Р Е Ш Е Н И Е
№ 3
гр. София, 10.04.2018 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ІІ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на пети февруари две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
при участието на секретаря Т. Иванова, като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 4681 по описа за 2016 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 и сл. ГПК.
Образувано е по касационната жалба на С. Д. С. от [населено място] против въззивното решение от 1.04.2016 год. по гр. д. № 992/2015 год. на Благоевградския окръжен съд, с което е отменено първоинстанционното решение от 15.04.2015 год. по гр. д. № 2086/2010 год. на Благоевградския районен съд в частта му, в която К. А. М. е осъден да заплати общо с А. А. М. на касаторката сумата 19 130 лв., представляваща обезщетение за периода от 8.07.2007 год. до 5.07.2010 год. за ползите, от които е лишена съобразно дела й от 22 478.10/74 272.40 ид. ч. в съсобствения имот, представляващ сграда с идентификатор 04279.610.1.1, състояща се от сутерен, партерен и мезонетен етаж, предназначена за художествена галерия и ателиета, ведно със законната лихва от 5.07.2010 год., като вместо това е отхвърлен предявения от С. Д. С. против К. А. М. иск за заплащане общо с А. А. М. сумата 9 565 лв., представляваща обезщетение за ползите, от които е била лишена в периода 8.07.2007 год. до 5.07.2010 год. съобразно дела й в горния съсобствен имот в размер на 22 478.10/74 272.40 ид. ч., ведно с претендираната законна лихва от предявяване на иска.
Касаторката поддържа становище за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, с искане за отмяната му и присъждане на направените разноски за всички инстанции по делото.
Ответниците по касационната жалба К. и А. М., чрез пълномощника им адв. Ю., поддържат становище за неоснователността й по съображенията в представения писмен отговор. В съдебно заседание не се явяват и не се представляват. Претендират присъждане на направените разноски.
Върховният касационен съд, в настоящият състав на Второ гражданско отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на касаторката, намира следното:
Касационната жалба е допустима, като подадена от легитимирана страна по делото, в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу решение на въззивен съд, допуснато до касационно обжалване с определение № 241 от 29.05.2017 год. на настоящият състав на ВКС. В него е прието, че поставеният процесуалноправен въпрос за правомощията на въззивния съд по чл. 269 ГПК е обусловил изводите му за липса на писмено поискване от ищцата до К. М. като предпоставка за основателността на иска срещу него, и с оглед възприемането на този въпрос в контекста на разясненията в ТР № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС относно обхвата на въззивната дейност при установяване на фактическата страна по спора и приложимия закон, е допуснато касационното обжалване в приложното поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Поставеният процесуалноправен въпрос, обусловил допускане на касационното обжалване на въззивното решение, е предмет на разясненията, дадени в т. 1 и т. 2 от ТР № 1/2013 год на ОСГТК на ВКС, като отговорът произтича от същността на въззивното производство като ограничено въззивно обжалване, при което предмет е повторното разрешаване на материалноправния спор, като „дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма”. Уредбата в процесуалния закон на второинстанционното производство като ограничено /непълно/ въззивно обжалване и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно, с предмет на въззивната дейност решаването на материалноправния спор. Съгласно приетото в тълкувателното решение ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намира приложение при субсумиране установените факти под приложимата материалноправна норма, както и възможността при проверката за правилността на решението да се приложи императивна такава дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване /т. 1/.
С оглед горните съображения в цитираната задължителна съдебна практика, въззивното решение в допуснатата до обжалване част е неправилно и следва да се отмени. В него въззивният съд, за да постанови решението си по иска по чл. 31, ал. 2 ЗС на касаторката срещу единия от двамата ответници – К. М., като отменя частично осъдителното решение и вместо това отхвърля предявения срещу него иск, приема, че макар да са налице предпоставките на закона за основателност на иска – страните са съсобственици на недвижимия имот, в исковия период същият е ползван само от ответниците, които са препятствали ползването му от ищцата съобразно притежавания от нея дял в съсобствеността /съгласно разясненията в ТР № 7/2012 год. на ОСГК на ВКС/, не е установено по делото наличието на писмено поискване до този ответник. От представената по делото нотариална покана не се доказва К. М. да я е получил на 8.07.2007 год., когато е връчена на другия ответник, негов брат, нито има данни последният да го е уведомил. Приел, че е налице оспорване на това обстоятелство от страна на ответника К. М. във въззивната му жалба и при липса на доказателства за осъществяването му, въззивният съд приел, че не е налице тази предпоставка на закона по отношение на този ответник.
Направените от въззивния съд изводи касаят установената в първоинстанционното производство фактическа обстановка, въз основа на представените писмени доказателства и доводите на страните. И двамата ответници не са оспорвали представеното от ищцата, сега касатор писмено доказателство – нотариалната покана от 4.07.2007 год., нито начина на получаването й от тях, съгласно изричното отбелязване в същата от нотариуса, поради което и по отношение на този факт е настъпила преклузията по чл. 133 ГПК /писмен отговор на двамата ответници от 25.08.2010 год./. Извън това, такъв довод не е и въведен във въззивната жалба на К. М., в която оспорването касае предходна нотариална покана рег. № 1362 от 21.03.2002 год., което независимо, че е извън предмета на спора, представлява признание за отправено до него предходно писмено поискване, което е достатъчно да се приеме наличието на тази предпоставка за основателност на иска по чл. 31, ал. 2 ЗС и по отношение на К. М.. Съгласно трайната съдебна практика, вкл. и задължителна такава, е прието, че веднъж отправено, писменото искане се разпростира неограничено във времето докато съществува съсобствеността или се прекрати ползването от съсобственика /Р 466 от 21.05.2010 год. по гр. д. № 4249/2008 год., ІV г. о., Р № 130 от 15.07.2013 год. по гр. д. № 24/2012 год. І г. о./. Поради това и не е необходимо за всеки нов период от време да се отправя нова покана.
Поради тези съображения изводът на въззивния съд за липса на писмено поискване за плащане на претендираното обезщетение по отношение ответника К. М. е направен в нарушение на процесуалното правило на чл. 133 ГПК, като не е отчетена настъпилата преклузия на този довод, както и това по чл. 235, ал. 2, във вр. с чл. 175 ГПК - като съдът не е преценил направеното във въззивната жалба признание на страната за предходна нотариална покана. Тези процесуални нарушения са обусловили извод в нарушение на материалния закон – чл. 31, ал. 2 ЗС. На основание чл. 293, ал. 2 ГПК въззивното решение следва да се отмени и тъй като не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, следва да се постанови от настоящата инстанция решение по съществото на спора, с което и предявеният срещу ответника К. М. иск бъде уважен до предявения размер, тъй като са налице всички предпоставки за това и по отношение на него, съобразно изложените от въззивния съд съображения по отношение на другия ответник, в т. ч. и разясненията по ТР № 7/2012 год. на ОСГК на ВКС. Безспорно е установено по делото, че страните са съсобственици на имота, при определените с влязло в сила решение квоти в съсобствеността, както е и установено ползването на целия имот от двамата ответници при лишаване на ищцата от възможността за ползване на притежаваната от нея идеална част в исковия период. При наличието на писмена покана за плащане на обезщетение за ползата, от която същата е лишена за претендирания период от време, същото, определено по размер въз основа на приетото заключение, се дължи на основание чл. 31, ал. 2 ЗС и от ответника К. М. до размера, за който въззивният съд е отхвърлил неправилно иска срещу него.
При този изход на настоящето производство ответникът К. М. следва да заплати на касаторката направените от нея разноски в размер на 1 421.30 лв. лв. /държавни такси - 221.30 лв. и заплатено адвокатско възнаграждение в претендирания в представения списък по чл. 80 ГПК размер от 1 200 лв./.
По тези съображения и на основание чл. 293, ал. 2 ГПК Върховният касационен съд, ІІ г. о. в настоящият състав
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯВА въззивното решение № 1864 от 1.04.2016 год. по гр. д. № 992/2015 год. на Благоевградския окръжен съд, с което след отмяна на първоинстанционното решение № 2959 от 15.04.2015 год. по гр. д. № 2086/2010 год. на Благоевградския районен съд в частта му по отношение претенцията срещу К. А. М. е отхвърлен иска срещу него за сумата 9 565 лв., ведно с лихвата, и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА К. А. М., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица] да заплати на С. Д. С., [населено място], [улица], ет. 3 сумата 9 565 лв. /девет хиляди петстотин шестдесет и пет лева/, представляваща обезщетение за периода от 8.07.2007 год. до 5.07.2010 год. за ползите, от които същата е лишена съобразно дела й от 22 478.10/74 272.40 ид. ч. в съсобствения имот, представляващ сграда с идентификатор 04279.610.1.1, състояща се от сутерен, партерен и мезонетен етаж, предназначена за художествена галерия и ателиета, ведно със законната лихва от 5.07.2010 год. до окончателното изплащане на сумата, както и направените в настоящето производство разноски в размер на сумата 1 421.30 лв. /хиляда четиристотин двадесет и един лева и 30 ст./.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: |