1 Р Е Ш Е Н И Е № 169 София, 04 април 2011 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б., трето наказателно отделение, в съдебно заседание на седемнадесети март 2011 г. в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛИЯНА КАРАГЬОЗОВА ЧЛЕНОВЕ: ПАВЛИНА ПАНОВА СЕВДАЛИН МАВРОВ при секретаря ............Л. Гаврилова...................... и в присъствието на прокурора от ВКП .........КР. Колова................., като изслуша докладваното от съдия П. Панова наказателно дело № 1145/2011 г. , за да се произнесе, взе предвид следното: Производство пред ВКС е по реда на чл. 420 ал. 2, вр. чл. 422 ал. 1, т. 5 от НПК и е образувано по искане на осъдения И. В. М. за възобновяване на ВНОХД № 2158/2010 г. по описа на Окръжен съд –гр.Пловдив и отмяна на решението на този съд, с което е била потвърдена постановената от първоинстанционния съд присъда, с която той е бил признат за виновен по обвинение по чл. 325 ал.2 вр. ал.1 от НК и на основание чл. 54 от НК му е било наложено наказание четири месеца „лишаване от свобода”, чието изпълнение на осн. чл. 66 ал.1 от НК е било отложено за срок от три години. В искането се изтъкват доводи за допуснати съществени нарушения на процесуалния и материален закон, които са основания за възобновяване съгласно чл. 422 ал. 1, т. 5, вр. чл. 348 ал. 1, т. 1 и 2 от НПК. Претендира се отмяна на присъдата, респективно и решението на въззивния съд, с която то е било потвърдено и постановяване на решение от касационната инстанция, с която подсъдимият да бъде оправдан. Твърди се избирателно позоваване на доказателствата, събрани от първоинстанционния съд, игнориране на някои от тях и липсата на отговор на направени възражения във въззивната жалба. Сочи се, че доказателствата установяват състав на престъпление по чл. 270 от НК , а не по чл. 325 от НК и тъй като липсва повдигнато обвинение за първото престъпление, осъденият М. следва да бъде оправдан. Защитникът на осъдения и самият осъден не се явяват пред ВКС. Прокурорът от ВКП намира искането за частично основателно. Смята, че не са били допуснати процесуалните нарушения, които се твърдят в искането на М., но че е приложен неправилно материалният закон, тъй като едни и същи действия са приети като съставомерни по чл. 325 ал.1 и по ал.2 от НК. Предлага производството да бъде възобновено, деецът да бъде оправдан по обвинението по чл. 325 ал.2 от НК и делото бъде върнато на въззивния съд с оглед приложението на чл. 78А от НК. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличието на основанията за възобновяване, намери следното: С присъда № 246/17.05.2010 г. по НОХД № 2407/2010 г. Пловдивският районен съд е признал подсъдимия И. В. М. за виновен в това, че на 03.04.2010 г. в[населено място] е извършил непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото, като деянието се отличава с изключителен цинизъм и дързост и е съпроводено със съпротива срещу орган на властта, поради което и на основание чл. 325 ал.2 вр. ал.1 и чл. 54 от НК му е наложил наказание четири месеца лишаване от свобода, като е отложил изтърпяването му за срок от три години. Въз основа на депозирана жалба от подсъдимия М. е било образувано въззивно производство пред Пловдивския окръжен съд по ВНОХД № 2158/2010 г., приключило с решение № 203/19.07.2010 г., с което първоинстанционната присъда е била потвърдена изцяло. Поради липсата на процесуална възможност за касационно обжалване присъдата е влязла в сила на датата на постановяване на въззивното решение, като искането за възобновяване на въззивното дело се явява подадено в изискуемия се 6 месечен срок по чл. 421 ал. 3 от НПК. Разгледано по същество, същото е частично основателно. Доводите за допуснати съществени процесуални нарушения, свързани с начина на формиране на вътрешното убеждение на въззивната инстанция - липса на пълно, обективно и всестранно изследване на обстоятелствата по делото и неправилна оценка на събраните доказателства, които като цяло са довели до неправилно приложение на закона с осъждане на М. по повдигнатото му обвинение, са изцяло неоснователни. За да постанови съдебния си акт, въззивният съд е извършил цялостна проверка на оспорваната присъда и след комплексен собствен анализ на доказателствените източници е потвърдил валидността на установените от първата инстанция фактически и правни положения. В съгласие с изискването по чл. 339 ал. 2 от НПК е отговорил на всички възражения на защитата. Вярно е, изложените аргументи са твърде лаконични, но те по същество изразяват съгласието на въззивния съд с доводите на първоинстанционния и безсъмнено сочат на неуважаване на възраженията, изложени във въззивната жалба. В същото време мотивите към присъдата са изключително подробни, като в тях е направен пълен анализ на всички доказателствени източници и е аргументирано кои от тях и по какви причини се кредитират /показания на Ч., К., И., М., М./ и кои се възприемат само частично /обясненията на подсъдимия и показанията на св. В. М. – негов баща/. Липсва довод от въззивната жалба, който да не е обсъден и да не е получил отговор, независимо че въззивният съд е следвало да