6 Р Е Ш Е Н И Е № 269 гр. София,17 февруари 2020 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на осемнадесети декември две хиляди и деветнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ ЧЛЕНОВЕ: МИНА ТОПУЗОВА ХРИСТИНА МИХОВА при участието на секретаря МИРА НЕДЕВА и прокурора от ВКП АТАНАС ГЕБРЕВ изслуша докладваното от съдия ХРИСТИНА МИХОВА н. д. № 1061/2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по постъпила жалба от подсъдимата В. Ц. Х., чрез защитника й адвокат Е., срещу въззивно решение № 351/16.08.2019 г., постановено по в.н.о.х.д. № 657/2019 г., по описа на Софийски апелативен съд, НО, VІІІ – ми възз. състав. В жалбата се сочи касационното основание по чл. 348, ал.1, т.1 от НК, като се твърди, че неправилно въззивният съд не е приложил разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от НК. Излагат се доводи и в подкрепа на твърдението за допуснати процесуални нарушения, свързани с оценката на доказателствата и с не изясняване на важни обстоятелства от съществено значение за разкриване на обективната истина по делото. Претендира се отмяна на въззивния съдебен акт и оправдаване на подсъдимата. В съдебно заседание пред ВКС подсъдимата и нейният защитник, редовно призовани, не се явяват. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура пледира за не уважаване на жалбата и оставяне в сила на въззивното решение, като правилно и законосъобразно. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в пределите на чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: С присъда № 84/05.04.2019 г., постановена по н.о.х.д. № 5825/2018 г., Софийски градски съд е признал подсъдимата В. Ц. Х. за виновна в това, че на 09.07.2016 г., в [населено място], при условията на продължавано престъпление използвала платежен инструмент – кредитна карта - „Бяла карта Виза Класик“, издадена на името на К. С. И. от „А. Ф.“ О., без съгласието на титуляра, като с три отделни деяния проверила наличността по картата и изтеглила на два пъти по 400 лева, общо 800 лева, като извършеното не съставлява по-тежко престъпление, поради което и на основание чл. 249, ал. 1, вр. с чл. 26, ал. 1, вр. с чл. 54 от НК я осъдил на наказание „лишаване от свобода“ за срок от две години, изтърпяването на което отложил за изпитателен срок от четири години и на „глоба“ в размер на 800 лева. Присъдата е подписана с особено мнение от единия от съдебните заседатели. Присъдата е обжалвана от подсъдимата пред Софийски апелативен съд, който с въззивно решение № 351/16.08.2019 г., постановено по в.н.о.х.д. № 657/2019 г., я изменил като на основание чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК намалил наложеното наказание „лишаване от свобода“ от две години на три месеца и изпитателния срок от четири години на три години и отменил наложената „глоба“ в размер на 800 лева. Касационната жалба е допустима, тъй като е подадена от страна, която има право на това, в законния срок и срещу акт от категорията на посочените в чл. 346, т.1 от НПК. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. В подкрепа на заявеното касационно основание по чл. 348, ал.1, т.1 от НПК в жалбата се сочи аргумента, че незаконосъобразно въззивната инстанция не е приложила нормата на чл. 9, ал. 2 от НК и не е оправдала подсъдимата на това основание. Според касатора контролираният съд не съобразил, че подсъдимата е живяла на съпружески начала с титуляра на кредитната карта, че е била бременна от него и че при заминаването си за чужбина той й оставил същата, за да я ползва в „краен случай“. Не бил отчетен фактът, че подсъдимата не е знаела, че картата е блокирана и че изтеглената от нея сума веднага е била възстановена на титуляра след изявяване на претенции от негова страна. Съдът не съобразил особеното психическо състояние на подсъдимата към момента на извършване на деянието, поради бременността й, като не допуснал експертиза, която да установи дали тя е била годна да разбира свойството и значението на постъпките си и да ги ръководи и дали не е смятала, че действа в хипотезата на чл. 13, ал.1 от НК. Не било установено по несъмнен начин и времето на напускане на подсъдимата на жилището на титуляра и „прибирането“ на картата от нея. Въз основа на това, защитникът счита, че въззивният съд не е взел всички мерки за разкриване на обективната истина, не е преценил задълбочено събраните по делото