Р Е Ш Е Н И Е № 82/2020 г. гр. София, 28.01.2021 год. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ІІ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на дванадесети октомври две хиляди и двадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА ГЕРГАНА НИКОВА при участието на секретаря Т. И., като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 3894 по описа за 2019 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 и сл. ГПК. Образувано е по касационната жалба на С. Г. Т., чрез адв. Кр. Н. от АК-Л., против въззивното решение № 145 от 4.07.2019 год. по гр. д. № 248/2019 год. на Ловешкия окръжен съд, с което е обезсилено първоинстанционното решение № 53 от 11.02.2019 год. по гр. д. № 205/2018 год. на районния съд – гр. Троян и производството по делото е прекратено. Касаторката поддържа доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснато нарушение на материалния закон – касационно отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК. Ответницата И. И. М., чрез адв. А. от АС- Ловеч, оспорва касационната жалба и иска въззивното решение да се потвърди, като й се присъдят направените в настоящето производство разноски. Върховният касационен съд, в настоящият състав на Второ гражданско отделение, като взе предвид доводите на страните и въз основа на събраните доказателства, приема следното: Касационната жалба е допустима, като подадена от легитимирана страна по делото - ищцата, в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу решение на въззивен съд, допуснато до касационно обжалване с определение № 275 от 3.06.2020 год. на ВКС в приложното поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Прието е, че процесуалноправните въпроси относно наличието на правен интерес от предявяване на установителен иск за собственост спрямо ответник, разпоредил се със собствеността в полза на трето лице след вписване на исковата молба, и дали е задължително искът да се предяви и срещу други лица, които се легитимират като собственици на имота, независимо от твърденията на ищеца, че те не оспорват правото му и не владеят имота, са обусловили извода на въззивния съд за недопустимост на предявения иск. Прието е наличие на противоречие със задължителна съдебна практика, формирана с ТР № 8 от 27.11.2013 год. по тълк. д. № 8/2012 год. на ОСГТК, ТР № 4 от 14.03.2016 год. по т. д. № 4/2014 год. на ОСГК на ВКС, т. 3Б, както и решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК – напр. решение № 405 от 20.12.2011 год. по гр. д. № 6/2011 год., I г. о., решение № 1 от 05.03.2015 год. по гр. д. № 5078/2014 год., II г. о., решение № 501 от 27.07.2010 год. по гр. д. № 160/2009 год., I г. о. За да се произнесе настоящият състав приема следното: Спорът по делото е за собствеността на придобитата от ищцата с нотариален акт № 137 от 1993 год. по дарение от нейния баща идеална част от недвижим имот в [населено място], махала „Р.” – 1/4 ид. ч. от неурегулирано дворно място от 800 кв. м. и 1/2 ид. ч. от построената в него паянтова жилищна сграда, с идентификатори по кадастралната карта ***, респ. ****. В исковата молба ищцата е поддържала, че през 2005 год. с нотариален акт баща й дарил целия този имот на сестра й В. Г. К., легитимирайки се със същия нотариален акт от 1983 год. Тъй като сестра й не е могла да придобие собствеността върху нейната идеална част от имота, и ответницата, като неин наследник, не е придобила по наследство притежаваната от ищцата идеална част от имота, независимо от документа за собственост върху целия имот, въз основа на който последната се е разпоредила в полза на трето лице с целия имот, след вписване на исковата молба по настоящето дело. Въззивният съд приел, че за ищцата липсва правен интерес от предявения срещу ответницата установителен иск за собственост, тъй като дори и да бъде уважен правото на ищцата няма да получи защита в пълен обем с оглед на това, че имотът е във владение на трето лице, приобретател на ответницата. Същият не е страна по делото, като съдът се е позовал на мотивите на ТР № 8/2012 год. за насочване на иска както срещу приобретателя на вещта, така и срещу праводателя му, с оглед постигане на максимална по обем защита с формиране на сила на присъдено нещо по отношение и на двамата. Поради липсата на правен интерес от предявяване на установителния иск срещу ответницата същият е недопустим, което обосновава и извода на въззивния съд за обезсилване на постановеното от първоинстанционния съд решение по същество на спора и прекратяване на производството по делото. По процесуалноправните въпроси, по които е допуснато касационното обжалване настоящият състав намира следното: Както е прието в теорията и в съдебната практика, вкл. представената такава с изложението на касатора, правният интерес представлява абсолютна положителна процесуална предпоставка за допустимостта на установителните искове за собственост като самостоятелна форма на защита. В т. 3Б от тълкувателно решение № 4/2014 год. на ОСГК на ВКС е посочено, че този правен интерес се преценява конкретно с оглед естеството и съдържанието на възникналия между страните правен спор. Такъв интерес ще е налице винаги, когато ищецът твърди, че е собственик на вещта, а ответникът оспорва или смущава правото му на собственост с фактически или правни действия. Извършването на прехвърлителна сделка от несобственик е именно такова действие, тъй като с него в най-сериозна степен се застрашава правото на собственост. Освен това възможността да се предяви установителен иск от съсобственик следва да се признае на още по-силно основание, тъй като с него ищецът цели да установи правата си спрямо останалите съсобственици, с което ще прекъсне придобивната давност и ще започне да владее чрез тях имота, като освен това може да търси обезщетение за ползването на своята част от имота, без да има интерес лично да го ползва. Наличието на правен спор между страните обуславя възможността на всяка от тях да защити своето право, което според нея е накърнено от него, при съответната избрана форма за тази защита. Същото становище относно упражняване правото на иск при наличието на правен спор е възприето и в ТР № 8 от 27.11.2013 год. по т. д. № 8/2012 год. на ОСГТК на ВКС, мотивите на т. 1, както и относно проявлението на диспозитивното начало в гражданския процес – участникът в правен спор сам определя кога, доколко и какъв обем защита да търси. Правният интерес от решаване на възвикнал спор винаги произтича от конкретните обстоятелства, в които спорът се изразява и чрез които всеки от спорещите твърди, че се засяга правната му сфера. Поради това и позоваването на въззивния съд на разясненията в цитираното тълкувателно решение не може да обоснове извод за липсата на правен интерес от установителния иск срещу ответник, разпоредил се със спорното право в хода на производството по него, и то след вписване на исковата молба. С оглед разпореденото в чл. 226 ГПК относно разпростиране на силата на пресъдено нещо на постановеното решение и спрямо приобретателя на спорното право, не може да се възприеме извод за задължително предявяване на иска за собственост срещу всички, които се легитимират като собственици. В т. 3Б от ТР № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС се прие, че е налице правен интерес от предявяване на иск за собственост срещу лице, което се е разпоредило със спорния имот и преди завеждане на исковата молба. Наличието на правен интерес се обосновава с това, че както когато се снабдява с нотариален акт за собственост по давност, така и когато се разпорежда с чуждия имот ответникът на практика оспорва правото на собственост на действителния собственик. В този случай ищецът има правен интерес да предяви иска за собственост /положителен или отрицателен/ както спрямо последният прибретател на имота, така и срещу неговия праводател, независимо че последният се е разпоредил с имота преди подаване на исковата молба. На още по-силно основание същите съображения са относими и при разпореждане със спорния имот след вписване на исковата молба от ответника. Въззивното решение е постановено в противоречие с горната съдебна практика, поради което следва да се отмени. Съображенията за този извод са следните: В настоящия случай искът е насочен срещу ответницата И. М., като наследник на майка й, в полза на която е дарен целия имот, за идеална част от който ищцата претендира да е собственик на основание предходно разпореждане от общия им праводател. Без значение за правния интерес от предявяване и разрешаването на спора за собствеността с предмет процесната идеална част е факта на разпореждане на целия имот от ответника в полза на трето лице, което може да встъпи или да бъде привлечено в делото, съгласно чл. 226, ал. 2 ГПК, но не е задължително с оглед възможността делото да продължи своя ход между първоначалните страни – чл. 226, ал. 1 ГПК. С оглед обвързващото действие на решението по възникналия между страните спор спрямо приобретателя, предявяването на иска срещу него зависи от преценката на ищцата с оглед диспозитивното начало в процеса /чл. 6 ГПК/. От тази преценка зависи и срещу кой друг ищцата ще предяви иск за собственост, с оглед данните за последващо разпореждане с имота от общия праводател в полза на други лица. Изложените от ищцата в исковата молба обстоятелства сочат на конкретното засягане на правото й върху придобитите по дарението от 1993 год. идеални части от имота, предмет на последващо прехвърляне в полза на наследодателката на ответницата, което обосновава правния интерес от предприетата защита за установяване на това претендирано право по отношение на последната. По този спор съдът следва да се произнесе по същество, вкл. и по предприетата от ответницата защита срещу иска за придобиване на спорната част от имота по давност. Като е обезсилил първоинстанционното решение и прекратил производството по предявения установителен иск за собственост на претендираните идеални части от дворното място и жилищната сграда в него, въззивният съд е постановил неправилно решение, което следва да се отмени и делото се върне за ново разглеждане по същество на спора от друг състав на въззивния съд. При повторното разглеждане на делото въззивният съд следва да се произнесе и по разноските пред касационната инстанция, съгласно чл. 294, ал. 2 ГПК. По тези съображения и на основание чл. 293, ал. 2 и ал. 3 ГПК Върховният касационен съд, ІІ г. о. в настоящият състав Р Е Ш И : ОТМЕНЯ изцяло въззивното решение № 145 от 4.07.2019 год. по гр. д. № 248/2019 год. на Ловешкия окръжен съд и ВРЪЩА ДЕЛОТО за ново разглеждане от друг състав на същия въззивен съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: