · Съдът неправилно е приел, че подсъдимият не е знаел за настъпилата дерегистрация, като не е съобразил данните за обжалване на акта за дерегистрация и датата на подаване на справката -декларация · Извън предмета на доказване по делото съдът е обсъждал процедурата по връчване на акта за дерегистрация по чл. 32 от ДОПК В заключение с протеста се отправя искане за отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд на основание чл. 348 , ал. 1 , т.1 от НПК. В съдебното заседание пред касационната инстанция прокурорът поддържа протеста по изложените в него съображения Редакцията на протеста налага уточнение относно пределите на касационната проверка, тъй като принципно тя е корелативна функция на посочените от касатора /прокурора/ основания, лица и части на атакувания съдебен акт . Протестът не артикулира оплакване за съществени нарушения на процесуалните правила, но изобилства с твърдения в негова подкрепа , каквито са превратното и избирателно обсъждане на доказателствения материал, замяната на факти с предположения и презумпции, игнорирането на противоречия в доказателствата. Те са отнесени към категорията на нарушения на материалния закон по смисъла на чл.348, ал.1, т.1 от НПК, макар практиката на ВКС / Решение № 33 от 24.03.1999 г. на ВКС по н. д. № 432/98 г., I н. о., докладчик съдията П. Томов, Решение № 490 от 30.12.1999 г. на ВКС по н. д. № 473/99 г., I н. о., докладчик съдията С. С. Съдебна практика - Бюлетин на ВКС, бр. 3-4/1999 г., стр. 3, Решение № 28 от 13.05.2004 г. на ВКС по н. д. № 634/2003 г., II н. о., докладчик председателят на отделение С. С. и др. отдавна да е изяснила съдържанието на това касационно основание, свеждайки го до преценка за съответствие на установените от съда фактически обстоятелства с приложимите правни норми. Ето защо, по съображения от съдържателната част на протеста, които биха останали без отговор при възприетата от прокурора дефиниция на касационното основание, проверката в настоящата процедура следва да обхване както точното прилагане на материалния закон, така и спазването на процесуалните правила при постановяване на атакуваната присъда. По делото е постъпило възражение срещу протеста от защитника на подсъдимия адвокат Н. Б.. В него се оспорва необходимостта от разглеждане на нормативната основа на ЕС по приспадане на данъчен кредит по ДДС, тъй като безспорно е установено, че е извършена действителна доставка по фактура, издадена от [фирма], и за нея правомерно е ползван данъчен кредит. Отбелязва се също така, че цитираната в протеста практика се отнася до хипотези, в които длъжникът е преустановил облагаемата икономическа дейност, а по делото няма данни дружеството, управлявано от подсъдимия да е в такава положение. Цитираното решение на СЕС напълно подкрепя позицията на защитата , че допълнителен ДДС не се дължи, тъй като дружество [фирма] не е обявено в ликвидация и не е преустановило дейността си. На следващо място защитникът споделя становището на въззивната инстанция,че подсъдимият И. П. не е притежавал електронен подпис и не е подавал инкриминираната декларация, което се установява, наред с останалите доказателства , и от показанията на счетоводителя М.. Относно твърденията в протеста за ”неправилно тълкуване на свидетелката” С. във връзка с НП № 55089-S 11494/03.10.2011 г. се посочва, че то не изхожда от свидетелката, а от директора на Дирекция „Контрол” при ТД на НАП - П. и предвижда имуществена санкция на юридическото лице. То не доказва субективно отношение към инкриминираното деяние от страна на подсъдимия П., който продължава да е съдружник във [фирма] без да има правомощията на управител. Според защитника логиката на прокурора се основава на погрешни факти и вменява във вина на подсъдимия задължение да се самообложи чрез ДКИ без да се държи сметка, че за реализиране на платения