доказателства и не е приложил правилно материалния закон. На първо място следва да бъдат обсъдени възраженията за допуснати процесуални нарушения, тъй като това обуславя необходимостта от последваща проверка за наличието на касационото основание по чл. 348, ал.1, т.1 от НК. Чрез твърдението, че не е назначена съдебно-психиатрична експертиза по отношение на подсъдимата, която да установи какво е било психичното й състояние към момента на деянието, всъщност се сочат доводи за нарушение на разпоредбата на чл. 14 от НПК, която задължава съда да извърши обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства от значение за правилното решаване на делото. При извършената касационна проверка не се констатира такова нарушение. Съгласно чл. 144, ал. 2, т. 3 и т. 4 от НПК съдебно-психиатричната експертиза е задължителна, когато съществуват съмнения относно вменяемостта или способността на обвиняемия /подсъдимия/ с оглед неговото физическо или психическо състояние правилно да възприема фактите, които имат значение за делото, и да дава достоверни обяснения за тях. Бременността е нормално физиологично състояние на женския организъм, което само по себе си не поставя под съмнение вменяемостта, както и психичната и физическата годност на жената да възприема фактите и достоверно да ги възпроизвежда, каквото твърдение се излага от защитника в жалбата. Въпреки изразеното от касатора становище за необходимостта от съдебно – психиатрична експертиза, същият не е поискал от предходните инстанции да допуснат такава, а при липсата на посоченото съмнение тя не е била и нужна. Касационният съд не констатира и допуснато нарушение на чл. 13 от НПК, тъй като по делото са събрани необходимите доказателства за изясняване на всички факти от значение за разкриване на обективната истина. Предходните съдилища са установили по несъмнен начин времето, когато подсъдимата е напуснала окончателно жилището на титуляра на картата, блокирането на последната и използването й от Х.. Контролираният съд подробно е изложил в обжалвания съдебен акт приетите за установени от него фактически положения, които изцяло се основават на доказателствената съвкупност, приобщена по делото – показанията на свидетелите К. И., С. И. и Д., справките от фирмата обслужваща инкриминираната карта и заключението на фоноскопската експертиза. Въззивната инстанция е изложила подробни и добре аргументирани съображения в тази насока, които изцяло се възприемат от настоящия съд и не е необходимо да бъдат повтаряни. По отношение на твърдението, че между титуляра на картата и подсъдимата е имало уговорка за използването й в „краен случай“, контролираният съд е изложил съображенията си, поради които не приема за основателен този довод, като те също изцяло се споделят от настоящата инстанция. Следва да се отбележи, че блокирането на кредитната карта е извършено веднага след като св. К. И. е разбрал от баща си – св. А. И., че картата е изнесена от жилището му от подсъдимата, като по този начин е взел мерки за възпрепятстване на възможността тя да я ползва. Следователно, дори да е имало предходна уговорка между двамата за ползването на картата, с блокирането й от страна на титуляра, тя е отпаднала. Изводът на въззивния съд за това, че подсъдимата е знаела за блокирането на платежния инструмент е правилен и се основава на факта, че подсъдимата е поискала съдействие от св. Д., за да я отблокира – действие, което не би предприела, ако не й беше известно посоченото обстоятелство. За целта тя е предоставила на св. Д. личните данни на титуляра – св. К. И., от пълномощното, изготвено от него и намиращо се в нея, което е още едно потвърждение, че е знаела за наложената забрана за ползване на картата. Контролираният съд е изложил и убедителни аргументи, с които е отхвърлил като неоснователно възражението на защитата за това, че престъпната проява е осъществена при „крайна необходимост“ / чл. 13, ал. 1 от НК/. Настоящият съдебен състав изцяло се солидализира с доводите на проверявания съд, който правилно и обосновано е приел, че не са ангажирани доказателства за наличието на спешна нужда от парични средства / непосредствена опасност за личните или имотните й блага/, които подсъдимата е можела да задоволи /да избегне опасността/ единствено като осъществи деянието. Изложеното налага извода, че при постановяване на въззивния съдебен акт не са допуснати