2 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 282 София, 22.06.2022 година Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на 19 април две хиляди двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ДЕЧЕВА ВАНЯ АТАНАСОВА изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА гр.дело № 86 /2022 година Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Д. Д. С. против решение № 266, постановено по гр.д.№ 25/2021 г. на Пернишки окръжен съд, с което е отменено решение № 110 от 09.07.2018 г. по гр.д.№ 71/2017 г. на РС-Брезник в различни части и вместо това е уважен изцяло предявеният иск от Д. Л. Д. по чл.50 ЗЗД, като е осъден касатора да му заплати общо 10 000 лв., представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени в резултат на непозволено увреждане от животно-кон на 26.04.2014 г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на увреждането и имуществени вреди общо в размер на 1666,21 лв., причинени от същото увреждане. В касационната жалба се навеждат доводи за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон – чл. 50 ЗЗД, допуснати съществени процесуални нарушения – несъобразяване с всички събрани по делото доказателства, нарушение на чл. 172 ГПК - показанията на родителите на ищеца не били преценени като изходащи от заинтересовани лица, несъобразяване, с признанието на ищеца, че незнае дали ответника е собственик на коня, несъобразяване с нормативните изисквания за регистриране на едрокопитно животно, каквото е коня, необоснованост на извода, че ответника е собственик на коня. Не била доказана и причинната връзка, тъй като ищецът скочил от терасата, а не бил блъснат от коня. Оспорва се и размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, тъй като не съответства на действително претърпените болки и страдания от него. Неоснователно не било отчетено и съпричиняване поради поведението на ищеца, който заедно с баща си вместо да се опита да успокои животното, го биел и било въпрос на личен избор да скочи без да е блъснат от коня. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК е наведено основанието по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по въпроси, които ще се разгледат по-долу. Ответникът по касация оспорва касационната жалба и допускането до касационен контрол, тъй като въпросите не кореспондират с данните по делото, въззивният съд е действал при ограничен въззив и въпреки това е обсъдил подробно доказателствата и предпоставките на непозволеното увреждане по чл. 50 ЗЗД, а съпречиняване не е отчетено, защото няма такова. Затова моли да не се допуска касационно обжалване. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното: Обжалваното въззивно решение е постановено след отмяна с решение № 142 от 14.01.2021 г. по гр.д.№ 3067/2019 г. на ВКС, ІV гр.о. на предходно решение, с което за втори път е обезсилено решение на първата инстанция поради произнасяне по непредявен иск. Първоначално съдът се е произнесъл с решение по гр.д.№ 237/2015 г., като е уважил иск за вреди от животно-кон, оставен под надзора на ответника. Това решение е обезсилено с решение № 39/08.02.2017 г. по гр.д.№ 729/2016 г. на Пернишки ОС, тъй като постановено по непредявен иск, защото в исковата молба, ищецът твърдял, че ответника е собственик. При новото разглеждане на делото от РС са дадени указания на ищеца да изправи нередовности на исковата молба и той е уточнил, че не знае дали ответника е собственик, но коня, от който е настъпило увреждането е бил под надзора на ответинка. Съдът е приел това като уточнение на исковата молба и в диспозитива на решението се е произнесъл за вреди от кон, който е бил под надзора на ответника. Това решение също е обезсилено, като е прието, че в исковата молба не са наведени твърдения за това, че коня бил под надзора на ответника. Това решение е отменено от ВКС при първото разглеждане на делото от касационната инстанция, като е посочено, че в този случай делото не се връща на първата инстанция. В мотивите на това решение, ВКС е изяснил че „искът по чл. 50 от ЗЗД не следва да бъде отхвърлен само поради това, че ищецът твърди, че ответникът е собственик на вещта или животното, а от изложените факти следва, че той само упражнява надзор и обратното. Независимо на какви факти ищецът твърди, че следва да се ангажира отговорността на ответника-като собственик или като лице упражняващо надзор не се касае до два различни иска, с различно правно основание, а до