Ключови фрази
Иск за защита на отнето владение * владение * отнето владение * презумпция за намерение да се държи вещта като своя * право на ползване на собственика на постройката върху земята * нарушено владение


1

Р Е Ш Е Н И Е

№ 216/14 год.

София, 19.01.2015 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в открито заседание на осемнадесети септември две хиляди и четиринадесета година, в състав:

Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА

при секретаря Емилия Петрова, като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.№2008 по описа за 2014г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] [населено място]; [фирма] [населено място]; [фирма] [населено място]; [фирма] [населено място] ; [фирма]; Денка К. Д., В. В. С. и Слава Н. С. срещу решение №2011 от 11.12.13г. по гр.д.№3013/13г. на Пловдивския окръжен съд. Жалбоподателите считат, че въззивното решение е недопустимо, тъй като съдът се произнесъл по нередовна /бланкетна/ жалба. Решението е и неправилно, тъй като съдът не е обсъдил оплакванията, съдържащи се в уточнението към жалбата, подадено в срока за отстраняване на нейната нередовност. Първоинстанционното решение, потвърдано от въззивния съд без разглеждане на спора по същество, също е неправилно от материалноправна гледна точка.
Ответникът в производството [фирма] оспорва жалбата. Счита, че въззивното решение е допустимо и правилно. Въззивният съд правилно е приложил процесуалния закон, като е отказал да се произнесе по уточнение на бланкетна жалба, направено след изтичане на срока за обжалване. Развива и доводи по съществото на правния спор.
С определение №272 от 30.04.2014г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса до кой момент може да се допълва въззивна жалба – до изтичане на срока за въззивно обжалване или до изтичане на срока за отстраняване на нередовностите на въззивната жалба, както и длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по основания за неправилност на първоинстанционното решение, посочени в допълнение към въззивна жалба, което е подадено след срока по чл.259 ГПК, но преди изтичане на срока за отстраняване нередовностите на въззивната жалба.
По поставения въпрос настоящият състав приема следното:
Изискванията към съдържанието на въззивната жалба са изброени в 7 точки на чл.260 ГПК. Според т.3 на чл.260 ГПК въззивната жалба следва да съдържа указания в какво се състои порочността на първоинстанционното решение. В случай, че жалбата няма такова съдържание, тя не е нередовна и не може да бъде оставяна без движение и връщана от съда. Това следва от разпоредбата на чл.262 ГПК, според която жалбата не може да бъде върната, ако не отговаря на изискванията на чл.260, т.3 ГПК. Решението, постановено по такава жалба, е допустимо.
С решение №246 от 23.10.13г. по гр.д.№3418/13г. на ВКС, І ГО, постановено в производство по чл.290 ГПК, е даден отговор на въпросите, по които е допуснато касационно обжалване и по настоящото дело. Прието е, че до изтичане на срока по чл.259, ал.1 ГПК за обжалване на първоинстанционното решение подадената от страната бланкетна жалба може да бъде допълвана с всякакви доводи за неговата неправилност и по тях съдът дължи произнасяне. По допълнения, които са направени след изтичане на срока за въззивно обжалване, второинстанционният съд е длъжен да се произнесе само ако те касаят валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, както и неговата неправилност поради неправилно приложение на императивна материалноправна норма. Макар да не е изрично посочено, от решението на ВКС следва, че когато въззивната жалба е оставена без движение на някакво друго основание, а не защото е бланкетна, подаденото уточнение на основанията за въззивно обжалване, ако е след изтичане на срока по чл.259, ал.1 ГПК, но преди изтичане на срока за отстраняване недостатъците на жалбата, обвързва съда само доколкото съдържа оплаквания за нищожност, недопустимост и неправилност поради неправилно приложение на императивна правна норма. Тук следва да се има предвид и тълкуването на чл.269 ГПК, направено с т.1 на ТР №1/09.12.2013г.по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, според което при проверката на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
Дадените разрешения в посочената задължителна практика на ВКС следва да се приложат и по настоящото дело, по което въззивният съд, произнасяйки се по бланкетна жалба, не се е произнесъл по въведеното с уточнението на жалбата оплакване за нарушаване на императивна материалноправна норма – чл.64 ЗС, вр. решение №48 от 25.04.2014г. по гр.д.№2410/2013г. на ВКС, І ГО, с което е прието, че тази норма е императивна.
По съществото на касационната жалба:
С решение №3224/17.07.13г. по гр.д.№46/13г. на Пловдивския районен съд е отхвърлен владелческият иск, предявен от [фирма] [населено място]; [фирма] [населено място]; [фирма] [населено място]; [фирма] [населено място]; [фирма]; Денка К. Д., В. В. С. и Слава Н. С. срещу [фирма] [населено място] за възстановяване на владението на ищците върху ПИ №56784.539.81 по КК на [населено място]. Искът се основава на твърдения, че на 04.07.2012г. ответникът е отнел от ищците владението на имот с идентификатор 56784.539.81 по КК и КР на [населено място]. Този имот ищците ползвали още от 1997г. като прилежаща площ към собствените им сгради и обекти в сгради, построени в същия имот и в съседен имот с идентификатор 56784.539.552. Отнемането на владението се изразявало в струпване на строителни материали върху спорния имот, които възпрепятствали достъпа на ищците до техните обекти, а впоследствие – обособяване на паркинг с бариера, за достъпа до който се следи от частна охранителна фирма на ответното дружество. За да отхвърли този иск първоинстанционният съд е приел, че ищците са ползвали спорния имот за преминаване и паркиране във връзка с правомощията им по чл.64 ЗС, но не са упражнявали върху него владение или държане, затова нямат право на защита по чл.76 ЗС.
Решението на районния съд е обжалвано от ищците с бланкетна въззивна жалба, в която само е посочен порокът неправилност, без да е конкретизирано в какво се изразява той. Тази жалба е оставена без движение с указание за внасяне на държавна такса. В срока за внасяне на таксата, но след изтичане на двуседмичния срок по чл.259, ал.1 ГПК за въззивно обжалване, ищците са подали молба, с която са развили подробно оплакванията си за материална незаконосъобразност на решението на районния съд. Посочили са, че с исковете по чл.76 ЗС се брани фактическото състояние; че по тези спорове съдът установява само факти, а не права; че правото на собственост в случая е ирелевантно; че не е приложена презумпцията на чл.69 ЗС, според която се приема, че владелецът държи имота като свой, както и че не е съобразено правилно значението на упражняваното от ищците ползване на процесния имот в изпълнение на правомощието им по чл.64 ЗС, на което те се позовали в отговора на нотариалната покана за освобождаване на имота.
За да потвърди първоинстационното решение, въззивният съд е приел, че съгласно чл.269 ГПК следва да се произнесе служебно само по валидността на решението; по допустимостта му – в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от изложеното в жалбата. В случая решението е валидно и допустимо. В жалбата липсват конкретни оплаквания за неговата правилност, затова той не може да извършва служебна проверка по правилността.
Настоящият състав на ВКС приема, че обжалваното въззивно решение е процесуално допустимо, тъй като е постановено по редовна жалба. Макар тази жалба да е бланкетна, съдът дължи произнасяне по нея, тъй като неспазването на изискването на чл.260, т.3 ГПК за съдържанието на жалбата не е основание за връщането и, съгласно чл.262 ГПК.
По същество решението е неправилно. Въззивният съд е бил длъжен да се произнесе по уточнението на въззивната жалба, въпреки че то е направено след изтичане на срока по чл.259, ал.1 ГПК. В уточнението се съдържа оплакване за нарушаване на императивна материалноправна норма – чл.64 ЗС, разгледана във връзката с предявения владелчески иск. Въззивният съд дължи произнасяне по този въпрос, съобразно приетото по-горе в настоящото решение. Той е следвало да вземе становище по въпроса дали квазивладението, каквото по своето естество представлява правомощието по чл.64 ЗС, се ползва от защита чрез предявяване на владелчески иск, както и да прецени какъв точно владелчески иск е предявен – чл.76 или чл.75 ЗС. Липсата на произнасяне по тези въпроси налага отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение №2011 от 11.12.13г. по гр.д.№3013/13г. на Пловдивския окръжен съд.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав.
Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: