О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 496/10.11.2015 г. Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Първо отделение в закритото заседание на двадесет и девети октомври две хиляди и петнадесета година в състав: Председател: Теодора Нинова Членове: Светлана Калинова Геника Михайлова разгледа докладваното от съдия Геника Михайлова ч. гр. д. № 1988 по описа за 2015 г. Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Обжалвано е определение № 622/ 10.02.2015 г. по ч. гр. д. № 43/ 2015г., с което Окръжен съд – Благоевград е оставил без уважение жалбата на В. И. Г. срещу определение от 10.11.2014 г, с което Районен съд – Петрич е прекратил производството по гр. д. № 408/ 2014 г. поради липса на компетентност. В. съд е квалифицирал спора по чл. 127а СК; приел е, че делото е свързано с родителска отговорност за дете по смисъла на чл. 8, вр. чл. 2, т. 7 от Регламент ЕО № 2201/ 2003 на Съвета относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителска отговорност (Регламент (ЕО) № 2201/ 2003) и е прекратил производството, защото детето има обичайно местопребиваване в Италия. Не е приел пророгация на компетентност по смисъла на чл. 12 от Регламент (ЕО) № 2201/ 2003, въпреки че ответникът не е оспорил компетентността на българския съд. Мотивирал се е с това, че ответникът е представен от особен представител, който първостепенният съд е назначил на основание чл. 47, ал. 6 ГПК. Определението е обжалвано от В. И. Г. с искане да бъде допуснато от Върховния касационен съд на Република България (ВКС) до касационен контрол по процесуалноправните въпроси: 1. Дали разногласието между родители за пътуване на детето-български гражданин зад граница, което чл. 127а, ал. 2 СК поставя за разрешаване от гражданския съд, покрива термина „родителска отговорност” по смисъла на чл. 2, т. 7 от Регламент (ЕО) № 2201/ 2003 и 2. Прилагат ли се основанията за учредяване на международна компетентност по Регламент (ЕО) № 2201/ 2003 за решението по чл. 127а СК, което следва да се представи пред органите на Министерство на вътрешните работи, за да се разреши на детето да пътува в чужбина и за да е възможно издаването на необходимия му документ за самоличност (чл. 76, ал. 1, т. 9 и чл. 45 ЗБЛД). Становището на касатора е, че въпросите са включени в предмета на делото, обуславят крайните изводи на въззивния съд и се решават противоречиво от съдилищата (чл. 274, ал. 3, вр. чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК). Приложени са определения на въззивни съдилища. От ответника И. Д. И., представляван от особения представител адв. П., не е постъпил отговор по частната жалба. С определение № 216/ 11.05.2015 г. по делото настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че: 1) са налице предпоставките за редовност и допустимост на частната касационна жалба; 2) двата процесуалноправни въпроса, които касаторът повдига, обуславят изводите на въззивния съд в обжалваното определение и 3) те се решават противоречиво от въззивните съдилища. В три от приложените определения (определение № 330/ 23.01.2015 г. по частно гражданско дело № 37/ 2015 г. на Окръжен съд – Благоевград, определение № 744/10.07.2014 г. по ч. гр. д. № 573/2014 г. на Окръжен съд – Хасково и определение от 31.05.2013 г. по в. ч. гр. д. № 231/ 2013 г. на Окръжен съд – Ямбол) първият процесуалноправен въпрос е решен отрицателно и компетентността на българския съд да разгледа делото е обоснована, въпреки че обичайното местопребиваване на детето е в държава-член на Европейския съюз (ЕС), различна от България. В тази практика компетентността на българския съд е обоснована с обстоятелството, че решението на съда, което замества липсващото съгласие на родителя, следва да се представи пред органите на Министерство на вътрешните работи, за да бъде разрешено на детето-български гражданин да напусне страната и да му бъде издаден необходимият български личен документ за пътувания зад граница (паспорт). В другите две определение (определение от 19.04.2011 г. по ч. гр. д. № 248/ 2011 г. на Окръжен съд – Враца и определение № 3635/ 29.12.2010 г. по гр. д. № 4822/ 2010 г. на Районен съд – Стара Загора), първият въпрос е решен положително и е отречена компетентността на българския съд да разгледа гражданското дело, защото детето има обичайно местопребиваване в държава-член на ЕС, различна от България и Д.. Тази практика не обсъжда разпоредбите на чл. 45 и чл. 76, ал. 1, т. 9 ЗБЛД. С определение № 216/ 11.05.2015 г. по делото настоящият състав на ВКС съобразява и това, че определенията на въззивните съдилища в първата група (първото, второто и третото) възпроизвеждат резултата по определение № 689/ 01.12.2010 г. по ч. гр. д. № 660/2010 г. на ВКС, ГК, IV-то ГО, а определенията във втората група (четвъртото и петото) възпроизвеждат резултата по определение № 7/ 09.01.2014 г. по ч. гр. д. № 6366/ 2013 г. на ВКС, ГК, I-во отделение. И двете определения са постановени по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК при допускане на определенията на въззивния съд до касационен контрол. С определение № 689/ 01.12.2010 г. по ч. гр. д. № 660/2010 г. на ВКС, ГК, IV-то ГО е отменено определението, с което въззивният състав е потвърдил определението за прекратяване на сходно дело поради недопустимост, обоснована с чл. 8, ал. 1 от Регламент (ЕО) 2201/ 2003. Този състав на ВКС е приел, че обичайното местопребиваване на детето е в И. (държава-член на ЕС), но компетентността на българския съд по гражданското дело е обоснована с две групи мотиви. Първо, Регламент (ЕО) 2201/ 2003 се прилага само при признаването и изпълнението на решения по брачни дела и дела, свързани с родителска отговорност и спорът по чл. 123, ал. 2 СК не попада в приложното му поле. Второ, съдебното решение по чл. 123, ал. 2 СК, което замества липсващото съгласие на родителя, се представя пред органите на Министерство на вътрешните работи, за да се разреши на детето-български гражданин да напусне страната и да му бъде издаден необходимият български личен документ за това (чл. 76, ал. 1, т. 9 и чл. 45 ЗБЛД). С определение № 7/ 09.01.2014 г. по ч. гр. д. № 6366/ 2013 г. на ВКС, ГК, I-во отд. е потвърдено определението на въззивния съд за прекратяване на гражданско дело по чл. 127а СК на основание чл. 8, ал. 1 от Регламент (ЕО) 2201/ 2003. Този състав на Върховния касационен съд е приел, че за извода има значение само това, че местопребиваването на детето е в Гърция (държава-член на ЕС). Не е обсъждано значението на чл. 45 ЗБЛД и чл. 76, ал. 1, т. 9 ЗБЛД. С определение № 216/ 11.05.2015 г. настоящият състав на ВКС съобразява, че точната квалификация на допълнителното основание за допускане на обжалваното определение до касационен контрол е чл. 274, ал. 3, вр. чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В обжалваното определение въззивният състав е решил въпросите в противоречие с формираната практика на Върховния касационен съд. Съобразено е и това, че с определение № 689/ 01.12.2010 г. по ч. гр. д. № 660/ 2010 г. на ВКС, ГК, IV-то отд. гражданското дело е квалифицирано по чл. 123, ал. 2 СК, а с определение № 7/ 09.01.2014 г. по ч. гр. д. № 6366/ 2013 г. на ВКС, ГК, I-во отд. гражданското дело е квалифицирано по чл. 127а СК. Първото определение е било постановено преди да бъде въведена разпоредбата на чл. 127а СК от 2009 г. (изменение на СК с Държавен вестник, брой 100 от 21.12.2010 г). До това изменение на СК гражданското дело при разногласие между родителите за пътуване на детето в чужбина и за издаването на необходимите документи за самоличност на детето е поставян в приложното поле на чл. 123, ал. 2 СК. След изменението съотношението между чл. 123, ал. 2 СК и чл. 127а СК е на обща към специална правна норма (чл. 11, ал. 2 ЗНА). С определение № 216/ 11.06.2015 г. настоящият състав на ВКС достига до извода, че макар противоречието в определенията на ВКС да покрива хипотезиса на чл. 292 ГПК, производството по делото следва да бъде спряно, но е изключена компетентността на ОСГК на ВКС да постанови тълкувателно решение по повдигнатите от касатора въпроси. Противоречието е в тълкуването на чл. 1, параграф 1, б. „б“ във връзка с чл. 2, т. 7 от Регламент (ЕО) 2201/ 2003, които легално дефинират термина „родителска отговорност” и определят материално приложното поле на този регламент. Разпоредбите са част от правото на Европейския съюз, а когато въпросът за тяхното тълкуване се постави по висящо дело пред национална юрисдикция на дадена държава, чиито решения не подлежат на обжалване, тази юрисдикция е длъжна да сезира Съда на Европейския съюз (С.) (чл. 267, ал. 1, б. „б”, вр. ал. 3 от Договора за функциониране на европейския съюз (ДФЕС)). Изложеното поглъща основанието за спиране на касационното производство по