Р Е Ш Е Н И Е № 31 С о ф и я, 02 април 2012 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ПЪРВО наказателно отделение, в съдебно заседание на 23 я н у а р и 2012 година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА ПЛАМЕН ПЕТКОВ при секретар Аврора Караджова и в присъствието на прокурора Стефка Бумбалова изслуша докладваното от съдията Николай Дърмонски касационно наказателно дело № 2981/2011 година. С касационна жалба на частния тъжител А. Я. М. от Ямбол се атакува решение № 366 от 11.11.2011 г., постановено по ВНЧХД № 1311/2011 г. на Пловдивския окръжен съд, с наведени основания по чл.348, ал.3, т.1 вр.ал.1, т.2 и ал.2 вр.ал.1, т.1 от НПК, като се претендира отмяната му в гражданско-отменителната част с прекратяване на производството и по отношение на предявения в наказателния процес граждански иск и произнасянето по направените от страните разноски и връщане на делото за ново разглеждане в тези му части от друг състав на въззивния съд. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава становище за неоснователност на жалбата. Жалбоподателят М. поддържа лично в касационното производство оплакванията в жалбата си и отправеното в нея искане. Подсъдимата В. К., чрез защитниците си адв.А.Д. и адв.М.А. от АК-Ямбол моли обжалваното решение да бъде оставено в сила и в гражданската му част. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, с оглед правомощията си по чл.347 от НПК, за да се произнесе, съобрази следното : С присъда № 47/26.04.2011 г., постановена по НЧХД № 103/2009 г. на районен съд-Елхово подсъдимата В. А. К. от [населено място], област Ямбол е призната за невинна и оправдана по предявеното й от частния тъжител А. Я. М. от Ямбол обвинение за осъществено в периода от 01.06 до 15.06.2008 г. пред различни държавни органи, включително и пред ОД „Земеделие и гори”-Ямбол, престъпление по чл.148, ал.2 вр.ал.1, т.2, пр.2-ро вр.чл.147, ал.1 от НК. Отхвърлен е предявеният срещу подсъдимата граждански иск за сумата от 10 000 лв, претендирано обезщетение за причинени на тъжителя неимуществени вреди от деянието, ведно със законната лихва от датата на увреждането му до окончателното изплащане на обезщетението, като неоснователен. В тежест на тъжителя са възложени направените от подсъдимата разноски по делото в размер на 3700 лева. Присъдата е била обжалвана от тъжителя А. М. с оплаквания за необосноваността, незаконосъобразността й както в наказателната, така и в гражданската й част и искане за отмяната й и постановяване на нова, осъдителна присъда по предявеното на подс.К. обвинение, с уважаване на иска по справедливост и присъждане в нейна тежест направените по делото разноски. След промяна на местната подсъдност на въззивното производство с определение № 107/08.07.2011 г. по ч.н.д.№ 2016/2011 г. на ВКС-І н.о. пред окръжен съд-Пловдив, съдът с решението си № 366 от 11.11.2011 г. по ВНЧХД № 1311/2011 г. я е отменил изцяло, прекратил е наказателното производство на основание чл.24, ал.1, т.3 от НПК вр.чл.81, ал.3 вр.чл.80, ал.1, т.5 вр.чл.2, ал.2 вр.ал.1 от НК, прекратил е на основание чл.88, ал.3 от НПК производството и по предявения граждански иск и е възложил направените от подсъдимата за защитата й разноски в двете съдебни инстанции в размер на 6 200 лева в тежест на тъжителя. С касационната си жалба тъжителят М. навежда като основания за неправилност на решението в частта му относно прекратяване на производството и по предявения граждански иск в наказателния процес тези по чл.348, ал.1, т.1 и 2 от НПК - допуснатото съществено нарушение на процесуалното правило на чл.307 от НПК, водещо до неправилното приложение на материалния закон при произнасянето по направените от страните разноски и моли в тези части обжалваното решение да бъде отменено и делото бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. С писмено допълнение доводите в жалбата са доразвити, като са обогатени и с практика както на съдилищата в РБ, така и на ЕСПЧ, по които РБ е била страна. Върховният касационен съд, Първо наказателно отделение, намира жалбата за подадена в законния срок, от лице, имащо право на жалба, срещу съдебен акт, подлежащ на касационна проверка на основание чл.346, т.4 от НПК и като такава за процесуално допустима, но по същество – за НЕОСНОВАТЕЛНА по следните съображения: Като не оспорват основанието за прекратяване на наказателното производство и