изложи по-подробни съображения. Това важи и за тези, които понастоящем са възпроизведени в искането за възобновяване при аргументиране на доводите за допуснатите нарушения на процесуалния закон, каквито ВКС не констатира. Изцяло неоснователно е твърдението, че е допуснато нарушение от категорията на съществените при формиране на вътрешното убеждение на съда съгласно принципа на чл.14 от НПК. Не се откриват никакви нарушения при извеждане на правнорелевантните факти, на основата на които инстанциите по същество са приели обвинението за доказано. По въпроса за действията на осъдения, който е буйствал, псувал, отправял обидни реплики към тримата полицейски служители, отказал да предостави личната си карта, опитал се да нанесе юмручен удар на св. И., счупил антената на полицейския автомобил, доказателствената съвкупност като цяло е била непротиворечива. Противно на изложеното в искането, показанията на кредитираните свидетели не са били противоречиви. Показанията на тримата полицейски служители Ч., К. и И. не са изолирани от останалата доказателствена съвкупност, тъй като техните показания са били съвместими с доказателствата, изведени от останалите доказателствени източници – показанията на св. М. и св. М., вкл. с част от показанията на св. В. М. – баща на подсъдимия. Тези доказателствени средства, както и обясненията на подсъдимия, с които той не отрича деянието, са били обсъдени, без да е допуснато превратното им тълкуване. С оглед съвкупната преценка на всички гласни доказателства и демонстрираното поведение от подсъдимия, изяснено в детайли въз основа на анализ на показанията на цитираните свидетели, е било изградено и заключението за точните действия, чрез които се е изразило участието на подсъдимия в изпълнителното деяние на престъплението. При това положение, след като въззивната инстанция е извършила всеобхватен анализ на всички доказателствените източници, като е изложила ясни и убедителни съображения за това, поради какви причини намира установените от първата инстанция факти за потвърдени, а възраженията на защитата за неоснователни, ВКС намира, че липсва каквото и основание да се счита, че вътрешното й убеждение е било опорочено. На основата на установените фактически обстоятелства, правилно е прието, че М. е осъществил от обективна и субективна страна състава на престъпление „хулиганство”. Действията, които е осъществил, са били ясна и дръзка демонстрация на неуважение към обществото и реда, който съществува и който следва да се гарантира от служителите на полицията. Те не са имали за цел да попречат на органите на реда да изпълнят своите функции – да констатират нарушението на правилата за движение, осъществено от бащата на подсъдимия /св. М./ и да му наложат съответното наказание чрез фиш. Безспорно е, че подсъдимият не се е противопоставял на попълването на фиш от страна на св. Т. К., като дори е отправял реплика: „Пиши по-бързо!”. Действията му по ръкомахане, буйстване и опит да нанесе удар са били насочени към св. С. И., който не е имал отношение към съставянето на документа, а е охранявал колегите си. При тази логическа последователност на факти, които са били налице в представното съдържание на осъдения, той е имал пълната, ясна и точна представа, че с поведението си демонстрира явно несъгласие с действията на полицаите спрямо баща му, които те са предприели в изпълнение на служебните си задължения. Тази демонстрация не е целяла да попречи на органите на властта /полицейските служители/ да изпълнят задълженията си, а да даде външна изява на пренебрежителното отношение към тях и реда, който трябва да обезпечават. Поради това, след като не са установени каквито и да е обективни факти, свързани с изпълнителното деяние „противозаконно пречене на орган на власт да изпълни задълженията си”, не би могло обосновано да се приеме, че е налице престъпление по чл. 270 от НК. При установената от кредитираните доказателства фактическа обстановка материалният закон е приложен точно и деянието правилно е квалифицирано като престъпление „хулиганство”. Налице са всички обективни и субективни елементи от състава на това престъпление. М. е грубо е погазил установения ред и е изразил явно неуважение към обществото, тъй като е демонстрирал пълно пренебрежение към принципите и нормите на приличие и поведение спрямо полицейски служители. Той е проявил нагло самочувствие на човек, който не се интересува от закона и е в състояние да унижи органите, които са призвани да охраняват приложението му. Тези му действия са възмутили присъстващите граждани, които са възприели поведението му като недостойно /св. М. и св. М./. С това М. е осъществил основния състав на престъплението „хулиганство” по чл. 325 ал.1 от НК. Неправилно е приложен материалния закон обаче с квалифицирането на престъплението по чл. 325 ал.2 от НК. Тази норма предвижда три отделни хипотези на квалифициран състав на престъплението: когато деянието е съпроводено със съпротива на орган на властта или представител на обществеността, изпълняващ задължения по опазване на обществения ред, когато деянието по своето съдържание се отличава с изключителен цинизъм, както и когато се отличава с изключителна дързост. Инстанциите по фактите са приели, че престъплението е било осъществено и при трите квалифициращи белега. Те обаче не са приложили правилно към конкретиката от факти по делото задължителните указания, дадени в Постановление № 2/74 год. на Пленума на ВС. За да е съпроводено със съпротива срещу орган на властта, изпълняващ задълженията си по опазване на обществения ред, деянието трябва да е започнало преди намесата на органите на властта и да продължава и при тяхната намеса, като допълнителният белег е, че вече прераства в съпротива срещу тях. В случая осъденият М. е започнал и е продължил деянието си все спрямо органите на властта, с които действия е осъществено и самото хулиганство. Ако се приеме, че с действията спрямо полицейските органи– буйстване, псуване, замахване към единия с юмрук, несъгласие да му се поставят белезници и дърпане на антената на техния автомобил, е осъществен квалифицирания състав на „хулиганство” по чл. 325 ал.2 от НК, то не става ясно с кои действия е осъществен неговия основен състав. Затова в конкретния случай не е налице „съпровождане на хулиганството със съпротива срещу орган на властта, изпълняващ задължения по опазване на обществения ред”. Не се констатира от доказателствата деянието да се отличава с изключителен цинизъм или изключителна дързост. С оглед на задължителните указания, дадени в Постановление № 2/74 год. на Пленума на ВС, съдилищата не са изложили факти, различни от тези, които изпълват основния състав на престъплението по чл. 325 ал.1 от НК, и които да сочат на тези квалифициращи обстоятелства. Незаконосъобразно е прието, че с действията си, насочени „не към кого да е, а към органи на реда” е осъществен квалифицирания състав на престъплението „хулиганство” по смисъла на чл. 325 ал.2 НК. Грубото нахалство и тежкото оскърбление, посочени в раздел ІІ, точка 2 на посоченото ППВС, като критерии за наличие на квалифициращия белег на престъплението, трябва да се извличат от характеристиката на самите действия на дееца, а не от обекта, към който са насочени те. В настоящия казус такива не се констатират. Ето защо, като са квалифицирали деянието като престъпление по чл. 325 ал.2 от НК, предходните инстанции са приложили неправилно материалния закон. Деянието съставлява престъпление, но по основния състав по чл. 325 ал.1 от НК. Допуснатото нарушение е отстранимо от касационната инстанция, която разполага с правомощието по чл. 425 ал.1 т.3 да измени решението и присъдата, тъй като това е в полза на осъдения. М. следва да бъде оправдан по обвинението по чл. 325 ал.2 от НК. Независимо, че за престъплението по чл. 325 ал.1 от НК се предвижда наказание до две години лишаване от свобода или пробация и деецът не е осъждан, нито е бил освобождаван от наказателна отговорност по реда на раздел ІV от Глава Осма на НК, той не може да бъде освободен от наказателна отговорност за това престъпление на основание чл. 78а от НК, каквото искане прави прокурорът. Престъплението, за което М. е признат за виновен, е извършено спрямо орган на власт при и по повод изпълнение на службата му. Съгласно чл. 78А ал.6 от НК /ред. ДВ, бр.27/2009 г./, който е бил в сила към момента на престъплението, независимо че останалите предпоставки са налице, деецът не може да бъде освободен от наказателна отговорност, когато са налице някои от изчерпателно изброените белези в този текст. Един от тях е „престъплението да е извършено спрямо орган на власт при или по повод изпълнение на службата му”. Това обстоятелство е пречка за освобождаване на М. от наказателна отговорност. Наложеното наказание „лишаване от свобода” е било отмерено при изключителен превес на смекчаващите обстоятелства и е индивидуализирано на един значително нисък размер от четири месеца. Оправдаването на дееца по обвинението за квалифициран състав на престъплението „хулиганство” и изискването за съответност на наказанието и престъплението налага намаляване на наложеното наказание. Като отчете смекчаващите обстоятелства, канстатирани от предходните инстанции, ВКС намери за справедливо да измени наложеното наказание лишаване от свобода, като го намали на три месеца. То заедно с определения изпитателен срок е в състояние да постигне целите на индивидуалната и генерална превенции. Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав намери, че е налице основание за възобновяване на наказателното дело, като бъде изменено въззивното решение, постановено по него, и осъденият бъде оправдан по обвинението за престъпление по чл. 325 ал.2 от НК и наложеното наказание бъде намалено. С оглед изложеното и на основание чл. 425 ал.1 т.3 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И: ВЪЗОБНОВЯВА производството по ВНОХД № 2158/2010 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив. ИЗМЕНЯ постановеното по него въззивно решение № 203/19.07.2010 г., като ОПРАВДАВА подсъдимия И. В. М. по обвинението по чл. 325 ал.2 от НК и НАМАЛЯВА размера на наложеното наказание „лишаване от свобода” на три месеца. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.