чл. 292 ГПК и осъществява изискванията на чл. 267 от ДФЕС, съответно чл. 629, ал. 3 и чл. 631, ал. 1 ГПК. С определение № 216/ 11.06.2015 г. настоящият състав на ВКС спира касационното производство. С оглед валидното сезиране на С. въпросите са преформулирани и е поставен трети, който е от значение за разглеждането на частната касационна жалба по същество и предполага тълкуването на друга разпоредба от Регламент (ЕО) № 2201/ 2003 – чл. 12, параграф 1, т. „б“. По преюдициалното запитване е постановено решение от 21 октомври 2015 г., В. И. Г., С-2015/ 15 С., в което се приема, че: 1. Искът на единия родител съдът да замести липсващото съгласие на другия родител за пътуване на детето им извън държавата-член по неговото пребиваване и за издаването на паспорт на името на това дете попада в материалното приложно поле на Регламент (ЕО) № 2201/ 2003 на Съвета от 27 ноември 2003 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, с който се отменя Регламент (ЕО) № 1347/ 2000, въпреки че съдебното решение, постановено по иска, ще трябва да бъде взето предвид от органите на държавата-член, на която въпросното дете е гражданин в рамките на административното производство за издаване на такъв паспорт. 2. Член 12, параграф 3, буква „б“ от Регламент № 2201/ 2003 трябва да се тълкува в смисъл, че компетентността на съдилищата, сезирани с разглеждането на иск, свързан с родителска отговорност, не би могла да се счита „изрично или по друг недвусмислен начин приета (от всички страни в производството)“ по смисъла на тази разпоредба единствено поради обстоятелството, че назначеният служебно от тези съдилища процесуален представител на ответника, поради невъзможността на последния да се връчи исковата молба, не е повдигнал възражение по компетентността на тези съдилища. Настоящият състав на Върховния касационен съд е длъжен да възобнови касационното производство (чл. 631, ал. 2 ГПК). При съображенията, развити в определение № 216/ 11.06.2015 г. по настоящото дело, определението на въззивния съд следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По поставените от касатора процесуалноправни въпроси настоящият състав на ВКС дава следния отговор: Разногласието между родители за пътуване на детето-български гражданин зад граница и за издаването на документ за самоличност на това дете, което чл. 127а, ал. 2 СК предоставя за разрешаване на гражданския съд, попада в материалното приложно поле на Регламент (ЕО) № 2201/ 2003 на Съвета от 27 ноември 2003 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност. Без значение е обстоятелството, че позитивното съдебно решение по искането по чл. 127а СК следва да бъде взето предвид от органите на Министерство на вътрешните работи, за да се разреши на детето да пътува в чужбина и за да е възможно издаването на необходимия документ за самоличност (чл. 76, ал. 1, т. 9 и чл. 45 ЗБЛД). Този отговор съответства на решението на С. по преюдициалното запитване, което е задължително за всички съдилища и учреждения в Република България (чл. 633 ГПК). При дадения отговор частната жалба е неоснователна. В молбата до съда В. И. Г. твърди, че с ответника са живели заедно няколко години в Република Италия, а от съвместното им съжителство на 02.11.2004 г. се е родило детето Габриелла И. с ЕГН [ЕГН]. На детето, което е български гражданин, е бил издаден паспорт за пътуване и пребиваване зад граница. Към датата на подаване на молбата до съда срокът на действие на този паспорт е изтекъл. Ответникът не оказва необходимото съдействие, за да е възможно детето да пътува в чужбина и да му бъде издаден нов паспорт от органите на Министерство на вътрешните работи. Ищцата и ответника не живеят заедно. Ищцата има постоянна работа в [населено място], Италия. Установила се е там заедно с дъщеря си, ученичка в IV-ти клас. Ответникът също има постоянна работа в Италия и живее там. Вижда се с дъщеря си през две-три седмици, но неговият адрес в Италия е неизвестен за ищцата. Липсващото негово съгласие за пътуването на детето и за издаване на необходимия документ за самоличност за това препятства възможността детето да пътува, включително да пребивава в Република България. Така двете с ищцата, която полага грижите за своята дъщеря, са поставени в невъзможност да се завръщат в България през ваканциите на детето. Това ги отчуждава от най-близките роднини, които са установени в