независимо от него, тъжителят и доверителят й претендират произнасяне по основателността на предявения граждански иск във въззивното производство, позовавайки се на последователната съдебна практика относно основанието за приемане в наказателния процес на граждански иск от пострадалия от дадено деяние, за причинените му вреди, чието погасяване, подчинено на правила от гражданското право, било противопоставимо на правилата на наказателния процес, приложими в него като “специални”, когато такива липсват в НПК, позовавайки се и на чл.307 от НПК, чието нарушение от въззивния съд считат за съществено и съгласно цитирана от тях практика както на ВКС, така и на ЕСПЧ, коментирани подробно в допълнителните им съображения. В тези доводи единствено вярното е, че е налице противоречива съдебна практика, която налага тълкувателна дейност от НК на ВКС, но по-силните аргументи, според мнозинството от настоящия съдебен състав, не са в подкрепа на изразеното от жалбоподателя становище. Окръжният съд, за да прекрати производството и по предявения граждански иск, се е позовал освен на разпоредбата на чл.88, ал.3 от НПК (“когато съдебното производство се прекрати, гражданският иск не се разглежда, но може да се предяви пред гражданския съд”), и на липсата на процесуална възможност да се произнесе по съществените и за гражданската отговорност на подсъдимата факти като такива от кръга на предмета на доказване по чл.102 от НПК, като част от въззивната проверка по правилното им установяване от първата инстанция, чийто акт обаче не може да бъде проверен поради законодателната премия за подсъдимата да се позове на погасителна преследвателска давност и да иска прекратяване на наказателното производство, водещо и основно във връзка с възможността за установяване на правно релевантните факти, но и като основание за разрешаване на въпросите относно предявените граждански претенции, свързани с инкриминираното деяние. На това становище жалбоподателят противопоставя практика на ЕСПЧ, като счита, че тя санкционира ограничението на достъпа до правосъдие предвид основателното очакване на ищеца (пострадалия) да получи разглеждане на претенцията му за обезвреда, цитирайки негови решения, налагащи промяна на съдебната практика на съдилищата в РБ за спазване правата на българските граждани по ратифицираната от РБ КПЧОС. ВКС в мнозинството си от настоящия състав намира, че нито законът, нито ангажиментите на РБ по спазване на КПЧОС задължава наказателния съд при прекратяване на наказателното (а не само на “съдебното”) производство поради изтекла погасителна преследвателска давност, независимо от причините за настъпването й, да се произнесе по основателността на предявения в наказателния процес граждански иск. В това отношение изразените в решенията на ЕСПЧ съображения не отчитат процесуалните възможности на пострадалия да потърси и получи пред съд искова защита за обезвреда на причинени му от деликт вреди, като достъп до правосъдие, така и налице ли са ограничения в доказателствената й обезпеченост при прехвърляне на исковата му претенция пред граждански съд. Което мнозинството от състава отдава на неадекватна защита на правителството в производствата пред ЕСПЧ, което е проблем пред изпълнителната (представляваща държавата ни) власт, а не на правоприлагащите органи. Прегледът на съдебната практика в РБ очертава двете противоположни становища по поставения проблем. Противното на жаленото, поддържано от жалбоподателя, се основава на разпоредбата на чл.317 вр.чл.307 от НПК, като се счита, че въззивният съд при проверка на първоинстанционния съдебен акт е длъжен да се произнесе и по гражданския иск, като се ползват и доводи от решения на ЕСПЧ, по които РБ е била осъдена, приемайки ги като изразени в подкрепата му. Безспорното в съдебната практика, изводимо от редицата тълкувателни решения и постановления на Пленума на ВС и ВКС е, че основанието за предявяване, а оттам и за приемане на гражданския иск в наказателния процес е деянието, предмет на внесеното в съда от прокурора или от частния тъжител обвинение срещу дееца (подсъдимия), което е деликт и с иска може да се претендират както съставомерни, така и други в пряка причинна връзка с него вреди, доколкото те могат да бъдат установени с обстоятелствата, предмет на доказване съгласно изискването на чл.102 от НПК, пряко свързано с вида на престъплението и защитаваните