нарушения на правилата за събиране и оценка на доказателствената съвкупност, като контролираната инстанция е анализирала задълбочено събраните доказателства, изяснила е всички обстоятелства от значение за разкриване на обективната истина и съобразно разпоредбата на чл. 339, ал.2 от НПК е дала аргументиран отговор на доводите на защитата. Основното възражение, което се прави срещу постановения въззивен съдебен акт е за това, че е нарушен материалния закон, като не е приложена разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от НК. Последната визира две хипотези, при които деянието не е престъпно, макар и да съдържа привидно признаците на съответен състав на престъпление: когато то не е общественоопасно въобще и в действителност не оказва никакво отрицателно въздействие върху защитените обществени отношения и когато обществената опасност на деянието е явно незначителна, без да бъде напълно изключена. Въпросът дали осъщественото деяние е малозначително следва да бъде разрешен при съвкупна преценка на всички елементи на състава на даденото престъпление, като от значение са характерът на обекта на посегателство, степента, в която той може да бъде засегнат или застрашен, някои особени характеристики на дееца, които се отразяват на обществената опасност на неговата личност, общественоопасните последици от деянието, каквито може да има то. Като аргументи в подкрепа на искането за оправдаване на подсъдимата на основание чл. 9, ал. 2 от НК - малозначителност на деянието, защитата сочи обстоятелството, че подсъдимата и титулярът са живели заедно на съпружески начала, че тя е била бременна от него и че сумата е била възстановена и реално от деянието не са настъпили никакви вреди. В обжалвания въззивен съдебен акт коректно са интерпретирани посочените факти, както и данните за необремененото съдебно минало и добрите характеристични данни за подсъдимата, обуславящи ниската й степен на обществена опасност, като това е дало основание на контролирания съд съобразно разпоредбата на чл. 55, ал.1, т.1 от НК да определи наказание „лишаване от свобода“ под минималния размер, предвиден за престъплението, както и да отмени „глобата“, наложена от първоинстанционния съд. Преценените от въззивния съд обстоятелства, макар и многобройни, не са достатъчно, за да се приеме, че осъщественото деяние не е общественоопасно или неговата обществена опасност е явно незначителна. Предметът на престъплението – сума равняваща се по размер приблизително на две минимални работни заплати за страната / към момента на деянието/, както и обстоятелството, че е изтеглена от кредитна карта, с последица начисляване на значителна лихва / 196 лева/, заплащането на която е в тежест на титуляра, води до обратното заключение – че конкретното деяние не само, че е общественоопасно, но е и по-укоримо в сравнение със случаите, в които се тегли от налични по картите парични средства, за което не се дължи лихва. Възстановяването на сумата не е заслуга на подсъдимата, а на нейния чичо и то по настояване на титуляра, поради което не може да се отчита в посока снижаване на степента на обществена опасност на деянието, така че същата да се приеме за явно незначителна. От най-съществено значение за определянето на конкретната престъпна проява като общественоопасна е обстоятелството, че подсъдимата Х. е въвлякла в престъпната си дейност своя родственик – св. Д., като го е мотивирала да се представи за титуляра на инкриминирания платежен инструмент, предоставяйки му личните данни на св. К. И., с които е разполагала, поради съществуващите до раздялата им близки отношения. По този начин подсъдимата е злоупотребила с доверието и на двамата, което обуславя и по-високата обществена опасност на извършеното от нея. Изложеното, преценено в своята съвкупност, изключва възможността деянието, осъществено от подс. Х., да се квалифицира като малозначително, поради което не следва да се уважи претенцията на касатора за нейното оправдаване на това основание. В заключение следва да се посочи, че отсъствието на заявените касационни основания предопределя оставянето в сила на обжалвания въззивен съдебен акт. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 351/16.08.2019 г., постановено по в.н.о.х.д. № 657/2019 г., по описа на Софийски апелативен съд, НО, VІІІ – ми възз. състав. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.