Р Е Ш Е Н И Е № 79 София, 18 април 2012 година Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на девети февруари две хиляди и дванадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ЧЛЕНОВЕ: КЕТИ МАРКОВА ПАВЛИНА ПАНОВА при участието на секретаря Иванка Илиева и в присъствието на прокурора Антони Лаков изслуша докладваното от съдията Красимир Харалампиев н. дело № 4/2012 година. Касационното производство е образувано по жалба от подсъдимия Р. П. В. против решение № 424 от 25.11.2011 год. по внохд № 985/2011 год. по описа на Софийския апелативен съд. В нея се изтъкват доводи за допуснати нарушения на процесуалния закон при осъждането му за престъпление по чл. 343а, ал. 1,б.”б”, във вр. чл. 343, ал. 1,б.”в” от НК. На критика е подложена дейността на съдилищата по оценка и анализ на доказателствената съвкупност, която според защитата не отговаря на изискванията на чл. 13 и 14 от НПК и това е довело до изграждане на неправилно вътрешно убеждение за доказаност на обвинението, а като последица и до ограничаване на подсъдимия да осъществи в пълнота правото си на защита. Прави се искане за отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг съдебен състав. В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият и защитникът му поддържат жалбата по изложените в нея съображения. Прокурорът от ВКП излага становище, че жалбата на касатора е неоснователна и следва да се остави без уважение. За да се произнесе, Върховният касационен съд съобрази следното: С присъда № 16 от 22.01.2010 год. по нохд № 3650/2009 год. на Софийския градски съд подсъдимият Р. П. В. е признат за виновен в това, че на 03.12.2008 год. около 9.00 часа в [населено място], [улица], като водач на МПС-л.а.м.”Фиат”,модел”П.”, с рег. [рег.номер на МПС] , нарушил правилата за движение-чл. 20, ал. 2 и чл. 116 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на 81-годишния пешеходец Л. П. Р., като след деянието направил всичко зависещо от него за оказване помощ на пострадалия, поради което и на основание чл. 343а, ал. 1, б ”б”, във вр. чл. 343, ал. 1, б.”в”, във вр. чл. 342, ал. 1 и чл. 54 от НК е осъден на осем месеца лишаване от свобода, като е признат за невиновен по първоначалното обвинение по чл. 343, ал. 1, б.”в”, във вр. чл. 342, ал. 1 НК. На основание чл. 66, ал. 1 от НК изпълнението на наказанието е отложено за изпитателен срок от три години. На основание чл. 343г от НК съдът е лишил В. от право да управлява МПС за срок от една година. В тежест на подсъдимия е присъдено заплащане на направените по делото съдебни разноски. С обжалваното въззивно решение присъдата е потвърдена. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намира жалбата за неоснователна. По основанието за отмяна по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК в жалбата се излага доводът, че съдът е обсъдил едностранно и непълно събраните по делото доказателства, като е кредитирал единствено тези, които подкрепят тезата на обвинението /в частност- заключението на експерта участвал в комплексната медико-автотехническа експертиза за хода на пресичане на пътното платно от пострадалия/. Други гласни доказателства, които опровергават това заключение и възражението на подсъдимия, че пешеходецът тичайки и внезапно е навлязъл в пътното платно, при което В. не е могъл да предотврати настъпилия удар и го оневиняват, неоснователно са игнорирани. Оплакването е неоснователно. Деянието и авторството са доказани въз основа на цялостната оценка на събраните по делото фактически данни. Проверката и оценката им съответства на изискванията на чл. 107 НПК. Няма основание да се счита, че във фактически план обстоятелствата, относими към конкретната пътна обстановка, както и поведението на участниците в ПТП, са били недостатъчно пълно и обективно изяснени. Извършената процесуална работа от двете инстанции по събиране и проверка на доказателствата, сочи за изпълнение на задълженията им в тази връзка. Началният момент, от който възниква задължението на водача да предприеме мерки за безопасност, е този, в който той обективно е имал възможност да възприеме опасността за движение. Пешеходецът е вървял отляво надясно спрямо посоката на движение на подсъдимия, пресякъл е лентата за насрещно движение на уличното платно и е навлязъл в лентата за движение на В., където според неговите обяснения го е възприел непосредствено преди удара. Обясненията на подсъдимия, освен като средство за защита, представляват и доказателствено средство, което следва да бъде ценено наред с останалите и относими към предмета на доказване факти. Нормата на чл. 20, ал. 2, изр. 2 ЗДвП предписва задължението, че „Водачите са длъжни да направят всичко възможно, за да намалят скоростта или да спрат превозното средство във всички случаи, когато възникне опасност за движението”, а съгласно чл. 116 от ЗДвП ”Водачът на пътно превозно средство е длъжен да бъде внимателен и предпазлив към пешеходците...” т. е. задължението на водача следва