с него обществени отношения. Не се спори и по акцесорния характер на производството по приетия за разглеждане в наказателния процес граждански иск, като водещото за законодателя е установяването на истината за деянието, дали то е престъпление и наказването на автора му, щом носи вина за осъществяването му. На този фон възниква настоящият спор доколко разглеждането и решаването на въпросите относно предявения граждански иск може да излезе извън развитието на наказателното производство или като зависещо от него следва съдбата на наказателното производство относно инкриминираното деяние. Следва да се напомни, че събирането на доказателствата, проверката им и техният анализ и относно гражданския иск става по правилата на НПК, а само при липса на такива могат да се ползват правила от ГПК. Дори и да има проблеми при решаването на въпросите по приетия в наказателния процес граждански иск, те се решават в наказателното дело със съответния съдебен акт ( напр.при пропуск да се произнесе по иска, съдът в съответния срок по НПК се произнася с “допълнителна присъда”), атакуем дори само относно иска като част от постановената присъда, на основанията и в пределите на проверка по изискванията на НПК пред въззивен или касационен наказателен съд. Или, именно в рамките на установените в НПК правила пострадалият следва да прецени дали да предяви иска си в развиващото се наказателно производство или да го стори в отделно исково гражданско производство. Различията в двете производства, при еднаквото основание на иска – причинен деликт, относно допустимите страни, възможности за защита на позициите, доказателствата и допустимите доказателствени средства предлагат избор за пострадалия съобразно тях да докаже сам, носейки в исково гражданско производство доказателствената тежест, основателността на иска си (ползвайки и задължителната сила на присъдата и за гражданския съд) или да се възползва от активността на държавата в наказателното производство в лицето на разследващите и прокурора да докажат противоправното наказуемо деяние и виновността на привлечения към отговорност деец, като по този начин се снабди с изпълнително основание за обезщетяване за причинените му от деянието вреди. Именно защото основанието на иска в наказателното производство е деянието, а не престъплението, затова законът и съдебната практика изисква произнасяне на съда по гражданския иск и когато подсъдимият бъде признат за невинен или наказателната му отговорност отпада, включително при амнистия и давност. Сред задачите на наказателния процес обаче не е постигането на обезвреда на пострадалия от престъплението, което обяснява различните разрешения в НПК (отменен и сега действащ) за допускането му като страна в наказателното производство за реализация на правото му да предяви иск срещу привлечения към наказателна отговорност деец. Затова, изборът на пострадалия да предяви исковата си претенция в наказателното производство следва да бъде съобразен с възможните му усложнения. От друга страна, не следва на наказателния съд да се вменява задължение да проявява активност по установяване на обективната истина за деянието и автора му само във връзка с исковата претенция на пострадалия, т.е. в случаите, когато задачите по чл.1 от НПК не могат да бъдат постигнати заради възникване на някое от основанията за прекратяване на наказателното производство. Разрешаването на въпроса дали производството по предявения иск да продължи в тези случаи следва да бъде еднопосочно и това е сторено, като са предвидени изключения – искът следва да бъде разгледан и съдът дължи произнасяне по него при оправдаване на привлечения към отговорност подсъдим, при отпадане на наказателната му отговорност на някое от предвидените в чл.24, ал.1 и 4 от НПК основания, включително при амнистия и давност за наказателното му преследване, доколкото за последното има изразено от него желание съдът да се произнесе по съществото на обвинението му (чл.24, ал.2 от НПК). Във всички останали случаи с прекратяването на наказателното производство, се прекратява и производството по предявения граждански иск, а не се привличат, например, наследници на починалия подсъдим като ответници и други случаи. Горепосочените изключения са оправдани дотолкова, доколкото съдът се произнася по съществото на делото дали деянието е извършено, противоправно ли е, негов автор ли е подсъдимият и носи ли вина за извършеното и на тази основа, но обратно на презумпцията по чл.45, ал.2 от ЗЗД, разрешава въпросите по основанието на предявения иск и резона в искането на пострадалия за обезвреда с присъждане на определена сума. Затова и отношението към прилагането на “специални правила” от ГПК и норми на материалното гражданско право извън правилата на НПК следва да бъде много внимателно, задължително през задачите, които се преследват в наказателния процес във всичките му стадии, съобразно и правомощията на ръководещия съответната процесуална фаза орган и на решаващия делото по същество първоинстанционен, въззивен или касационен съд. Настоящият състав на ВКС намира, че именно на тази основа следва да постави на изследване позицията както на постановилия атакувания съдебен акт въззивен съд, така и тази на жалещата се страна, а така също като съобрази и становищата на останалите страни в съдебното наказателно производство. Основният аргумент в становището, поддържано от жалбоподателя, че при прекратяване на наказателното производство поради изтекла давност за наказателно преследване на дееца въззивният съд дължи произнасяне по предявения граждански иск, се извежда от разпоредбата на чл.307 вр.чл.317 от НПК, която следва да бъде разтълкувана граматически, съобразно систематическото й място в част четвърта, глава двадесета, раздели ІІІ и VІ от НПК, както и с оглед на правомощията на въззивната и касационната инстанция по чл.334, ал.1,т.4 и чл.337, ал.3 от НПК за първата и по чл.354, ал.1, т.2 от НПК за втората. Чл.307 от НПК е в раздел VІ (“постановяване на присъдата”), от глава двадесета от НПК, според който “съдът се произнася по гражданския иск и когато признае, че подсъдимият е невинен, наказателната отговорност е погасена или подсъдимият следва да бъде освободен от наказателна отговорност”. Преди този стадий от процеса, когато в хода на съдебното следствие изтече срокът на погасителната давност, от което подсъдимият иска да се възползва, съдът е длъжен на основание чл.289, ал.1 от НПК да прекрати с определение наказателното производство, включително и по гражданския иск, като се занимае с разрешаване на поставените в ал.3 въпроси. С това си определение съдът констатира (за конкретния случай) дали преследвателската давност е изтекла и че подсъдимият не желае произнасяне по съществото на предявеното му обвинение. Тогава няма как да се приложи разпоредбата на чл.307 от НПК. Само когато подсъдимият пожелае съдът да се произнесе по съществото на обвинението му, съгласно ал.2 на чл.289 от НПК, се дължи произнасяне по въпросите по чл.301, ал.1,т.1 и 2 от НПК, установяващи и доказаността на основанието на приетия за разглеждане в наказателния процес граждански иск и неговия размер, т.е. съдът на основание чл.307 от НПК ще се занимае с въпросите по гражданския иск, когато постановява окончателен за този стадий на процеса съдебен акт по съществото на спора. Затова законодателят използва заповедното наклонение “се произнася” и затова мястото на чл.307 от НПК в раздел VІ от глава двадесета е след посочване на правомощията му по чл.301, чл.303 и чл.304 от НПК. По тези въпроси няма противоречия в съдебната практика. Следва обаче да се посочат още няколко аргумента в подкрепа на становището на окръжния съд, което настоящият състав на ВКС в мнозинството си възприема. 1. Когато се отменя първоинстанционната присъда и се прекратява наказателното производство поради изтекла давност по искане на подсъдимия, въззивният съд не се произнася по надлежното установяване на правно релевантните на обвинението факти и по приложимото материално наказателно право и ако следва да продължи производството по гражданския иск, то следва да е при спазване правилата на НПК, защото делото си остава наказателно, а не гражданско. Но не това е същественото. По-важното е друго. Първо, остава ли да действа задължението за съда по чл.13, ал.1 от НПК да положи всички усилия по изясняване на обективната истина по делото, включително да указва на страните и събира и служебно доказателства относно предявения иск или ще започне да действа диспозитивното начало? Безспорно е, че когато исковата претенция е за причинени имуществени вреди на пострадалия, те могат да бъдат приети, само ако са съставомерни или се поемат от предявеното по-тежко наказуемо престъпление (напр.щети от ПТП при причинени средна или тежка телесна повреда или смърт), но в повечето случаи по делата се претендират за обезщетяване неимуществени, морални вреди, което налага събиране на доказателства за изясняване на обстоятелства, вън от тези по чл.102 от НПК и за които такива не са събирани и ангажирани от органите на досъдебното производство, понякога и пред първата инстанция, а както е в настоящия случай – те са само твърдения на частния тъжител като негови морални преживявания. Второ, променя ли се на този фон доказателствената тежест и ищецът да е длъжен да докаже исковата си претенция или въззивният съд дължи произнасяне в рамките на събраната от първата инстанция или при допълнително въззивно съдебно следствие доказателствена съвкупност (особено при бездействие на ищеца по доказателствената обезпеченост на иска му)? В тази връзка, ако за доказване на исковата претенция е необходимо да се събират нови доказателства и използват нови доказателствени средства, кой понася разноските за тях, страната, която ги е поискала или те се „предплащат” от бюджета на съда? Трето, по дела от общ характер следва ли да продължи участието на прокурора по делото по гражданския иск и каква би била неговата функция, включително дали може да прави доказателствени искания в полза на една или друга страна по иска? Четвърто, спират ли да действат правилата за недопустимост наказателното дело да се отлага заради гражданския иск (чл.88, ал.2 от НПК) и че съдът има право да прекрати производството по предявения граждански иск, ако това ще го затрудни при разглеждане на делото (особено ако стори това преди да се произнесе по искането за прекратяване на наказателното производство поради изтекла давност и което определение не подлежи на обжалване, по аргумент от чл.341, ал.2 от НПК)? Пита се и дали решението, с което въззивният съд се произнася по искането на подсъдимия за прекратяване на наказателното производство поради изтекла давност, без да се занимава с надлежното установяване на фактите и приложимото право по обвинението, може да се атакува пред ВКС на основание чл.346, т.4 от НПК само в частта му за прекратяване на производството и по гражданския иск, независимо от пресъденото от първоинстанционния съд, щом като не се жали законосъобразността на прекратяването на наказателното производство? Отговорът на поставените въпроси следва да бъде отрицателен. Защото, като се прекратява, след отмяна на присъдата, наказателното производство, съдът не разполага с правото да обсъжда фактите и приложимото право, а е длъжен да уважи правото на подсъдимия да бъде “освободен от наказателна отговорност”, т.е. отпада може би най-важната от поставените в чл.1 от НПК задачи пред наказателния процес, вместо което се предлага наказателният съд да стане граждански и да се занимава с граждански по своя характер претенции на пострадалия, вярно, комуто се дължи също справедливост за репариране на причинените му от деянието вреди, но поради забавянето на наказателното производство, по една или друга причина, не бива да се злепоставят правата на другите страни в наказателния процес, а със становището за задължителното произнасяне на съда по предявения граждански иск неоснователно се пренебрегва правото на подсъдимия да иска незабавно прекратяване на наказателното производство, след отмяна на постановената спрямо него присъда или въззивно решение. 2. Аргумент против становището за приложимостта във въззивното производство на чл.307 от НПК на основание чл.317 от НПК, поради липса на специални правила във въззивното производство, е разпоредбата на чл.337, ал.3 от НПК (“изменение на първоинстанционната присъда”), която предвижда “въззивната инстанция може да се произнесе и само относно мотивите и основанията за оправдаване на подсъдимия или по гражданския иск”, т.е. налице е правило какво е правомощието на втората инстанция във връзка с произнасяне по разгледан и решен от първата инстанция граждански иск, като то обаче е формулирано по начин, който създава една възможност, а не категорично задължение за този съд. Самата формулировка на тази ал.3 сочи в кои случаи въззивният съд може да измени оправдателната присъда – относно мотивите и основанията за оправдаване, а свързано с това – и по гражданския иск, извън случаите на осъждане на подсъдимия за осъществено престъпление, ако деянието е граждански деликт, т.е. това е отново аргумент, че въззивният съд “може” да се произнесе по гражданския иск при анализ на фактите и по прилагане на приложимото право, при отказ на подсъдимия или алтернативно на оправдаването му да се ползва от изтеклата погасителна наказателната му отговорност давност с искане за оправдаването му, като максимален за него резултат. Противопоставя се и аргумент, че така са формулирани и другите правомощия на съда да измени първоинстанционната присъда, но то е обяснимо с дължимата се от съда, съгласно чл.314 от НПК, пълна проверка на същата и извън доводите на обжалвалите я лица, включително и за необжалвалите я, след като прецени дали не е налице основание да изпълни друго свое правомощие, например, да върне делото за ново разглеждане на предишен стадий заради съществено процесуално нарушение и други. Тази формулировка на коментираното му правомощие е обяснима и заради горепосочените усложнения в п.1 при произнасяне по гражданския иск при настъпила давност за наказателно преследване на дееца и искане за ползването й от него. 3. За касационната инстанция, която не е инстанция по фактите и не може да се занимава с тях, пред която може да е изтекъл давностният срок за наказателно преследване на подсъдимия за предявеното му обвинение и от което основание за прекратяване на наказателното производство той желае да се ползва, няма правило, визиращо произнасяне по гражданския иск, а липсва основание, въз основа на което да се отмени съдебния акт и делото се върне на въззивния съд за ново произнасяне, като в този случай на основание чл.354, ал.1, т.2 от НПК ВКС следва “да отмени решението или присъдата и да прекрати .. наказателното производство в предвидените от закона случаи”. Няма препращаща разпоредба, която да дава основание за прилагане правилата на въззивното производство. Изключение има само по ал.5 на чл.354 от НПК (нова, обн.ДВ бр.93/2011 г.), когато ВКС “встъпва” при посочените процесуални условия в ролята на въззивна инстанция, което не променя казаното в п.2 по-горе. 4. Разкъсването на единството на производството по наказателното дело на такова по обвинението, и на производство по гражданския иск предпоставя и редица други въпроси, разрешаването на които може да бъде спорно. А производството е единно – наказателно, и се движи по правилата на НПК, предметът му също – деянието, съответно авторът и вината му, основната задача – ангажирането на наказателната отговорност на дееца за извършеното, а субсидиарно – гражданската за причинените с деянието вреди на пострадалия. С това рационално се постига справедливостта за обществото като цяло и в частност, за пострадалия. 5. Не може да бъде аргумент наказателният съд да се товари с произнасяне по гражданските претенции на пострадалия за деяние, което да се приеме за престъпление или граждански деликт противно на желанието на дееца да се ползва от давността за наказателното му преследване, практиката на ЕСПЧ, включително по дела срещу България. Коментираните от жалбоподателя по поставения проблем решения на европейския съд, а и в някои противни на настоящето решения на ВКС, не отчитат различието от съдебните системи на другите държави-членки и касаят нарушения заради забавено правосъдие, а не отказ от правосъдие, при наличната алтернативна възможност пострадалият да реализира правото си на иск за вреди от инкриминираното деяние, но екс леге законодателят може да възстанови предишна разпоредба в НПК (отм.) след прекратяване на наказателното производство при предявен граждански иск делото да се изпраща за продължаване от гражданския съд, като се ползват събраните по делото доказателства. Като краен извод ВКС в настоящия си състав приема, че правилно и законосъобразно окръжният съд с решението си е отменил първоинстанционната присъда и е прекратил производството по делото изцяло. Относно разноските правилото е при дела от общ характер те да се понесат от държавата при оправдаване на подсъдимия или прекратяване на наказателното производство. Няма основание за противно третиране на частния тъжител в такива случаи, като за него остава възможността да ги търси от дееца (ако му ги изплати) или от държавата заради установени по съответния ред нарушения на нейни органи. Затова и в това отношение атакуваното решение на окръжния съд следва да бъде оставено в сила. Разноски за тази инстанция не са претендирани от страна на подсъдимата. С оглед гореизложените съображения Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 366 от 11.11.2011 г., постановено по ВНЧХД № 1311/2011 г. на Пловдивския окръжен съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : ОСОБЕНО МНЕНИЕ на съдия Блага Иванова по к. д. № 2981/11 Не съм съгласна със становището на мнозинството, че, когато въззивната инстанция прекратява наказателното производство поради изтекла погасителна давност, тя се десезира и от съществото на спора по отношение на гражданската отговорност. Считам, че в посочената хипотеза съдът дължи произнасяне по основателността на приетия за съвместно разглеждане гражданския иск, поради следните съображения: Когато производството пред първата инстанция е приключило с присъда, с която е налице произнасяне по наказателната отговорност и по гражданската такава, при пренасяне на спора пред въззивната инстанция, респ. касационната такава, съдът разполага с процесуална възможност и е задължен да вземе становище по приетия граждански иск, включително и в случаите, когато констатира, че наказателната отговорност е погасена и производството подлежи на прекратяване в наказателната част. Това е така, защото основанието на наказателната отговорност е престъплението, докато, основанието на гражданската отговорност е деянието / ако представлява деликт /, а, както е известно, липсва пълно припокриване между престъпление и деликт. Когато претенцията на пострадалия, основана на чл. 45 ЗЗД, е приета за съвместно разглеждане, тя придобива относителна самостоятелност в процеса. Предвид липсата на пълно съвпадение между предпоставките за ангажиране на наказателната отговорност и тази по чл. 45 ЗЗД, не може да се поддържа, че прекратяването на наказателното производство безусловно и еднозначно обуславя прекратяване на производството и по заведения граждански иск. Когато в хода на съдебното производство е постановена присъда, това означава, че съдът е приел за установена определена фактическа обстановка, от която е извел и съответните правни изводи. Предвид наличието на вече приети фактически положения, при настъпване на юридически факти, водещи до прекратяване на наказателната отговорност / например, давност, амнистия, смърт на дееца /, въззивният / респ., касационният съд /, макар и да се десезират с наказателната отговорност, остават задължени да се произнесат по гражданската такава, въз основа на приетите фактически положения. Възможно е въззивният съд да констатира, че следва да бъдат събрани нови доказателства, касаещи гражданския иск. Тогава, на основание чл. 314 НПК, съдът служебно би могъл да събере доказателства, ако това се налага за нуждите на произнасянето по гражданската отговорност. При всички случаи обаче положените процесуални усилия за изясняване на релевантните факти, от които се извеждат изводите за това: налице ли е деликт, не следва да бъдат обезличени с прекратяване на производството и в гражданската част, особено като се има предвид, че за гражданския ищец е без значение дали наказателен или граждански същ ще се произнесе по основателността на гражданския иск / и в двата случая, произнасянето по гражданския иск се полза със „сила на присъдено нещо” /. Не считам, че пострадалият би могъл да бъде задължен за в бъдеще да потърси правата си по гражданско-съдебен ред, при условие, че самият НПК / чл. 307 НПК / задължава съда да се поизнесе по гражданския иск и когато признае, че подсъдимият е невинен, наказателната отговорност е погасена или подсъдимият следва да бъде освободен от наказателна отговорност. Разпоредбата на чл. 307 НПК има приложение във въззивното производство, съгласно чл. 317 НПК, респективно, не влиза в противоречие с чл. 354, ал. 2, т. 5 НПК, визиращ пълни правомощия на касационната инстанция по гражданския иск. Аргумент в подкрепа на изложеното становище е, също така, задължението на Република България като член на ЕС, произтичащо от Рамково решение от 15.03.2001 г, касаещо правното положение на жертвите от престъпленията. Съгласно цитираното Рамково решение, българската държава се е задължила да гарантира на пострадалия възможността да получи обезщетение в разумен срок. Ако обаче на пострадалия бъде отказано произнасяне по гражданската отговорност и той бъде насочен към друг съд / към гражданския съд /, то изискването за обезвреда в разумен срок, със сигурност не би могло да бъде изпълнено. Съдия: / Бл. Иванова /