6 Р Е Ш Е Н И Е № 20 гр. София, 01 март 2012 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесети януари две хиляди и дванадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Костова ЧЛЕНОВЕ: Блага Иванова Даниела Атанасова при секретар Аврора Караджова и в присъствие на прокурора Мадлена Велинова, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 2925/2011 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на Глава ХХХІІІ от НПК, образувано по искане на осъдената Г. В. А., чрез защитника й адв. Д. от АК – [населено място], за отмяна по този ред на влязлата в законна сила присъда № 12 от 26 януари 2011 година на Районен съд – гр. Исперих, постановена по нохд № 297/2011 година, изменена в санкционната й част и потвърдена в останалата й част с решение № 40 от 12 май 2011 година на Разградския окръжен съд, по внохд № 71/2011 година. С искането за възобновяване на делото се възразява единствено тежестта на ангажираната наказателна отговорност на осъдената А.. Твърди се, че наложеното й наказание от две години и шест месеца лишаване от свобода, което да бъде изтърпяно ефективно, е явно несправедливо, а това ангажира отменителното основание по чл. 422, ал. 1, т. 5 във вр. чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Претендира се изменяване на решението на въззивния съд, като се намали размерът на наложеното й наказание и се отложи неговото изтърпяване при условията на чл. 66 от НК. В съдебно заседание пред ВКС осъдената А. не участва лично. Представлява се от защитника си адв. Д., която поддържа искането за смекчаване на наказателно-правното положение на осъдената с прилагане на разпоредбата на чл. 66 от НК. Частният обвинител и граждански ищец П. А. И. участва лично в заседанието и изразява становище за неоснователност на искането на осъдената А.. Представителят на Върховната касационна прокуратура изразява становище за оставяне на искането без уважение. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка по делото, установи следното: С присъдата на първоинстанционния съд е ангажирана наказателната отговорност на подсъдимата Г. В. А. за извършено от нея в края на месец февруари 2008 година, в [населено място], престъпление по чл. 212, ал. 1 от НК (редакция ДВ, бр. 92/2002 година), за което и на основание чл. 373, ал. 2 във вр. чл. 372, ал. 4 от НПК във вр. чл. 2, ал. 2 от НК във вр. чл. 58а от НК (редакция ДВ, бр. 27/2009 година), във вр. чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б” от НК, й е наложено наказание „пробация” , включващо пробационните мерки по чл. 42, ал. 2, т. 1, т. 2 и т. 6 от НК, всяка за срок от по една година и девет месеца. На основание чл. 25, ал. 1 във вр. чл. 23, ал. 1 от НК, на подсъдимата А. е определено общо наказание от две години лишаване от свобода за това престъпление и за престъпленията, за които е осъдена с влезли в законна сила присъди по нох дела №№ 172/2010 година на РС – гр. Шумен и 1834/2010 година на ОС – гр. Варна. Определеното общо наказание е увеличено с една година лишаване от свобода, на основание чл. 24 от НК. Изтърпяването на това наказание е отложено за срок от пет години от влизане на присъдата в законна сила. На основание чл. 67, ал. 3 от НК е постановена пробационна мярка по чл. 42, ал. 2, т. 2 от НК за срок от три години, през изпитателния срок на осъждането. Подсъдимата е осъдена да заплати на П. А. И. сумата 7400 лева, представляваща обезщетение за претърпени от него имуществени вреди, заедно със законните последици. Присъдени са направените по делото разноски в полза на частния обвинител и граждански ищец И. и дължимата държавна такса върху уважения граждански иск, като са възложени в тежест на подсъдимата. В производство, инициирано по жалба на подсъдимата А. и по жалба на частния обвинител П. И., е постановен атакуваният сега по реда на извънредния способ за проверка съдебен акт, с който е изменена присъдата само в частта й относно размера на увеличеното наказание по чл. 24 от НК, който е намален от една година на шест месеца и в частта й относно приложението на чл. 66 от НК, като е отменено условното осъждане и свързаната с него пробационна мярка по чл. 42, ал. 2, т. 2 от НК. Присъдата е потвърдена в останалата й част. Искането за възобновяване на делото е процесуално допустимо, тъй като е направено от лице, което има право на това съгл. чл. 420, ал. 2 от НПК и в срока по чл. 421, ал. 3 от НПК. Въззивното съдебно решение е от 12. 