аванс е необходим продължителен период от време, в какъвто смисъл са показанията на свидетеля Л.. Във възражението се отстоява мнение, че подсъдимият не е имал нормативно задължение да състави протокол - опис за начисляване на данък по чл. 111 от ЗДДС. Този документ е необходим при доброволна дерегистрация по реда на чл. 109 от ЗДДС, докато казуса е базиран на служебна дерегистрация. Служебната дерегистрация определя ДДС с издаване на РД и РА, каквито се приложени по делото и поради това не са предизвикали НАП за издаде акт за данъчно нарушение. Отбелязва се,че чл.111 от ЗДДС урежда законова фикция, чието неизпълнение представлява данъчно нарушение, но не обосновава по никакъв начин наказателна отговорност. За да обоснове отсъствие на субективни признаци за данъчно престъпление защитникът се позовава и на подадена жалба срещу акта за дерегистрация. В писменото становище, представено пред касационната инстанция, се отделя място и на нарушената процедура по връчване на акта за дерегистрация по чл. 32 от ДОПК. Излагат се твърдения за нейното опорочаване, поради което за подсъдимият не е възникнало задължение да се съобрази с издаването му. В заключение защитникът настоява присъдата на апелативния съд да бъде оставена в сила Пред касационната инстанция подсъдимият поддържа това изложение. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в рамките на чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното : Окръжният съд в гр. Пазарджик с присъда № 51 от 25.11.2016 г. признал подсъдимия И. К. П. за виновен в извършването на престъпление по чл. 255, ал. 3 във вр. с ал.1, т. 2, пр. 2, т. 3,пр. 2 и т. 6, пр. 2 от НК и във връзка с чл. 2, ал. 1 от НК и чл. 54 от НК го осъдил на три години лишаване от свобода, чието изтърпяване отложил съгласно чл. 66, ал. 1 от НК за срок от пет години. В тежест на подсъдимия били възложени и сторените по делото разноски. Апелативният съд в гр. Пловдив с присъда № 6 от 26.09.2017 г. по внохд № 14/2017 г. отменил първоинстанционната присъда и постановил нова, с която признал подсъдимия И. К. П. за невиновен в това, че като управляващ и представляващ [фирма] – П., е избегнал установяването и плащането на данъчни задължения в особено големи размери - 158 333,33 ДДС , като · за периода от 29.04.2010 г. до 14.05.2010 г. не е издал счетоводен документ – протокол-опис за начисляване на данък по чл. 111 от ЗДДС за наличните активи към датата на дерегистрацията на дружеството, а именно аванс по договор за изработка, сключен на 01.02.2010 г. между [фирма] - П. и [фирма]- П., за който е ползвал право на пълен данъчен кредит – ДДС в размер на 158 333, 33 лева по ДФ № 312/3`1.03.2010 г. с издател [фирма] – П. · на 14.05.2010 г. затаил истина в справка –декларация/СД/ по чл. 125 от ЗДДС за последния данъчен период 01.04.2010 г. - 29.04.2010 г., подадена по електронен път, в която не е декларирал на основание чл. 111, ал. 3 от ЗДДС дължим ДДС в размер на 158 333,33 лева за наличен актив към датата на дерегистрация на дружеството /аванс по договор изработка, сключен на 01.02.2010 г. между [фирма] - П. и [фирма] – П., за който е ползвал право на пълен данъчен кредит по ДФ № 312/3`1.03.2010 г. с издател [фирма] – П. · На 14.05.2010 г. е използвал документ с невярно съдържание при представяне на информация пред органите по приходите при ТД на НАП- П., офис П. - отчетен регистър по чл. 124 от ЗДДС „Дневник за продажби” за данъчен период 01.04.2010 г. – 29.04.2010 г., в който не е включил протокол –опис за начисляване на дължим ДДС в размер на 158 333,33 лева по чл. 111 от ЗДДС за наличните активи към датата на дерегистрация на дружеството, поради което го оправдал по предявеното обвинение пза извършено престъпление по чл. 255, ал.3 във вр. с ал. 1, т. 2 пр. 2, т. 3 пр .2 и т. 6, пр. 2 и чл. 2, ал.1 от НК. Касационният протест срещу така постановения въззивен акт е неоснователен, макар настоящият съдебен състав да не споделя всички аргументи на предходната инстанция. От фактическа страна апелативният съд приел следното : Към инкриминирания с обвинителния акт период - 01.04.2010 г. – 14.05.2010 г. подсъдимият И. К. П. бил едноличен собственик, управител и представляващ [фирма] – [населено място], регистрирано по ЗДДС. Той се уговорил със свидетеля И. Л., който бил помощник-управител на [фирма] – П., последният да изготви бизнес-план и сметка-проект относно изграждане на оранжерия. В изпълнение на тази уговорка на 03.01.2010 г. бил сключен консултантски договор между [фирма] като възложител и [фирма], с управител свидетеля А. К. като консултант–изпълнител с предмет прогнозиране и планиране на проект „Оранжерия със стъклено покритие на площ от 15 дка в землището [населено място] с прилежащи склад, манипулационна, сухо помещение, навес, площадка”. Консултацията следвало да бъде извършена устно, в срок до 31.10.2010 г., срещу заплащане от 46 500 лева без ДДС. За изплатеното възнаграждение [фирма] издало фактура с получател [фирма] с данъчна основа 46 500 лева и ДДС 9 300 лева. На 01.02.2010 г. между [фирма], като възложител, и [фирма], като изпълнител, бил подписан договор за изработка на конструкция – оранжерия със стъклено покритие на площ от 15 дка. Съгласно договорните клаузи изработката следвало да се извърши по проект на [фирма] с материали и средства на това дружество. Възложителят се задължавал да заплати сума в размер на 1 098 600 лева с ДДС, от които аванс в размер на 950 000 лева с ДДС, а останалата част – 148 600 лева с ДДС след приемане на изработката. Срокът за изпълнение бил две години. За полученото авансово плащане [фирма] издало данъчна фактура /ДФ/ № 312/31.03.2010 г. с данъчна основа 791 666,67 лева и начислен ДДС 158 333,33 лева с предмет аванс. Разплащането било извършено в брой. Получателят издал касов бон. През м.април 2010 г. свидетелят К. прехвърлил своята фирма – [фирма] – на свидетеля Д. П. Б.. На 25.05.2010 г. подсъдимият П. също прехвърлил на свидетеля Д. П. Б. мажоритарна част от дяловете в дружеството си „Ф. л.”, което добило статут на О.. Д. Б. станал и негов управител . По време на разглеждане на делото пред първоинстанциония съд свидетелят Д. Б. изтърпявал наказание в затвора в [населено място]. В началото на 2010 г данъчните органи извършили ревизия на [фирма], обхващаща периода 01.12.2009 г. – 29.04.2010 г. относно правилното прилагане на ЗДДС. В хода на ревизията били изискани документи и справки от ревизираното дружество, но били получени само част от тях. Извършващите ревизията посетили адреса за кореспонденция, обаче не открили управителя или упълномощено лице за контакт. По този повод бил издаден акт за дерегистрация на [фирма] по ЗДДС с № 13099100001548 от 30.03.2010 г. на основание чл. 176, т. 1 от ЗДДС. Данъчната администрация, на основание чл. 32 от ДОПК, изготвила съобщение от 13.04.2010 г. за дерегистрацията и го закачила на информационното табло в ТД на НАП. То било свалено след 14 дни и приходните органи приели,че актът за дерегистрация е надлежно връчен на 29.04.2010 г. Подсъдимият П. обжалвал акта с жалба от 11.05.2010 г. в НАП- П.. С решение № 435 от 18.06.2016 г. на зам.директора на дирекция „О.” П. актът за дерегистрация бил потвърден. За констатациите от ревизията били изготвени ревизионен доклад /РД/ № 1002455 от 14.10.2010 г. и ревизионен акт /РА/ №[ЕИК]/21.12.2010 г. Според тях следва да се откаже данъчен кредит по фактура № 312/31.03.2010 за сумата 158 333,33 лева с предмет аванс по договор за изработка. В хода на ревизията органите по проходите не установили изпълнение по договора и заключили, че не е налице доставка. РА бил обжалван от [фирма] пред директора на дирекция ” Обжалване и управление на изпълнението” В. А. А.. Той не се съгласил с ревизиращите служители. Подчертал, че те не са оспорили приложения към преписката документ за извършено на 31.03.2010 г. плащане в брой на посочената във фактурата сума от 950 000 лева, което означава, че плащането е счетено за осъществено и доказано. С позоваване на чл. 25, ал. 7 от ЗДДС, според който при авансово плащане по доставка преди да е възникнало данъчното събитие данъкът става изискуем при получаване на плащането, директорът А. заключил, че доставчикът правилно е издал процесната фактура и данъкът, посочен в нея, не е начислен без основание, но се налага нова ревизия за дължимостта на ДДС за същия период предвид дерегистрацията на [фирма] на 29.04.2010 г. , която предпоставя дължимост на ДДС върху наличните активи. С тези аргументи РА от 21.12.2010 г. бил отменен в частта относно задълженията на ревизираното дружество за месеците март и април 2010 г., а преписката върната за извършване на нова ревизия по ЗДДС за същия период. Тя приключила с РД от 27.06.2011 г. и РА от 05.08.2011 г., с който бил начислен ДДС в размер на 169 848,68 лева и лихви в размер на 21 579,56 лева. В тези суми се включва и инкриминираният по настоящето дело ДДС по фактура 312/31.03.2010 г. Обективираното в нея разплащане на 950 000 лева в брой, само с касов бон, било прието от органите по приходите за реално осъществено на база счетоводни документи - разпечатки от счетоводни сметки, месечни оборотни ведомости, писмено обяснение от управителите на двете дружества, консултантски договор, договор за изработка., свидетелство за регистрация на ЕКАФП . Ревизиращите обаче установили , че преведеният аванс към момента на дерегистрация на [фирма], съгласно чл. 111, ал.1 и ал.3 от ЗДДС вече представлява вземане към доставчика – [фирма] и е актив по смисъла на Закона за счетоводството. При това положение, тъй като [фирма] е ползвало данъчен кредит за придобиването му, то е било длъжно след дерегистрацията за последния данъчен период – м.април 2010 г. да начисли дължимия ДДС и да възстанови ползвания данъчен кредит от 158 333,33 лева,но в подадената СД за м.април 2010 г. няма такова отбелязване. РА от 05.08.2011 г. не е обжалван и е влязъл в сила. Въззивният съд направил собствена преценка на доказателствата, събрани от двете инстанции, и стигнал до различни от първата инстанция изводи относно съществен за делото факт - подаването на инкриминираната СД за месец април 2010.г. Според обвинителния акт и първостепенният съд това е направил лично подсъдимият П.. Въззивният съд проверил това твърдение. Той констатирал, че в нарушение на чл. 371, т.1 , чл. 373 , ал.1 и чл. 372, ал. 3 от НПК окръжният съд е коментирал в мотивите си показанията на свидетеля М. - счетоводител на дружеството на подсъдимия, от досъдебната фаза без да ги приобщи по предвидения процесуален ред и без да ги съпостави с тези, депозирани в съдебното следствие. Въззивният съд отстранил това нарушение, като разпитал отново свидетеля. Пред втората инстанция М. заявил категорично, че лично той е съставил и подал счетоводните документи по обвинението чрез притежавания електронен подпис. Подсъдимият нямал електронен подпис и не кореспондирал с данъчната администрация. Въззивният съд не се е предоверил на тази информация, както се твърди в протеста. Напротив, съдебният състав изискал от ТД на НАП – П. официална информация как е подадена СД за м.април 2010 г. и получил отговор, че това е станало с универсален електронен подпис и автор А. В. М.. Същото лице е вписано и в заявлението на дружеството до ТД на НАП – П. за подаване на документи по електронен път и използване на електронни услуги, предоставяни от НАП с УЕП на упълномощено лице. Съобразявайки тези самостоятелни източници на информация съдът заключил, че свидетелят М., а не подсъдимият П., е подал СД за м.април 2010 г. Това обстоятелство има ключово значение за разглеждания казус и не случайно въззивният съд му е отделил значително място. Участието на счетоводителя в изготвянето и подаването на декларацията и съпътстващите я документи разкрива съществени обстоятелства относно субективната страна на инкриминираното престъпление и те не подкрепят обвинителната теза. Тук е мястото да се отбележи, в отговор на оплакванията в протеста , че прокуратурата не се е ангажирала с твърдения и доказателства, свързващи подсъдимия с подаване на СД чрез електронния подпис на М. и от негово име. Напротив от събраните данни става ясно, че, счетоводителят е категоричен за личното си участие в тази дейност, и то намира подкрепа в информацията от ТД на НАП. Неприемливо е и твърдението на прокурора, че съдът е игнорирал показанията на свидетеля К. – управител на [фирма], относно изпълнението на договор за изработка и произтичащата от това необходимост да се изпрати кредитно известие или да се декларира ДДС, тъй като, според направеното обобщение „ във всички случаи сумата се дължи на държавата.”. Този неопределен подход към параметрите на обвинението налага да се припомни, че съгласно чл. 246, ал. 1 и ал.2 от НПК прокурорът е този, който, бидейки убеден, че са събрани необходимите доказателства за разкриване на обективната истина и за повдигане на обвинение пред съда, посочва извършеното престъпление, времето, мястото и начина на извършването му. Алтернативни и хипотетични описания за осъществяване на инкриминираната дейност са недопустими , тъй като противоречат на принципа на обективната истина, постулиран в чл.13 от НПК . Неясното обвинение рефлектира върху предмета на доказване по делото и напълно изключва провеждането на справедлив процес. В настоящия казус прокурорът е дефинирал изчерпателно престъпните деяния в три пункта и в нито един от тях не е вменено нарушение на задължение за изпращане на кредитно известие. Неоснователни са и отправените към присъдата упреци за игнориране на показанията на свидетеля К. относно реалното изпълнение на договора за изработка между [фирма] и [фирма], макар те да касаят сделка за 950 000 лева с ДДС. От обвинителния акт става ясно, че прокуратурата е приела за действително осъществено плащането в брой на 950 000 лева въпреки събираните в досъдебното производство данни за произхода на сумата и за липсата на техническа и икономическа екзактност на договора, на който се основава. Прокурорът не е релевирал неоснователност на ползвания данъчен кредит върху тази сума поради нереализирана сделка и е изградил тезата си на съвършено различна плоскост – за необходимостта този кредит да се включи в бюджета чрез начисляване на ДДС върху актива, в който е трансформиран заплатения аванс след дерегистрацията на [фирма] по ЗДДС. Съдът не е имал основание да разсъждава върху изпълнението на договора, още по-малко върху посоченото в протеста/стр.4/ знание на подсъдимия, че той няма да се реализира, тъй като би излязъл извън рамките на обвинението. В отговор на оплакванията на прокурора не е излишна препратка към т.1 на ТРОСНК № 1/2009 г. / и мотивите към нея/, които констатират автономност и независимост на административното и наказателното производство в областта на данъчните правоотношения. Резултатите от проведеното административно производство не са ограничавали прокуратурата да събере по реда на НПК доказателства за неизпълнени данъчни задължения и да дефинира според преценката им съставомерно престъпно поведение. Конституционната роля на прокуратурата да привлича към отговорност лицата , извършили престъпления, и да поддържа обвинението по наказателни дела от общ характер /чл.127 от Конституцията на РБ/ не може да бъде прехвърлена на съда при никакви хипотези с изтъкване на държавнополезни цели / поддържани в протеста с твърдението,че „във всички случаи сумата се дължи на държавата „/, тъй като Конституцията определя и защитава върховния обществен интерес. Неоснователни са и оплакванията за нарушение на закона поради отхвърлената субективна съставомерност на поведението на подсъдимия по чл. 255, ал. 3 вр. с ал.1 от НК . Въззивната инстанция е изключила престъпния характер на деянието поради липсата на пряк умисъл за несъставяне на счетоводен документ, затаяване на истина в справка- декларация и използване на документ с невярно съдържание .. При установения механизъм за изготвяне и подаване на СД и съпътстващите я документи, изцяло предоставен чрез упълномощаване на счетоводителя – свидетеля М., и липсата на намеса в този процес на подсъдимия, доводът на прокуратурата, че той /П. / е бил наясно с необходимостта да се състави изричен счетоводен документ - протокол опис и да включи ДДС върху активите към 29.04-2010 г., е неубедителен. Свидетелят М. заявява, че е разбрал случайно за акта за дерегистрация и е уведомил подсъдимия за това, както и за възможностите за обжалване, но не му е указал на произтичащи от това обстоятелство задължения за деклариране на ДДС на ползвания данъчен кредит и съставяне на протокол- опис. Очевидно се касае за детайли на данъчното деклариране в сравнително рядка хипотеза – дерегистрация по ЗДДС по инициатива на администрацията, чието знание не може да се вмени в задължение на управител, ползващ счетоводните услуги на професионален икономист. Противната теза се защитава от прокуратурата с доводите , че подсъдимият е знаел за дерегистрацията и е имал счетоводител, не обосновават извод, че управителят е знаел повече от счетоводителя си за необходимостта от съставяне на протокол - опис и за начисляване на ДДС върху изплатения аванс. Точно в обратната насока са фактическите данни и съдът не е имал основание да ги интерпретира по различен начин при квалификация на инкриминираното деяние. Настоящият съдебен състав намира за необходимо да се разграничи обаче от разсъжденията на въззивната инстанция относно изпълнение на процедурата по чл.32 от ДОПК за връчване на акт за дерегистрация чрез прилагане към досието. Проследявайки предприетите от данъчната администрация действия съдът е стигнал до извод, че не е доказано по несъмнен начин наличието на акт за дерегистрация на [фирма], въпреки извършената от данъчната администрация проверка за неговата законосъобразност по пътя на обжалването му. Този процесуален подход не е съобразен с принципното съотношение между административния и наказателния процес, което изключва инцидентен съдебен контрол върху актовете на администрацията в рамките на наказателното производство. Вж в този смисъл и ТРОСНК №1/2016 г. Съществено за казуса е обаче вярното заключение на въззивния съд, че не е установена по категоричен начин информираност у подсъдимия за произтичащи от дерегистрацията задължения по отношение на дължимостта на ДДС, поради което не е налице съществено процесуално нарушение, опорочаващо проверявания съдебен акт. За пълнота на изложението следва да бъдат отбелязана и неправилната изходна позиция на въззивната инстанция при оценка на данните, съобщени от данъчната служителка - свидетелката С.. Начинът, по който те са интерпретирани в мотивите на присъдата, насочва към оценката им на плоскостта на приложение на закона без да се дължи сметка за свидетелския статут на разпитаното лице. Доколкото обаче позицията на съда е убедително защитена чрез останалите доказателствени средства касационната проверка не съзира и на това основание съществено нарушение на процесуалните правила. Водим от горното и на основание чл.354, ал. 1, т.1 НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И ОСТАВЯ В СИЛА присъда № 6 от 26.09.2017 г. по внохд № 14/2017 г. по описа на Апелативния съд в гр. Пловдив. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.