един иск с правно основание чл. 50 от ЗЗД, като разликата е само във фактите обосноваващи отговорността на ответника. Самото право на собственост поглъща осъществяването на надзор по смисъла на чл. 50 от ЗЗД“. Подчертано е, че за собствеността може да се съди от упражняваното владение и от упражняването на надзор, независимо от изискването за регистриране на животните. Дадените указания по тълкуването и прилагането на материалния закон, са задължителни за долната инстанция, на която делото е върнато за ново разглеждане, съгласно чл. 294, ал.1 ГПК. Затова не следва да се допуска касационно обжалване по въпроса: „допустимо ли е доказване със свидетелски показания на факти и обстоятелства по делото, за които в закона има изрично предвиден ред за регистрация и за издаване на писмени доказателства, с които се установяват процесните факти“. Въпросът за липса на регистрация на коня, който е причинил увреждането е ирелевантен за спора, тъй като е без значение дари ответника е собственик или е бил лице, под чийто надзор е коня. Установено е, че коня е бил под надзора на ответника – той го побивал на поляната пред къщата на ищеца, той е повикан за да го успокои и отведе и в негово присъствие коня се успокоил, той побил след това. От факта, че собственик на едрокопитно животно не го е регистрирало не може да черпи благоприятни последици – изключване на отговорността за вреди. Достатъчно е констатирането на упражняване на надзор /в този смисъл освен цитираното предходно решение на ВКС по настоящия спор и решение № 249/24.09.2012 година, постановено по гр. д. № 1450/2011 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о./ Затова е неотносим и въпроса: при въведен регистрационен режим, съгласно чл. 51 ЗВМД следва ли съдът при определяне правото на собственост върху конкретно животно да изисква документ за регистрация на животното, за да определи правото на собственост на дадено лице върху животното. След анализ на писмените и гласните доказателства и СМЕ, въззивната инстанция е приела за установено, че на 26.04.2014 г. около 9.30 ч. сутринта в двора на семейната къща, на ищеца Д. Л. Г., подплашен от ТИР, „изкачвайки стълбите“, влязъл кон, който пасял на ливадата, близо до къщата. Ищецът излязъл от къщата, за да помогне на баща си да изведат коня от двора. Уплашеният кон се насочил към ищеца, който бил на площадка на горната част на стълбите и скочил от там поради приближаването на уплашеният кон. Тази площадка, била на височина от около метър и половина, на улицата. Ищецът усетил силна болка, не можел да стъпва. В това време св.П.. виждайки подплашения кон да тича в двора на ищеца повикал чичо М. – ответника Д. Д., който извел кончето от двора и го побил на ливадата. След скока, ищецът не можел да ходи от болка и влязъл в къщата с помощта на баща си. Кракът в областта на глезена се подул поради което след няколко дни посетил „Спешно отделение на МБАЛ – Перник., където след рентгенография било установено раздробено счупване на лява петна кост и множество були, които по спешно били изрязани и превързани. Състоянието му било лекувано консервативно с гипсова шина/лонгета/ и продължителни превръзки. Носил е гипс 75 дни, ходил е с патерици 3–4 месеца. Наложило се и оперативно лечение – поставена му е плака с 6 винта фиксираща талуса и калканеуса след което е ходил с патерици 2 месеца. Оперативната рана в областта на петата е зараствала с дефект, което наложило извършване на втора операция „кожна пластика“. За имуществените вреди са представени документи за плащане на разходите. Въззивният съд е кредитирал като достоверни показанията на родителите на ищеца - свидетелите Л. Г. и Т. Л., в частта им в която се установява инцидента и собствеността на коня, причинил увреждането, като е изложил мотиви, съгласно чл. 172 ГПК – посочил е, че същите са логични и последователни, кореспондиращи и с другите доказателства по делото и отразяват преки техни впечатления за събитията лично възприети от тях. Предвид изложеното, тъй като въззивната инстанция е преценила заинтересоваността на свидетелите, обсъдила е събраните писмени и гласни доказателства и СМЕ по отделно и в съвкупност, решението не е постановено в противоречие със съдебната практика по въпроса за задължението на съда да обсъди в съвкупност събраните по делото доказателства за релевантните за спора факти и дали при преценката на свидетелските показания е длъжен да прецени евентуалната им заинтересованост. Посочено е конкретно относно кои факти кредитира и останалите свидетелски показания и по кои приема, че те не се подкрепят от доказателствата по делото, поради което не ги кредитира. Затова възивното решение не противоречи на съдебната практика по посочения въпрос и по него не се допуска касационно обжалване. За определяне на размера на обезщетението, въззивният съд се е съобразил със заключението на СМЕ, което не е оспорено от ответника и което установява въз основа на медицинските документи хода на протичане на травмата, медицинските процедури и двете операции, направени на ищеца, търпените от него болки и страдания. Съобразено е, че ищецът е мъж в трудоспособна възраст, получил е трайно увреждане в резултат на което е намалена работоспособността му с 41 %, което е установено с решение на ТЕЛК, 75 дни е бил имобилизиран, нуждаел се е от помощ за обслужването, ходил е с патерици първо 3-4 месеца, а след операцията и още 2 месеца, оздравителният процес е преминал извън обичайното, продължавал е и към момента на експертизата и може да се подобри след 1-2 години. Така съдът е посочил въз основа на кои критерии определя размера на обезщетението и те са съобразени със задължителната и казуална съдебна практика, поради което по въпроса „какви са критериите за определяне на обезщетението за неимуществени вреди в резултат на непозволено увреждане и на каква база се определя обезщетението по справедливост“ не е налице основанието по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК. Съдът е приел, че не е налице съпричиняване и обезщетението не следва да се намалява на основание чл. 51, ал.2 ЗЗД, защото ищецът с поведението си не е станал причина или не е допринесъл за вредоносния резултат, инцидентът е настъпил внезапно и ищецът не е имал възможност да предприеме мерки за защита. Не е установено, ищецът да е имал поведение, което да може да се определи като провокиращо или застрашаващо животното или, че настъпилите увреждания е нямало да настъпят или биха били по-малко ако ищецът е предприел определени мерки или използвал определени средства. Причинната връзка е приета само между поведението на стопанина на коня и увреждането – ако той е бил взел мерки за обезопасяване и надзора му е нямало да се стигне до влизане на коня в двора, в който се намира семейната къща на ищеца и до увреждането на ищеца. Не е установено той да е биел животното, а баща му се е опитвал да избута с кол животното, т.е. не е установено увреждането да е изключителна последица от поведението на трето лице или на пострадалия. Така по въпроса: „следва ли да се отчита съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца, ако същия с действията си /виновни или невиновни/ е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат /настъпилото увреждане/ и на какъв принцип се определя процента на съпричиняване“ не следва да се допуска касационно обжалване. Въпросът не кореспондира на установените факти по делото в първата си част, а във втората, съдът се е позовал на задължителна съдебна практика - т. 7 на ППВС № 17/63 г., според която възможност за намаляване на обезщетението за вреди от деликт, е обусловено от наличие на причинна връзка между поведението на пострадалия и произлезлите вреди, т.е. от поведение на пострадалия, с което обективно е създал предпоставки или възможности за настъпване на увреждането с действия или бездействия. Въззивното решение съответства на тази съдебна практика, поради което и по този въпрос не е налице основание за допускане до касационен контрол. В обобщение не са налице наведените основания по чл. 280, ал.1, ал.1 ГПК, тъй като въззивното решение не е постановено в противоречие със съдебната практика, а наличието на такава изключва приложението и на чл. 280, ал.1 т.3 ГПК, поради което не се допуска касационно обжалване. На основание чл. 78, ал.3 ГПК, на ответника по касация следва да се присъдят претендираните от него деловодни разноски за настояща инстанция в доказаният с договора за правна помощ размер 1 000 лв. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение О П Р Е Д Е Л И: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 266, постановено по гр.д.№ 25/2021 г. на Пернишки окръжен съд по касационна жалба, подадена от Д. Д. С.. Осъжда Д. Д. С. ЕГН-[ЕГН] да плати на Д. Л. Г. ЕГН-[ЕГН] деловодни разноски за настоящото производство в размер на 1000 лв. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: