Ключови фрази
Нищожност и недопустимост на съдебно решение * правомощия на въззивната инстанция * мотиви на въззивно решение

Р Е Ш Е Н И Е № 22
гр. София, 29.06.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Първо отделение в откритото заседание на девети февруари две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: Маргарита Соколова
Членове: Гълъбина Генчева
Геника Михайлова
при секретаря Емилия Петрова разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 2113 по описа за 2016 г.
Производството е по чл. 290 - 293 ГПК.
До касационно обжалване е допуснато решение № 216/ 23.12.2015 г. по гр. д. № 545/ 2015 г. на Варненски апелативен съд. Обжалването е допуснато при основанията от чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (общо и допълнително) по процесуалноправните въпроси: Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни? Следва ли съдът да обсъди всички доказателства по делото, доводите и възраженията на страните и по какъв начин се извършва анализ на показанията на свидетелите?
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че въпросите касаят правомощията на въззивния съд при постановяване на неговото решение, доколкото касационните оплаквания са именно за него. В този аспект отговорите са следните:
Задължението на въззивния съд в решението си да обсъди събраните доказателства произтича от правомощията му на инстанция по същество (чл. 271 ГПК). То възниква, тогава когато: 1) в жалбата или в писмения отговор е въведено оплакване за необоснованост на първоинстанционното решение поради необсъждане или превратно обсъждане на събраните доказателства за твърденията по правата и възраженията, които страните своевременно са заявили и/ или 2) във въззивната жалба или в писмения отговор е въведено основателно оплакване, че в първоинстанционното решение неправилно е приложена доказателствената тежест (чл. 154 ГПК) и/ или 3) въззивният съд за пръв път прилага правилно нормата, регулатор на спорното материално правоотношение и това налага обсъждане на относим факт, който първата инстанция неправилно е квалифицирала като ирелевантен или за който неправилно е приела да е ненужно да обсъди според крайния изход на спора и/ или 4) пред въззивната инстанция са събрани нови доказателства за относими факти от значение за крайния изход на спора. Когато първоинстанционното решението е недопустимо, въззивният съд е длъжен да обсъди само доказателствата, които обосновават констатираната от него процесуална пречка (в случая, когато тя подлежи на доказване). Когато първоинстанционното решение е допустимо, въззивният съд има задължението да обсъди относимите факти, включени в хипотезиса на материалноправните норми, приложими за конкретния спор. Правният спор очертават материалното право, заявено с иска, насрещните права и възражения на ответника, включително преюдициалните правоотношения. Въззивният съд е длъжен да обсъди само онези относими факти, които разрешават спора. Разрешават го онези, които обуславят (обясняват) крайния извод във въззивното решение, дали към релевантния момент (датата на приключване на съдебното дирене) съществува заявеното с иска спорно материално право, респ. дали съществуват насрещните права или възражения на ответника, ако предметът на въззивното решение предполага произнасяне и по тях (чл. 211 ГПК и чл. 298, ал. 4 ГПК). Предмета на въззивното решение допълнително обуславят предметът на жалбата и оплакванията в нея, а оплаквания, по които въззивният съд също дължи произнасяне, може да съдържа и писменият отговор на въззивната жалба. Чрез отговора въззиваемият упражнява правото си на защита срещу жалбата, но и своето право на иск. Диспозитивното начало допуска страните да пренесат пред въззивната инстанция, но и да изоставят спора по част от предмета на делото и/ или по относимите факти.
За да признае или да отрече претендираните права или възражения, въззивният съд е длъжен в мотивите си да посочи кои относими факти, предопределящи крайния изход по правния спор, намира за доказани и кои намира недоказани. Въззивният съд може да обоснове своето решение и на недопустими доказателства, ако в жалбата няма нарочно оплакване за това. При всяко положение, в което за въззивният съд е възникнало задължението в решението си да обсъди доказателствата, той е длъжен да извърши анализ на събраните, като ги съотнесе с конкретните твърдения на страните. Въззивният съд може да препрати и към мотивите на първоинстанционното решение, но само ако приеме, че следва да го потвърди и след като изложи мотиви защо намира неоснователно оплакването в жалбата или в писмения отговор, че първоинстанционното решение е необосновано и/ или че първата инстанция е приложила неправилно материалния закон и/ или че е приложила неправилно санкционните последици на доказателствената тежест (чл. 272 ГПК).
По касационната жалба.
Касаторите Б. С. Х. и Л. С. Х. се оплакват, че неправилно въззивният съд е обезсилил частично първоинстанционното решение. Те считат, че съдът не е отчел, че защитата по исковете по чл. 108 ЗС се иска за едно дворно място в [населено място] и жилищната сграда в него. Касаторите са обосновали своите права като собственици на трите отделни обекти в сградата и на съсобственици на цялото дворно място с твърденията, че техните права засяга претенцията на ответното дружество да е техният собственик. Считат, че спецификата на правния спор предполага съдът да третира имотите като един. Касаторите се оплакват също, че при съществено процесуално нарушение въззивният съд не е обсъдил техните доводи, че към възникване на юридическото основание ответното дружество не владее имота, а е приел оспореният факт безспорен и превратно е тълкувал събраните доказателства за предпоставките на способа от чл. 79, ал. 2 ЗС, въведен с възражението от ответника по касация като защита срещу исковете. Претендират разноските по делото.
Ответникът [фирма], ответник и по касация, възразява, че жалбата е неоснователна. Претендира разноските в настоящото производство.
По предявените искове касаторите обосновават качеството си на собственици на имота (едно дворно място в [населено място] и жилищната сграда в него) с твърденията, че по съдебна спогодба от 24.01.1975 г. всеки от съделителите М. Т. Х., Т. Т. Т. и Б. Т. Т. е придобил в дял и изключителна собственост по един жилищен имот съответно на първия, втория и третия етаж на сградата в [населено място] с принадлежащите към всеки обект по 1/ 3 ид. части от дворното място. След смъртта на първия съделител през 23.02.1984 г. двамата касатори са наследили по 1/ 2 ид. част от жилището на първия етаж на сградата и по 1/ 6 ид. части от дворното място. С договор по н. а. № 105/ 03.12.1990 г. касаторът Л. Х. е получил по дарение от втория съделител собствеността върху жилището на втория етаж, ведно с 1/ 3 ид. части от дворното място, а с договор № 106/ 03.12.1990 г. касаторът Б. Х. е получил по дарение от третия съделител собствеността върху жилището на третия етаж, ведно с 1/ 3 ид. части от дворното място. Касаторите заявяват, че правният спор възниква, след като узнават, че с к. н. а. № 117/ 19.12.2005 г. С. И. Ч. по придобивна давност е признат за собственик на дворното място и на жилищната сграда, а с договор по н. а. № 27/ 27.01.2006 г. С. и М. Ч. са продали имотите на ответното дружество като актив от тяхната съпружеска общност. Заявили са, че към предявяване на исковете дружеството ги владее.
В писмения отговор на исковата молба то ги оспорва с възражения, че спогодбата е нищожна, защото е била одобрена, въпреки че не са спазени изискванията на чл. 62, ал. 2 З. (отм, но в сила към 24.01.1975 г. – датата на нейното постигане по делбеното дело) и има основание за владение, тъй като с договора купува имотите от техните собственици. Ответникът по касация прави и евентуално възражение за придобивна давност, извеждайки предпоставките на оригинерния способ от чл. 79, ал. 2 ЗС с твърденията, че към осъществяване на юридическото основание е установил владение, а то е продължило необезпокоявано и непрекъснато към заявените искове.
Касаторите са потвърдили, че невярната констатация в нотариалния акт № 117/ 19.12.2005 г. е първопричината за правния спор, а са неверни твърденията, че още към сключването на договора дружеството е установило владение.
В доклада по делото е прието за безспорно (ненуждаещо се от доказване) владението на дружеството към предявяване на исковете, а на ответникът по касация са дадени указания, че следва да докаже от кога.
С първоинстанционното решение исковете са уважени. Имотът е описан като състоящ се от дворното място и жилищната сграда в него (единна съвкупност от недвижими вещи).
Прието е, че касаторите се легитимират като собственици на отделните обекти в сградата, ведно със заявените идеални части от дворното място по съдебната спогодба, двата договора за дарение и наследственото правоприемство от М. Х. (тяхна майка), а възражението на ответника по касация за нищожност на спогодбата е неоснователно. Посочено е, че за да я утвърди, делбеният съд е преценил да съответства с изискванията на чл. 62, ал. 2 З. (отм., но в сила към 24.01.1975 г.), а ответникът по касация не разполага с възражение за правилността на тази преценка. След това първоинстанционният съд е пристъпил към обсъждане на самостоятелните права, които ответното дружество въвежда с останалите свои възражения.
Той е приел, че договорът за покупко-продажба по н. а. № 27/ 27.01.2006 г. не е произвел вещно-транслативен ефект, тъй като оригинерният способ от чл. 79, ал. 1 ЗС, признат със съставения констативния нотариален акт, не е бил осъществен. Позовал се е на гласните доказателства, събрани чрез разпита на свидетелите. След това е пристъпил към разглеждане на евентуалното възражение (чл. 79, ал. 2 ЗС). Приел е, че към възникване на правното основание – договора за покупко-продажба – ответното дружество е установило свое владение върху имотите. Посочил е, че за този факта страните не спорят, нито го е намерил опроверган от събраните доказателства. След това е съзрял система от косвени доказателства, при които е направил извода, че Ф. С. Ч., управител на дружеството към релевентния момент на възникване на юридическото основание, е знаела да купува от несобственици (чл. 70, ал. 1, изр. 1 ЗС). Приел презумпцията от чл. 70, ал. 2 ЗС опровергана и е добавил, че срокът от 7 години, 4 месеца и 10 дни от датата на договора до предявяване на исковете е недостатъчен, за да осъществи изискванията на чл. 79, ал. 1 ЗС. Обобщил е, че не съществува заявеното чрез възражението самостоятелно право на собственост, а исковете по чл. 108 ЗС са основателни.
В диспозитива на първоинстанционното решение имотите са описани като съвкупност от вещи (дворното място, застроено с жилищната сграда), а на основание чл. 108 ЗС дружеството е осъдено да предаде на касаторите владението на съвкупността.
Ответното дружество е подало въззивна жалба срещу първоинстанционното решение с оплаквания за неговата недопустимост и неправилност. Въвело е отвод, че решението не съответства на правата, заявени с исковете. Оплакало се е, че е приложен неправилно чл. 62, ал. 2 З. (отм.), а решението е необосновано, тъй като неправилно първата инстанция е приела събраните доказателства да опровергават придобивния способ по констативния нотариален акт и да провеждат обратното доказване на презумпцията от чл. 70, ал. 2 ЗС.
В писмения отговор касаторите са възразили срещу жалбата и са заявили да поддържат твърденията, че владението върху имота не е предадено към сключване на договора.
Във въззивното решение отводът е споделен. Първоинстанционното решение е обезсилено в частта, с която процесните имоти са третирани като съвкупност. Първите две оплаквания във въззивната жалба са квалифицирани като неправилни. Въззивната инстанция е приела (също), че ответникът по касация не разполага с възражение за несъответствие на утвърдената съдебна спогодба с изискванията от чл. 62, ал. 2 З. (отм.), а събраните гласни доказателства опровергават верността на извода на нотариуса по констативния акт, че С. Ч. е собственик на имотите при оригинерния способ от чл. 79, ал. 1 ЗС. Направила е (също) извод, че договорът по н. а. № 27/ 27.01.2006 г. е без вещно-транслативен ефект и е пристъпила към разглеждане на възражението, с което дружеството е заявило своите самостоятелни права на собственост.
Въззивната инстанция е приела (също), че поради липсата на спор не се нуждае от доказване владението, което дружеството е установило към момента на сключване на договора. Обсъждайки събраните доказателства е достигнала до обратния извод, приемайки за непроведено обратното доказване на презумпцията от чл. 70, ал. 2 ЗС. Обобщила е, че никое от събраните доказателства не може да свърже със знанието на управителя на дружеството за това, че купува от несобственици. Добавила е, че срокът от 7 години, 4 месеца и 10 дни е достатъчен, за да осъществи изискванията на чл. 79, ал. 2 ЗС. Исковете са отхвърлени, защото оригинерният способ по възражението на ответното дружество погасява правата на касаторите.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира въззивното решение за правилно в обезсилващата част. Касаторите не твърдят да притежават право на собственост върху съвкупност от недвижими имоти, а всеки е заявил своите права върху отделните самостоятелни обекти в сградата и идеалните части от дворното място. Защитата по исковете следва да съответства на заявеното (чл. 6, ал. 2 ГПК).
Основателно е оплакването в касационната жалба обаче, че при обсъждане на събраните доказателства въззивната инстанция не е зачела въведения спор за момента, от който дружеството е установило владение върху имотите. Спорът е заявен своевременно пред първата инстанция, отчетен е в доклада по делото (чл. 146 ГПК) и е пренесен пред втората инстанция откъм твърденията на касаторите в писмения отговор на въззивната жалба. Събраните доказателства за предпоставките на оригинерния способ от чл. 79, ал. 2 ЗС въззивната инстанция е обсъдила при грешна изходна позиция. Допуснатата грешка не предполага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, а касационната инстанция е длъжна да реши правният спор по същество (арг. от чл. 293, ал. 2, вр. ал. 3 ГПК).
Правилни са изводите на въззивния съд, че на основание съдебната спогодба от 24.01.1975 г., двата договора за дарение по н. а. № 105 и 106/ 03.12.1990 г. и наследственото правоприемство от М. Х., починала през 1984 г., касаторът Л. Х. е придобил собствеността на жилището на втория етаж от сградата, заедно с 1/ 3 ид. части от дворното място, касаторът Б. Х. е придобил собствеността на жилището на третия етаж от сградата, заедно с 1/ 3 ид. части от дворното място, а всеки от двамата – са придобили равен дял от наследството на своята майка, включително от правото на собственост на обектите в първия етаж от сградата, заедно с 1/ 6 ид. части от дворното място. Правилен е и крайният извод в обжалваното решение, че ответникът по касация не разполага с възражението срещу съдебната спогодба. Правата, които той заявява че като собственик на имотите има правомощието да ги владее, са самостоятелни, а не производни от тези на съделителите. Те не конкурират правата, които касаторите обосновават с последиците на спогодбата. Това изключва материалната легитимация на ответното дружество по възражението, че делбеният съд я е утвърдил в противоречие с предвиденото в чл. 62, ал. 2 З. (отм., но в сила към 24.01.1975 г)
Правилно въззивният съд е отчел, че първопричина за правния спор е констативният н. а. № 117/ 19.12.2005 г., с който С. Ч. е признат за собственик на дворното място, застроено с жилищната сграда и второстепенна (стопанска) постройка. Именно чрез него съпрузите С. и М. Ч. са се легитимирали като собственици при сключване на договора за покупко-продажба по н. а. № 27/ 27.01.2006 г. Въззивният съд е приел, че събраните гласни доказателства опровергават предпоставките на придобивния способ от чл. 79, ал. 1 ЗС, за който констативният нотариален акт е съставен (ТР № 11/ 21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/ 2012 г. ОСГК на ВКС) От фактическа страна е приел, че свидетелят П. и една възрастна жена са живели под наем в къщата в периода 1984 – 2002 г. През 2002 г. С. Ч. ги посещава, а при разговор от П. е узнал, че касаторите са собствениците и живеят в К.. Тогава той е заявил, че иска да купи къщата и ако трябва ще отиде до К.. През 2002 г. всички обитатели са напуснали къщата. П. заключва, а ключът е останал у нея. Къщата запустява. В следващите години изглежда стара, изкорубена и грозна. Посещавана е от клошари и наркомани. В края на 2005 г. или в началото на 2006 г. на нейния покрив избухва пожар. Състоянието й се променя след като И. Ч. в началото на 2006 г. е заявил пред свидетелите М. и С., че я е купил.