от закона и това задължение на В. е било известно, тъй като е правоспособен водач на МПС. Съдът е възприел комплексната медико-автотехническа експертиза и заключението й, според което опасната зона за спиране на управлявания от подсъдимия автомобил при скорост на движение от четиридесет и три км/час е била около тридесет и един метра, като от момента на навлизане на пешеходеца в половината на пътното платно пред автомобила на подсъдимия, последният е отстоял на около петдесет и четири метра от мястото на удара при „бърз ход” на пешеходеца при данни за възрастовата му група. Съпоставката на посочените величини сочи, че от техническа гледна точка при своевременно възприемане на пострадалия от подсъдимия като опасност за движението и предприемане на мерките за безопасност по чл. 20, ал. 2, изр. 2 от ЗДвП от водача, ударът е бил предотвратим, ако В. е предприел аварийно спиране. Съдът е обсъдил и другите депозирани от експертите допълнителни заключения при вариантите за пресичане на пешеходеца при „спокойно бягане” и „бързо бягане”, като изложил съображения, защо не възприема възражението на защитата, че той е пресичал пътното платно при „бързо бягане”, при която хипотеза от техническа гледна точка, ударът е бил непредотвратим. Последователна и трайна е съдебната практика за това, че поначало, деянието на водача не може да се третира като случайно, когато опасността не е възникнала внезапно в опасната му зона за спиране и ударът е бил технически непредотвратим, а в един предходен момент, когато той е могъл да я възприеме и е бил длъжен съответно да реагира, но не е сторил това. Водачите на моторни превозни средства са задължени да предвидят, че когато един пешеходец е предприел пресичане на пътното платно или макар и да не е започнал пресичането, с поведението си на банкета или тротоара индицира, че не е възприел приближаващо се към него превозно средство и ще навлезе в пътното платно, то той представлява опасност за движението. Тогава, водачът по силата на чл. 20, ал. 2, изр. 2 от ЗДвП е длъжен да предвиди логическото развитие на пътната ситуация и вземе съответните мерки за безопасност като намали скоростта на движението или при необходимост спре, за да не настъпят съставомерните по чл. 343 от НК последици. От всичко изложено по-горе се извежда и неоснователността на възражението на защитника на подсъдимия, че е налице случайно деяние по смисъла на чл. 15 НК. Както вече беше посочено в конкретния случай, подсъдимият В. е могъл да предотврати удара, но сам се е поставил в невъзможност да го стори и не е направил всичко възможно, за да намали скоростта или да спре при възникналата опасност за движението. Така подсъдимият сам със своето поведение се е поставил в невъзможност да действа адекватно, а това изключва и приложението на разпоредбата на чл. 15 НК. В този аспект, деянието му не може да се третира като случайно, защото опасността не е възникнала внезапно в опасната му зона за спиране, когато ударът е бил технически непредотвратим, а в един предходен момент, когато той е могъл да я възприеме и е бил длъжен съответно да реагира, но той не е сторил това. Данните от механизма на настъпване на конкретното ПТП не сочат на изключващи вината на подсъдимия обстоятелства. Доказано е категорично и еднозначно е възприето, както от състава на Софийския окръжен съд, така и от въззивния съд, че подсъдимият В. е допуснал нарушение на правилата за движение, описани в чл. 20, ал. 2, изр. 2 и чл. 116 от ЗДвП. Въз основа на всичко изтъкнато по-горе и при установените по делото фактически положения/които не подлежат на промяна от касационната инстанция/ двете решаващи по фактите съдилища са заключили, че е налице пряка и непосредствена причинно-следствена връзка между неизпълнението от страна подсъдимия В. на задължението му по чл. 20, ал. 2, изр. 2 и чл. 116 от ЗДвП и настъпилия съставомерен резултат - смъртта на пешеходеца Л. П. Р. Съдът е съобразил доказателствата и доказателствените средства по делото според действителното им съдържание, няма игнорирани или превратно ценени и е извел фактическите си изводи при спазване на правилата на формалната и житейска логика. Отговаряйки и на възраженията на страните, Софийския апелативен съд в пълнота е изпълнил задълженията си по чл. 339, ал. 2 от НПК, поради което ВКС не намира за налично касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК и няма как да бъде удовлетворено искането на жалбоподателя за отмяна на атакуваното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Ето защо, не се налице релевираните в жалбата на касатора основания за отмяна на обжалваното въззивно решение което като правилно и законосъобразно следва да се остави в сила. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховния касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 424 от 25.11.2011 год. по внохд № 985/2011 год. по описа на Софийския апелативен съд. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: