10 Р Е Ш Е Н И Е № 547 София, 16 януари 2013 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение в съдебно заседание на деветнадесети ноември две хиляди и дванадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ:РУЖЕНА КЕРАНОВА КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ при секретар: Аврора Караджова и в присъствието на прокурора Антони Лаков изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 1846/2012 година Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по протест на прокурор от Апелативна прокуратура – София и по жалба на подсъдимия А. С. К. против въззивно решение №106 от 01.08.2012 г., постановено по ВНОХД № 1113/2011 г. от Софийски апелативен съд, с което е потвърдена присъдата на Окръжен съд – Перник. С първоинстанционната присъда № 18 от 16.09.2011 г., постановена по НОХД №191/2011 г., подсъдимият А. К. е бил признат за виновен в това, че на 11.02.2008 г. в съучастие като извършител с Н. Х. (подбудител, починал на 19.02.2008 г.) е направил опит предумишлено да умъртви В. С. В. със средство, опасно за живота на мнозина и в условията на опасен рецидив, като деянието макар и да е довършено, не са настъпили предвидените в закона и искани от дееца общественоопасни последици – престъпление по чл. 116, ал.1, т. 6, т. 9 и т. 12 във вр. с чл. 20, ал.2 във вр. с чл. 18, ал.1 от НК. Наложеното наказание е осемнадесет години лишаване от свобода. Оправдан е престъплението да е извършено и в съучастие с подсъдимия Р. И. З. (помагач), както и за това да е извършил престъплението по начин, опасен за живота на мнозина. Със същата присъда подсъдимият Р. И. З. е признат за невинен и оправдан по повдигнатото обвинение по чл. 116, ал.1, т. 6 и т. 9 във вр. с чл. 20, ал.4 във вр. с чл. 18, ал. 1 от НК. В касационния протест се твърди, че е допуснато нарушение на материалния закон при оправдаването на З., поради неправилни изводи по фактите, вследствие на неправилно интерпретиране на събраните доказателства и грешка при съвкупния анализ на целия доказателствен материал. По отношение на подсъдимия К. се счита, че наказанието е явно несправедливо, защото не съответства на високата степен на обществена опасност на деянието и дееца. Отправено е искане за отмяна на постановеното решение и връщане на делото за ново разглеждане на въззивния съд. В касационната жалба, подадена от името на подсъдимия К., се претендира, че решението е постановено при допуснати съществени процесуални нарушения, ограничили правото му на защита и довели до нарушение на материалния закон. Счита се още, че наложеното наказание е завишено. Отправеното искане е за отмяна на постановеното решение и връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд. В саморъчно изготвената жалба от подсъдимия К. се твърди, че осъждането му е резултат от поведението на прокурор от ВКП. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура поддържа протеста по съображенията, изложени в него и дава заключение за неоснователност на жалбите. Подсъдимият К. и неговите процесуални представители поддържат жалбата. Подсъдимият Р. И. З. не се явява, редовно призован. За него се явява защитник, който счита протеста за неоснователен. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : І. По жалбата на подсъдимия К.. Поддържа се, че решението е постановено в нарушение на принципните изисквания на чл. 13 и чл. 14 от НПК, при едностранчив доказателствен анализ, направен в полза на обвинението, както и че изводите за виновността на подсъдимия К. са основани на предположения. Счита се още, че съдът е допуснал нарушение осъждайки подсъдимия по правна квалификация – чл. 116, ал.1, т. 6, пр. 2 от НК, а при правилен прочит на посочената правна норма посоченото предложение изпълва съдържанието „по особено мъчителен начин за убития или с особена жестокост”, каквото обвинение не му е повдигано. С последно посочените аргументи се атакува и приложението на материалния закон. Оспорена е и справедливостта на наложеното наказание, при съображения, че не са съобразени обстоятелства, касаещи степента на довършеност на деянието. 1. Поддържаните доводи, за наличие на касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК, не намират опора в данните по делото. Основният акцент на оспорването се свързва с изводите на предходните инстанции за достоверността на показанията на свидетеля В.. Безспорно е, че тези показания са в основата на изводите на съда относно авторството на деянието. Не е вярно обаче твърдението, че съдът се е доверил на същите, без да извърши съответна проверка за годността им да бъдат източник на доказателства. Напротив, съдът е подходил обективно и задълбочено при анализа им преди да направи своите фактически и правни изводи. Показанията на свидетеля В. не са останали извън преценката за пристрастност, но тази проверка не е довела до извод за недостоверност (виж, мотиви към присъда - л. 314 и въззивно решение – л. 106). Пострадалият В. последователно във всичките си разпити (а преди провеждането им и пред свидетеля М. Б. П.) е описвал лицето, което е излязло от лекия автомобил, отправило репликата „бай В. и твоя ред дойде” и възпроизвело изстрели срещу него. На следващо място са данните от протокола за разпознаване, според които пострадалият е посочил подсъдимия К. като лицето стреляло на 11.02.2008 г., а идентифицирането му е именно по посочените, далеч преди самото следствено действие, данни за физическите му белези. Предходните инстанции аргументирано са отхвърлили и другите доводи, които защитата е поддържала, за да опровергае достоверността на заявеното от пострадалия. В тази връзка, въззивният съд въз основа на установеното по делото (предходният опит за покушение срещу пострадалия, изключително влошените взаимоотношения между последния и лицата, гравитиращи около Н. Х. и т.н.), логично е възприел като правдиво заявеното от В., че се е страхувал за собствената и на близките си безопасност, което е стояло и в основата на по –късното разпознаване на подсъдимия. Освен това, както вече се каза, пострадалият е описал възприятията си за извършителя и пред свидетеля М. П. и тези възприятия не са се различавали от посочените вече в разпитите му като свидетел. Съдебните инстанции не могат да бъдат упрекнати, че в полза на обвинението са игнорирали оправдателните доказателства и са проявили едностранчивост при изследване на обстоятелствата по делото. Въззивният съд е провел допълнително съдебно следствие, допуснал е по искане на защитата и повторен разпит на свидетеля Е. Г.. Тези показания са коментирани във въззивното решение (л. 108 от делото) и отхвърлени като недостоверни. В основата на компрометирането им стоят данните за времето, през което К. е бил настанен в местата за лишаване от свобода (от 07.06.2002 г. до 01.11.2006 г. – справка, т. 3, л. 35), през което време обективно не е могъл да посещава посоченото от свидетеля заведение, както и данните, изводими от показанията на свидетелите Д., Б. Н. и на самия пострадал. Неубедително в жалбата се противопоставят показанията на В. с тези на анонимния свидетел № 116 относно идентификацията на третото лице, присъствало при извършване на покушението. Анонимният свидетел е въвел в процеса споделеното му от К. за присъствието и на Н. Х. в лекия автомобил при извършване на деянието. Пострадалият В. не е разпознал това лице, а и данните по делото (виж, показания на Д.,, В. и Т.) установяват друго местоположение на Х. по време на инцидента. Всъщност, последно посоченото е още един маркер за достоверност на показанията на В., който добросъвестно, независимо от данните за негативизма в отношенията му с Х., не го е припознал като едно от лицата, присъствали при стрелбата срещу него лицето. Неоснователни са твърденията, че съдът въз основа на предположения „за събитията, случили се в престъпния свят в [населено място]”, е изградил заключението си за достоверност на показанията на В.. Преди всичко следва да се отбележи, че това, което жалбоподателят счита за предположения, е не друго, а изводите на съда, направени въз основа на данните, изводими от показанията на свидетелите, някои от тях преки участници в събитията, срещу които има и влезли в сила осъдителни съдебни актове. По – важното разбира се е друго, че съдът е коментирал така установените обстоятелства в контекста изясняване на мотивите за извършеното престъпление. Обобщено, изводите на съда по фактите са изградени на базата на пълно, обективно и всестранно изследване на всички обстоятелствата по делото. Обвинението срещу подсъдимия К. е доказано по несъмнен начин чрез доказателствата, събрани и проверени по надлежния процесуален ред. Неоснователни са възраженията, че е нарушено правото на защита на подсъдимия, конкретно същият да е осъден за „правна квалификация по чл. 116, ал., т. 6, пр. 2 от НК”, прочитът на която, според жалбата, сочи на „особено мъчителен начин за убития или с особена жестокост”, каквото обвинение не му е повдигано. С така наведените доводи се аргументира и възражението за нарушение на материалния закон. Повече от ясно е, че с обвинителния акт срещу подсъдимия К. е повдигнато обвинение за това убийството да е извършено „по начин и със средства, опасни за живота на мнозина”, очертано в т. 6, ал.1 на чл.116 от НК. Първоинстанционният съд е оправдал този подсъдим деянието да е извършено „по начин, опасен за живота на мнозина” и осъждането е останало в рамките на квалифициращото обстоятелство (извън другите) „със средства, опасни за живота на мнозина”. Използваният подход от съда за отграничаване на хипотезите, визирани в чл. 116, ал.1, т. 6 от НК, чрез посочване на „т.6, пр. 2”, е било съвсем ненужно след като в диспозитива на присъдата е описано фактическото обвинение по това квалифициращо обстоятелство. Несъгласието на жалбоподателя с начина, по който съдът е отброил хипотезите, съдържащи се т. 6 на чл. 116, ал.1 от НК, няма нищо общо с претенцията за „осъждане по непредявено обвинение”, рефлектиращо върху правото на защита. Възраженията, изложени в саморъчно изготвените бележки от подсъдимия К., свързани с твърдения за взаимоотношения с конкретен магистрат, не са относими към предмета на делото и не могат да получат отговор в това производство. 2. Макар в жалбата да не се навеждат други, извън посоченото, доводи, свързани с първото от касационните основания, ВКС намира, че е допуснато нарушение по смисъла на чл. 348, ал.1, т. 1 от НПК. Въззивната инстанция е утвърдила изцяло изводите на първостепенния съд по правото. За да приеме, че е налице квалифициращото обстоятелство „със средства, опасни за живота на мнозина”, съдът е приел, че средството – „огнестрелно оръжие, револвер - 38 калибър е годно принципно да причини смърт на повече от едно лице”. Този извод на съда не съответства на разбирането, утвърдено в съдебната практика. Убийството е извършено със средства, опасни за живота на мнозина, когато при употребата на такива средства, те по естеството си развиват голяма енергия и имат широк обсег на действие, с което се създава опасност за живота на мнозина (виж, Р № 60/71 г. по н.д. № 758/70 г., ІІ н.о., ВС; Р № 607/81 г. по н.д. № 643/81 г. на ІІ н. о. ВС; Р № 236/97 г. на ВКС по н.д. № 788/96 г., // н.о.; Р 362/2010 г. на ВКС по н.д. № 317/2010 г. на ІІ н.о.). Ето защо настоящият касационен състав намира, че подсъдимият К. следва да бъде оправдан по това квалифициращо обстоятелство. 3. По доводите за явна несправедливост на наложеното наказание. Извън твърденията, че подсъдимият К. е осъден за престъпление, което не е извършил, се претендира неотчитане на степента на „довършеност на деянието” и надценяване тежестта на предходните осъждания на подсъдимия. Възраженията са основателни. От мотивите на съдебните актове е видно, че двете предходни инстанции не са преценявали изобщо обстоятелствата, свързани с недовършеността на престъплението. На следващо място, съдът е отчитал наличието на предходни осъждания, извън квалификацията „опасен рецидив” (виж мотиви към присъда, л. 318 от делото), но същевременно малко преди това, за да обоснове последно посочения квалифициращ признак, е оценявал всъщност всички осъждания на К. (включително и това по НОХД № 270/08 г., присъдата по което е влязла в сила на 18.07.2008 г., тоест след деянието по настоящето дело, а и е за извършено престъпление по чл. 343 от НК – виж, справка съдимост, л. 9 и сл., т. 5 от досието на досъдебното производство, съответно мотиви л. 318). Като се има предвид посоченото в предходния пункт, налагащо оправдаването на подсъдимия по обвинението по чл. 116, ал.1, т. 6 от НК, както и че става дума за престъпление, което е останало в стадия на опит и от него не са настъпили целените от дееца общественоопасни последици, то настоящият състав намира, че наказанието на подсъдимия следва да се определи при условията на чл. 58, б „а” от НК – под минималния размер на предвиденото за престъплението по чл. 116 от НК, а именно тринадесет години и шест месеца лишаване от свобода. Така определеното наказание е съответно на тежестта на престъплението, като в достатъчна степен ще удовлетвори целите, визирани в чл. 36 от НК. ІІ. Касационният протест е неоснователен и в двете му части. 1. По отношение доводите срещу потвърденото от въззивния съд оправдаване на подсъдимия Р. З.. Поддържа се, че е допуснато нарушение на закона, тъй като доказателствата сочат на изводи за осъждането на този подсъдим. В тази връзка се твърди, че е налице „грешка в оценката на доказателствата”, но липсва конкретна аргументация за нарушения в доказателствената дейност на предходните инстанции. Неубедително е изразеното мнение в протеста (л. 2 от същия), че обстоятелствата за извършвана преди съвместна престъпна дейност от Н. Х. и Р. З. и че последният е известен с кражби на автомобили, какъвто е и автомобилът, използван от извършителите на престъплението, са обстоятелства, доказващи съпричастност на З. към деянието. Още първата инстанция е разгледала така поддържаната теза от обвинението и позовавайки се на разбирането в теорията за същността и значението на т.н. „сходни факти”, с основание я е отхвърлила като неоснователна (виж, в тази връзка Р № 1122/06 г. на ВКС по н.д. № 581/2005 г.). На следващо място, въззивният съд пунктуално е изложил съображенията си, поради които е отрекъл правдивостта на изнесената от свидетеля В. информация за разпознаването на З. като водач на автомобила. Това е сторено след детайлен разбор на тази част от показанията на пострадалия В.. Всъщност, в протеста изрично не се възразява срещу така направения анализ, а се счита за ненужно „да се събират доказателства по отношение на това дали е могъл пострадалия, или не е могъл да види кой е стоял на шофьорското място на автомобила, от който са възпроизведени изстрелите”. Подобно оспорване не държи сметка, че за да може даден доказателствен източник да бъде поставен в основата на изводите на съда, то той следва да бъде проверен със съответните способи и надлежно оценен чрез логически анализ, подчинен на процесуалните правила. По конкретното дело, предходните инстанции аналитично, при спазване изискванията на чл. 13, чл. 107, ал.5 и чл. 305, ал. 3 от НПК, са извършили проверка на показанията на свидетеля В. и в частта им, отнасящи се до участието на З.. Съдебните състави са съобразили спецификата на възникналата ситуация, продължила не повече от 30-40 секунди, в които са произведени изстрели от нападателя (подсъдимия К.) и от пострадалия; особеностите на вътрешния дизайн на лекия автомобил на нападателите; месторазположението на двата автомобила и на участниците в събитието; заявеното от пострадалия възприемана само на „полупрофила” на водача. Тези обстоятелства, логично обсъдени, са предизвикали съмнение в обективността на заявеното от В. относно възможността му визуално да възприеме седящия шофьор, да го огледа и разпознае. Съдът не е пренебрегнал заявеното от пострадалия В., че е разпознал З. като лицето, управляващо автомобила, каквито твърдения се съдържат в протеста, но е обсъдил тези твърдения, освен казаното, и в контекста на останалите доказателствени източници (показанията на М., Ч., Д. и В.). Затова, крайните заключения на предходните инстанции, отхвърлящи несъмнена доказаност за съпричасност на З. към инкриминираното деяние, не страдат от приписваните им недостатъци. 2. Доводите за явна несправедливост на наложеното наказание на подсъдимия К. и отправеното искане с протеста, при казаното в предходния пункт за справедливостта на наложеното наказание, се явяват неоснователни. С оглед изложеното и на основание чл. 354, ал.2, т. 1 и т. 2 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ въззивно решение № 106/01.08.2012 г., постановено по ВНОХД № 1113/2011 г., като ОПРАВДАВА подсъдимия А. С. К. по чл. 116, ал.1, т. 6 от НК и НАМАЛЯВА наложеното му наказание на тринадесет години и шест месеца лишаване от свобода на основание чл. 58, б. „а” от НК във вр. с чл. 55, ал.1, т. 1 от НК. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.