Касационната инстанция намира за правилна преценката на въззивния съд, че тези факти, които категорично и непротиворечиво се установяват от показанията на разпитаните свидетели, изключват извода, че в периода 19.12.1995 г. – 19.12.2005 г. С. Ч. е установил фактическа власт върху имотите и е бил техен владелец. Правилна е и преценката, че договорът по н. а. № 27/ 27.01.2006 г. не е породил вещно-транслативен ефект и не легитимира ответното дружество като техен собственик, доколкото продавачи по него са съпрузите С. и М. Ч.. Това което въззивният съд пропуска да забележи е, че гласните доказателства изключват възможността дружеството да е придобило владението от продавачите при сключения договор, а твърденията на страните въвеждат спор по фактическото отношение.
Свидетелят М. е дала показания, че живее на съседна [улица] г. след И. ден И. Ч. се е похвалил и е почерпил, защото бил купил имота. И. Ч. започнал да ремонтира къщата от изгорелия покрив, а след това извършил ремонт и на етажите. Подменил дограмата с П.. Направил мазилка. Излял плоча на първия етаж. Подменил водопровода и канализацията. Отключвал и заключвал имота, складирайки там материали. Ключ дал и на свидетеля. Ремонтът продължил 2 – 3 години.
С. е свидетелствал, че е започнал работа през 2004 г. във [фирма] като шофьор на строеж, съседен на процесните имоти. И на него И. Ч. се хвали през 2006 г. да е купил имота, но не му е казал от кого. Първо ремонтирал изгорелия покрив, а после извършил основен ремонт на сградата. През цялото време ключът от сградата се намирал в него и в един негов приятел Е. (свидетелят М.). И. Ч. съборил стопанската постройка в дворното място. В къщата допуснал да живеят временно работниците, строители на съседен имот и извършили ремонта в сградата.
Свидетелят С. е дала показания, че през 2008 – 2009 г. е забелязала промяна в къщата. Тя грейнала - ремонтирана и обновена. В телефонен разговор уведомила за това касатора Л. Х. (двамата касатори продължават да живеят в чужбина), а тя била казала „странно“ и „много жалко“.
От приложеното решение по фирмено дело се установява, че ответното дружество възниква като еднолично с ограничена отговорност броени дни преди сключения договор с управител е Ф. Ч.. Представено по делото удостоверение засвидетелства, че Ф. Ч. е съпруга на И. Ч. и майка на С. Ч., но събраните доказателства сочат, че към договора И. Ч., а не дружеството е владелецът на процесните имоти. Той обявява пред свидетелите М. и С., че е собственик на имота, ремонтира изцяло сградата, държи ключовете от нея, предава ключ на свидетеля М. и допуска работници да живеят временно в нея. Сключеният договор за покупко-продажба и подадената през април 2006 г. данъчна декларация проявяват намерението на дружеството чрез органния негов представител да е собственик на имотите, но не доказват в периода, в който Ф. Ч. е управителят (от регистрацията на 20.01.2006 г. до 06.10.2008 г., когато в търговския регистър И. Ч. е вписан като управител), дружеството да е установило фактическа власт. На 06.10.2008 г. в търговския регистър е променен и адресът на управление на дружеството и едва тогава той съвпада с административния адрес на имотите. На 09.10.2008 г. новият управител И. Ч. е отдал първия етаж под наем на [фирма], а туроператорската фирма заварва свидетелят П., когато в края на 2008 г. е посетила къщата. След вписване на И. Ч. като новия управител на дружеството имотът е отразен в неговия баланс, а през 2011 г. дружеството възлага и (други) ремонтни дейности в имотите. Следователно събраните доказателства сочат, че към сключения договор за покупко-продажба И. Ч. е владелец на имотите и той, а не продавачите С. и М. Ч., предава владението на дружеството в момента, в който е вписан за негов управител – на 06.10.2008 г. Срокът от тази дата до датата на предявяване на исковете (15.01.2013 г.) е недостатъчен, за да легитимира дружеството като собственик на имотите по придобивна давност. Правата на касаторите не са погасени, а съществуват към момента на приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция. Към предявяването на исковете дружеството владее техните имоти, основавайки своето владение на права, които не притежава. Обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, с която исковете по чл. 108 ЗС са отхвърлени и те да бъдат уважени от касационната инстанция.
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на ответника следва да се поставят направените от касаторите разноски.
При тези мотиви, съдът
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 216/ 23.12.2015 г. по гр. д. № 545/ 2015 г. по описа на Варненски апелативен съд в частта, с която е обезсилено решение № 575/ 25.03.2015 г. , поправено с решение № 1494/ 28.07.2015 г. по гр. д. № 145/ 2013 г. на Варненски окръжен съд.
ОТМЕНЯ решение № 216/ 23.12.2015 г. по гр. д. № 545/ 2015 г. по описа на Варненски апелативен съд в останалите части.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], ет. 2, ап. 3, ЕИК[ЕИК], че Б. С. Х. ЕГН [ЕГН] и Л. С. Х. – О. ЕГН [ЕГН] на основание съдебна спогодба от 24.01.1975 г. по гр. д. № 74/ 1975 г. на РС – Варна и наследствено правоприемство от М. Т. Х., починала на 23.02.1984 г., са собствениците на имота на първи етаж от жилищна сграда в [населено място], [улица], в който имот са включени магазин, антре, клозет, една стая, кухня, клозет, антре със стълбище за избата, едно избено помещение, ведно с прилежащите общи части на жилищната сграда с идентификатор 10135.1507.876.1 по КК на [населено място], определена със заповед № РД-18-98/ 10.11.2008 г. на изп. директор на АГКК, на адрес [населено място], [улица], заедно с 1/ 3 ид. части от дворното място, в което е построена, с площ 307 кв. м., с идентификатор 10135.1507.876 при граници имоти с идентификатори 10135.1507.878, 10135.1507.877, 10135.1507.892, 10135.1507.875, 10135.1507.872 по заповед КД-14-03-1887/ 18.07.2012 г. на началник С., и на основание чл. 108 ЗС осъжда [фирма] да им предаде владението.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на [фирма], че Л. С. Х. – О. на основание съдебната спогодба и договор за дарение № 105/ 03.12.1990 г., том Х. на нотариус Р. Т. е собственик на жилище, съставляващо втори етаж от жилищната сграда, ведно с прилежащите части от общите й части, заедно с 1/ 3 ид. части от дворното място, в което е построена и на основание чл. 108 ЗС осъжда [фирма] да й предаде владението.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на [фирма], че Б. С. Х. на основание съдебната спогодба и договор за дарение № 106/ 03.12.1990 г. том Х. на нотариус Р. Т. е собственик на жилище, съставляващо трети (тавански) етаж на жилищната сграда, ведно с прилежащите части от общите й части, заедно с 1/ 3 ид. части от дворното място, в което е построена и на основание чл. 108 ЗС осъжда [фирма] да му предаде владението.
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на Б. С. Х. и на Л. С. Х. – О. сумата 5 415. 18 лв. разноски по делото на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.