Р Е Ш Е Н И Е № 196 София, 10.12.2019 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди и деветнадесета година, в състав: Председател: Жанина Начева Членове: 1. Бисер Троянов 2. Надежда Трифонова при секретаря Кристина Павлова и с участието на прокурора Атанас Гебрев разгледа докладваното от съдия Троянов нак.дело № 876 по описа за 2019 г. Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Л. И. М., чрез служебния си защитник адвокат П. Г., против въззивно решение № 152 от 22.07.2019 г. по в.н.о.х.д. № 303/ 2019 г., по описа на Пловдивския апелативен съд, ІІ наказателен състав, с доводи за всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1-3 от НПК. Касаторът твърди, че неправилно е осъден за по-тежката правна квалификация по чл. 152, ал. 4, т. 4 от НК, тъй като деянието не представлява особено тежък случай. За процесуални нарушения сочи липсата на собствени мотиви, вместо преповторените съображенията на първата инстанция. Наказанието приема за явно несправедливо, поради неправилната преценка на част от признаците на съставите на изнасилване и грабеж като индивидуализиращи обстоятелства. Присъденото обезщетение счита за несправедливо завишено. Прави искане за преквалификация на престъплението изнасилване по чл. 152, ал. 3, т. 5 от НК, намаляване на наказанието и намаляване на присъденото обезщетение по гражданския иск. В съдебно заседание пред касационната инстанция подсъдимият Л. И. М. и служебният му защитник адвокат П. Г. поддържат жалбата по изложените в нея съображения.. Частният обвинител и граждански ищец З. Й. К. не взема становище по делото. Нейният повереник адвокат А. С. У. изразява мнение за неоснователност на подадената от подсъдимия жалба, а въззивното решение определя за правилно и справедливо. Представителят на Върховната касационна прокуратура счита жалбата за неоснователна и предлага да бъде отхвърлена. Изляга съображения, че въззивният съд е извършил цялостна проверка на фактите и доказателствата по делото, направил е собствен анализ при справедливо наложено наказание и в съответствие с редукцията на по чл. 58а от НК. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на постъпилата жалба, изложените от страните съображения в открито съдебно заседание и извърши касационната проверка в законоустановените предели, намери следното: С присъда № 21 от 10.05.2019 г. по н.о.х.д. № 181/ 2019 г. Пазарджишкият окръжен съд признал подсъдимия Л. И. М. за виновен в това, че на 27.04.2018 г. [населено място], област П., в къща на [улица], № **, при условията на опасен рецидив, се съвкупил с лице от женски пол – З. Й. К., на 59 г., като я принудил със сила и заплашване и деянието представлява особено тежък случай, поради което и на основание чл. 152, ал. 4, т. 4 във вр. с ал. 3, т. 5 във вр. с ал. 1, т. 2 във вр. с чл. 29, ал. 1, б. „а“ от НК и чл. 58а, ал. 1 от НК му определил наказание от десет години лишаване от свобода. Със същата присъда окръжният съд признал подсъдимия за това, че по същото време и място отнел от владението на З. Й. К. чужди движими вещи – паричната сума от 100 лева, за което употребил сила и заплашване и грабежът е извършен при условията на опасен рецидив, поради което и на основание чл. 199, ал. 1, т. 4 във вр. с чл. 198, ал. 1 във вр. с чл. 29, ал. 1, б. „а“ от НК и чл. 58а, ал. 1 от НК му определил наказание от шест години лишаване от свобода. Съдът признал подсъдимия и за това, че по същото време и място противозаконно влязъл нощем в чуждо жилище, като употребил за това сила и на основание чл. 170, ал. 2 във вр. с ал. 1 от НК и чл. 58а, ал. 1 от НК му определил наказание от две години лишаване от свобода. На основание чл. 23 от НК окръжният съд наложил на подсъдимия Л. И. М. едно общо най-тежкото наказание от десет години лишаване от свобода, за чието изтърпяване определил първоначален строг режим, на основание чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „а“ и „б“ от ЗИНЗС. Съдът приспаднал задържането на подсъдимия с мярка за неотклонение „задържане под стража“ от 03.05.2018 г. до влизане на присъдата в сила. Подсъдимият М. бил осъден да заплати на гражданския ищец З. Й. К. обезщетения за претърпени неимуществени вреди, както следва: 10 000 лева за престъплението изнасилване, 5 000 лева за престъплението грабеж и 1 000 лева за престъплението противозаконно проникване в чуждо жилище. Съдът се разпоредил с веществените доказателства, а в тежест на подсъдимия възложил разноските по делото и държавната такса върху уважената част от гражданските искове. С решение № 152 от 22.07.2019 г. по в.н.о.х.д. № 303/ 2019 г. Пловдивският апелативен съд, ІІ наказателен състав потвърдил първоинстанционната присъда. Производството пред първоинстанционния съд приключило по реда на глава двадесет и седма от НПК, в хипотезата на чл. 371, т. 2 от НПК, след направеното от подсъдимия Л. И. М. признание на фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, съгласие да не се проверяват събраните на досъдебното производство доказателства, както и да не се събират нови докаателства. Жалбата на подсъдимия Л. И. М. е процесуално допустима и подадена законовия срок, от легитимирано лице и срещу акт, подлежащ на касационна проверка. Разгледана по същество касационната жалба е основателна. Претендираното от касатора нарушение на материалния закон по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК е проявено по делото. Защитата на подсъдимия неизменно е поддържала довод, че изнасилването не представлява особено тежък случай. Въззивната инстанция се е позовала на разпоредбата на чл. 93, т. 8 от НК (както и окръжният съд в присъдата), но наведените аргументи не обосновават извършеното престъпление за съставомерно по квалифицирания състав по чл. 152, ал. 4, т. 4 от НК. Апелативният съд е използвал като доводи в подкрепа най-тежката квалификация част от изводите на съдебно-психиатричната и психологична експертиза. Вещите лица са определили психичното състояние на 59-годишната пострадала З. Й. К., която е с лека степен на умствена изостаналост, но това нейно състояние е съществувало и преди извършените от подсъдимия М. престъпни прояви. Сочат се още тревожно-депресивна симптоматика, вътрешна напрегнатост, безпокойство, ограничена физическа и психическа работоспособност, изводими от преживяното психотравмено събитие, но това са постравматични преживявания на психиката, обичайни за подобен род престъпления и не придават особена тежест на случая. Заболяванията на пострадалата, налични отпреди деянието, също не отличават с особеност престъпното поведение на дееца – изострена хронична недостатъчност, исхемична болест на сърцето, дифузна струма (ендемична гуша), хипотиреоидизъм (понижена функция на щитовидната жлеза), захарен диабет тип ІІ, инвалид и пенсионер заради мозъчна аневризма без руптура. Недопустимо е, също така, въззивният съд да се позовава на вероятността от бъдещо настъпване на неблагоприятни последици, както е сторил на стр. 8 от решението: „евентуалните предполагаеми бъдещи последици биха могли да бъдат периодично преживяване на депресивната симптоматика и преминаването й за по-дълго време, страх от физическо нараняване и смърт, страх от оставане сама, обоснован страх от разплата“. Подобни последици съдът не е установил в хода на съдебното производство и не може да прави изводи с правно значение от ненастъпили факти или събития. Решаващите аргументи за мотивиране на по-тежката правна квалификация според съда се заключават в „… евентуално възможните последици за бъдещо развитие на пострадалата“ (въззивно решение, стр. 8). Изводът е необоснован и неверен, като компрометира приложението на материалния закон. С основание защитата на подсъдимия е възразявала срещу неправилната правна квалификация, а доводите са пренебрегнати с общи изрази, без необходимата оценка на действително проявените факти и обстоятелства, признати от подсъдимия М. в приложената съдебна процедура по глава двадесет и седма от НПК. Не могат да бъдат споделени и съжденията на въззивната инстанция за подсъдимия М. като личност с изключително висока степен на обществена опасност. Съдът навежда обичайни за дейци-рецидивисти отегчаващи обстоятелства, които не са нито многобройни, нито изключителни по своя характер, за да обосноват правния извод. Според въззивното решение „насилието и заплахата са елементи от престъпния състав, но в конкретния случай те са такива, че значително се открояват от обикновените“. Всъщност, следствие на употребената от дееца физическа сила на пострадалата са причинени следните увреждания: „разклатени резци, порезни рани на пръстите на двете ръце, кръвонасядане в предверието на влагалището“, които не са в състояние да отличат изнасилването от обичайните прояви на престъпления от този вид. Изобщо нямат отношение към личността на дееца и наведените обстоятелства за самотно живеещата пострадала и нейната възраст, нито извършените от подсъдимия други престъпления. Те са от значение за отмерване на наказанието и за паричното обезщетение, но не и за квалифициращ признак от престъплението изнасилване. Съдът е приел подсъдимия М. за лице с лоши характеристични данни, обаче в тази връзка е направил недопустим извод, защото е извел отегчаващо обстоятелство от собственото уличаване на подсъдимия: „сам признава за употреба на наркотични вещества“ (решение, стр. 8-9). Това обстоятелство не е описано в обстоятелствената част на обвинителния акт и не е сред признатите от подсъдимия факти по делото, въз основа на които съдът да прави фактологични и правни изводи. Никъде в обвинителния акт не е отразено такова деяние. Липсват и собствени съображения за лошата характеристика за едно лице. Пренебрегнат е утвърден в наказателния процес принцип, че както обвиняемите, така и свидетелите разпитани по делото, не са длъжни да уличават себе си, близките си родственици и съпруг/-а, а всяко самопризнание на обвиняемия (подсъдимия) се приема за смекчаващо наказателната отговорност обстоятелство. Въпреки това, апелативният съд е възприел самоуличаването за отегчаващо обстоятелство. Освен всичко изложено, въззивният съд прави извод във вреда на подсъдимия относно негово деяние, за което той не е осъден с влязла в сила присъда и по правило се счита за невинен до доказване на противното (арг. от 16 от НПК). С изложените по този начин мотиви е допуснато съществено процесуално нарушение, защото признатите при диференцираната процедура факти и обстоятелства са оценени превратно, а в доказателствения и правен анализ участват и други факти, извън направеното самопризнание, с което са нарушени основни правни принципи в наказателния процес. Нарушение е допуснато и при оценка на предходните съдимости на подсъдимия М. с изведеното в тази връзка отегчаващо обстоятелство: „видно от свидетелството му за съдимост има шест осъждания, като макар за първите пет да е реабилитиран по чл. 88а от НК, данните за тях сочат на установени престъпни навици“ (стр. 9). Съдът е нарушил изискванията за справедлив съдебен процес, защото незаконосъобразно е третирал подсъдимия като осъждан за престъпления, по които вече е бил реабилитиран. След като е направил сигурен извод за настъпила реабилитация по пет съдимости последиците от тях са отменени (арг. от чл. 85, ал. 1 от НК). Държавата, посредством нейните правосъдни органи, не може да прави изводи във вреда на подсъдим, въвеждайки отново загубили правното си значение последици от минали осъждания. Затова и не разполага с правомощие да разглежда подсъдимия М. за осъждан по престъпленията, по които е реабилитиран. Напълно произволен е изводът на Пловдивския апелативен съд за престъпните навици на дееца. Подобно отношение към подсъдимия не отговаря на дължимия стандарт за професионален опит и на висотата на апелативната инстанция в йерархичната структура на органите по правосъдие. Процесуалното нарушение е съществено и самостоятелно налага отмяна на съдебния акт, като мотивите за личността на дееца, които са обвързани с приложението на материалния закон за по-тежка правна квалификация, следва да бъдат обсъдени отново. Въззивното производство е необходимо да бъде повторено отново от друг съдебен състав на Пловдивския апелативен съд. Следващият абзац от мотивите (стр. 9, както и на стр. 10) представя допуснато друго процесуално нарушение. Съдът се е позовал на заявеното от подсъдимия М. пред експертния състав, изготвил съдебно-психиатричната и психологична експертиза, за неговото състояние. Възприел е в противоречие със законовите изисквания факти, които не е установил по предвидения за това процесуален ред. Нито в описаната в обвинителния акт фактическа обстановка, нито чрез разпит на обвиняемия или на останалите свидетели по делото са разкрити цитираните в решението закани към пострадалата – „…че трябвало да я трепе…, за да знае поне за какво лежи и че кат излезе, „като спят ще ги запали“. По този начин съдът е изградил изводите си върху несъществуващи доказателствени източници, защото експертното заключение не установява факти и обстоятелства от значение за наказателната отговорност на дееца. Чрез експертиза се изясняват обстоятелства по делото, когато са необходими специални знания от областта на науката, изкуството или техниката (арг. от чл. 144, ал. 1 от НПК). Съдът може да се позове само на научните познания на вещите лица, на експертните изводи, но не и да извежда допълнителни факти, които не са разкрити с допустимите от закона процесуални способи. Като е извел други факти и обстоятелства, извън описаните в обвинителния акт и признати от подсъдимия, апелативният съд е нарушил принципа за разкриване на обективната истина (чл. 13, ал. 1 от НПК), защото е излязъл извън предмета на доказване, очертан с повдигнатото обвинение. Допуснатото процесуално нарушение е съществено, защото нарушава процесуалните права на подсъдимия и е основание по чл. 348, ал. 3, т. 1 от НПК за отмяна на обжалвания съдебен акт и повтаряне на въззивното производство. Касационната инстанция счита, че изводът за извършено престъпление по чл. 170, ал. 2 от НК е формално изложен във въззивното решение и без необходимите убедителни и верни мотиви. Апелативният съд е направил констатацията, че влизането на дееца със сила в жилището на пострадалата в пазарджишкото [населено място], [улица], № **, представлява престъпление против гражданските права на пострадалата, а физическата сила е същата, като употребената при другите две престъпления с принуда – грабеж и изнасилване. Липсват правни съждения на съдебния състав защо прима, че това престъпление по чл. 170 от НК, свързано с неприкосновеността на жилището, е извършено самостоятелно и отделно от грабежа и изнасилването, а не се поглъща от тях. Начинът и мястото на осъществяване на грабежа и на изнасилването като част от обективната страна на двете престъпления, в конкретния случай, биха погълнали противозаконното влизане в чуждото жилище, а употребената физическа сила (принуда) при тези две престъпления поначало поглъща противозаконното повреждане на преградата (входната врата), която подсъдимият взломил, а за да ограби и изнасили възрастната жена. Заради използваната принуда за две от престъпленията, осъществени на едно и също място и по едно и също време, е необходимо ясно да бъде отграничена от принудата (отново физическа сила), използвана според обвинението и съдилищата за взломяване на входната врата и за противозаконно проникване в чуждото жилище. Апелативният съд не се е мотивирал защо деянието по чл. 170, ал. 2 от НК е извършено отделно от другите две престъпления, не е разгледал субективната страна на деянията, формираната от дееца вина и взетите от него самостоятелни престъпни решения за няколко престъпления. Липсата на мотиви по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 2, пр. І от НПК води и до неправилно приложение на материалния закон, защото остава неизвестно за касационната инстанция и за процесуалните страни по делото вътрешното убеждение на въззивния съдебен състав за осъществено трето престъпление – по чл. 170, ал. 2 във вр. с ал. 1 от НК. Подсъдимият М. е признал фактите, посочени в обвинителния акт, но с това по същество той не признава нито вината си, нито повдигнатата с обвинение правна квалификация. Тези въпроси подлежат на ясно и детайлно обсъждане. Като не е сторил необходимото за обосноваване на съществени въпроси от наказателната отговорност на подсъдимия М. за извършените от него престъпления и тяхната вярна квалификация съдебният акт подлежи на отмяна за правилното му изготвяне. Установените в хода на касационната проверка процесуални нарушения и неправилно приложение на материалния закон налагат необходимостта от повтаряне на въззивното производство по делото, за да бъдат отстранени. Поради това върховният съд не намира за нужно да обсъди наведеното в жалбата касационно основание за явна несправедливост на наказанието. При повторното разглеждане на делото новият съдебен състав разполага с пълен обем от правомощия по закон, поради което е възможно да приложи закон за по-леко наказуемо престъпление за изнасилване, да отпадне правната квалификация за деяние по чл. 170 от НК, поради липса на извършено престъпление, а всичко това – да наложи преоценка на размера на наказанието (включително и общото по чл. 23 от НК), изменение на присъдата в гражданско-осъдителната част и за разноските (държавната такса по уважените граждански искове). Ето защо, касационната жалба в частта за явната несправедливост на наказанието по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК не следва да бъде разгледана. Воден от изложените съображения касационният съд намира, че обжалваното въззивно решение следва да бъде отменено, като допуснатите с него процесуални нарушения подлежат на отстраняване при повторното му разглеждане от друг съдебен състав на същия съд, от стадия на съдебното заседание. Върховният касационен съд, на основание чл. 354, ал. 1, т. 5 във вр. с ал. 3, т. 2 от НПК Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивно решение № 152 от 22.07.2019 г. по в.н.о.х.д. № 303/ 2019 г., по описа на Пловдивския апелативен съд, ІІ наказателен състав, като ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг съдебен състав на същия съд, от стадия на съдебното заседание. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.