България. Липсата на валиден документ за самоличност е административна пречка то да посещава лекар и зъболекар в Република Италия. При тези обстоятелства е отправено искането българският съд да разреши разногласието между родителите, като реши спора за пътуването на детето Г. И. в чужбина и за издаването на нов паспорт. Ответникът не е оспорил компетентността на българския съд и е заявил, че делото следва да се реши според интереса на детето. Становището е изразено от особения представител, назначен на ответника на основание чл. 47, ал. 6 ГПК. С определение по гр. д. № 408/ 2014 г. Петрички районен съд е установил международния елемент и е квалифицирал искането по чл. 127а СК (чл. 39 КМЧП). Приел е, че обичайното местопребиваване на детето по времето, в което съдът е сезиран, не е в Република България, а делото е гражданско, покрива термина „родителска отговорност“ по смисъла на чл. чл. 1, параграф 1, б. „б“, вр. чл. 2, т. 7 от Регламент (ЕО) № 2201/ 2003 и попада в материалното приложно поле на този регламент. Първостепенният съд е съобразил, че е длъжен служебно да следи за своята компетентност да разгледа делото (чл. 17 от същия регламент) и е прекратил производството. Съгласно чл. 8, пар. 1 от Регламента, съдилищата на държава-член са компетентни по делата, свързани с родителската отговорност за детето, ако детето има обичайно местопребиваване в тази държава по времето, когато съдът е сезиран. С допуснатото до касационно обжалване определение въззивният съд е потвърдил определението за прекратяване на производството, като е посочил допълнително, че въпреки липсата на изрично процесуално възражение (отвод) по компетентността на българския съд да разреши делото по чл. 127а СК, няма пророгация на компетентност по смисъла на чл. 12, параграф 1, б. „б” от Регламент (ЕО) № 2201/ 2003. Това е така, защото ответникът се представлява от особен представител, назначен на основание чл. 47, ал. 6 ГПК. Настоящият състав на Върховния касационен съд следва да потвърди обжалваното определение, тъй като то съответства на тълкуването на приложимите разпоредби от Регламент (ЕО) № 2201/ 2003. по преюдициалното запитване по решение от 21 октомври 2015 г., В. И. Г., С-2015/ 15 С.. Това е така, защото от момента на раждането си детето Г. И. пребивава с майка си в Италия (държава-член на ЕС, различна от България и Д.). Според практиката на С., понятието „обичайно местопребиваване” по смисъла на чл. 8 и чл. 10 от Регламент (ЕО) № 2201/ 2003 на Съвета от 27.11.2003 г. трябва да се тълкува в смисъл, че това е мястото, което отразява определена интеграция на детето в социалната и семейната среда. За тази цел трябва да се вземат предвид продължителността, редовността, условията и причините за престоя на територията на държавата – член, както и причините за преместването на семейството в тази държава, гражданството на детето, мястото и условията за обучение в училище, лингвистичните познания, както и семейните и социални отношения, поддържани от детето в посочената държава. При установяване на обичайното местопребиваване на детето следва да се държи сметка за съвкупността от фактическите обстоятелства, специфични за всеки конкретен случай. В настоящия случай, обичайното местопребиваване на детето Г. И. към подаване на молбата по чл. 127а СК, е в Италия. От друга страна, настоящият състав на ВКС е длъжен да не приема, че компетентността на българския съд, свързана с разглеждането на гражданското дело за родителска отговорност, би могла да се счита „изрично или по друг недвусмислен начин приета (от всички страни в производството)“ по смисъла на чл. 12, параграф 3, буква „б“ от този регламент единствено поради обстоятелството, че особеният представител на ответника, назначен от съда на основание чл. 47, ал. 6 ГПК, не е направил възражение по компетентността на съда. При тези мотиви, съдът О П Р Е Д Е Л И : ВЪЗОБНОВЯВА производството по ч. гр. д. № 1988/ 2015 г. по описа на Върховния касационен съд, ГК, I-во отделение на основание чл. 631, ал. 2 ГПК. ДОПУСКА касационното обжалване на определение № 622/ 10.02.2015 г. по ч. гр. д. № 43/ 2015 г. на Окръжен съд – Благоевград. ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба на В. И. Г. срещу определение № 622/ 10.02.2015 г. по ч. гр. д. № 43/ 2015 г. на Окръжен съд – Благоевград. Определението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.