05. 2011 година, не подлежи и не е проверявано по касационен ред. Разгледано по същество, искането е основателно, макар и не изцяло по изложените в него съображения. С искането е заявена неправилност на влязлата в законна сила присъда в частта й относно определеното наказание от две години и шест месеца лишаване от свобода и неговото ефективно изтърпяване, след отмяната от въззивния съд на приложението на чл. 66 от НК. Всъщност, това е и акцентът на искането – за намаляване на размера на това наказание и отлагане на изтърпяването му при условията на чл. 66 от НК. В негова подкрепа са изложени доводи във връзка с: начина на разглеждане на делото пред първоинстанционния съд – по реда на Глава ХХVІІ от НПК, липсата на минали осъждания за А. към момента на извършване на настоящето престъпление, разкаянието й за извършеното, здравословното й състояние. Твърди се, че тези обстоятелства, макар и отчетени от предходните съдебни инстанции, са подценени от тях и това е довело до определяне на наказание на осъдената, несъответно на целите по чл. 36 от НК и поради това – явно несправедливо. ВКС намира, че заявените в искането нарушения при индивидуализиране на наложеното на осъдената А. наказание не са налице. На първо място е необходимо да се акцентира върху обстоятелството, че за престъплението, предмет на настоящето производство, осъдената А. е с наложено наказание „пробация”, включващо три пробационни мерки за срок от по една година и девет месеца всяка от тях. Това наказание е определено при условията на чл. 55 от НК, съобразно редакцията на нормата на чл. 373, ал. 2 от НПК, ДВ, бр. 27/2009 година, която правилно е преценена от решаващия съд като по-благоприятна за осъдената. На следващо място, провеждането на съдебното производство пред първоинстанционния съд по реда на Глава ХХVІІ от НПК по принцип обвързва решаващия съд с определен от закона механизъм за индивидуализация на наказанието, различен от общия ред по чл. 54 и сл. от НК (чл. 373, ал. 2 от НПК). Задължителна предпоставка за провеждането на съкратено съдебно следствие в тази хипотеза е направеното от подсъдимия признание на фактите от обстоятелствената част на обвинителния акт и съгласието му да не се събират доказателства за тези факти. Доколкото процесуалното поведение на подсъдимия е част от оценката на личността му, признанието винаги е правнорелевантен факт. При този процесуален ред обаче, формалното волеизявление на подсъдимия по чл. 371, т. 2 от НПК, не следва да се третира самостоятелно като смекчаващо отговорността му обстоятелство, защото благоприятните последици от него са определени в закона и не могат да доведат до допълнително снизхождение при определяне на санкцията. А настоящият случай е именно такъв (вж. и ТР № 1/2009 година, т. 7). На трето място, представената пред въззивния съд медицинска документация за здравословното състояние на осъдената А. (епикризи, описание... – л. 30-32 от делото) не е игнорирана и е обсъдена от съда във връзка с индивидуализацията на наказанието и начина на изтърпяването му. Очевидното несъгласие с направените от съда изводи е повод за поставяне на това възражение и пред ВКС. Няма основание да се приеме, че двукратна медицинска интервенция през 2010 година представлява сериозен здравословен проблем, налагащ допълнително снизхождение при оценка на обстоятелствата по чл. 54 от НК, както правилно е приел съдът. На следващо място, вярно е, че към момента на извършване на настоящето престъпление (м. февруари 2008 година), А. не е осъждана с влязла в законна сила присъда. Трите престъпления, за което тя е осъдена (по нохд №№№ 1834/2010 година, 172/2010 година и 297/2010 година), се намират помежду си в отношение на съвкупност по смисъла на чл. 25 във вр. чл. 23 от НК. Фактът на тяхното извършване е обсъждан от съда като относим към оценката на личността на осъдената и възможностите за нейното поправяне и превъзпитание. Като правилно е оценил юридическия факт на липса на предходни осъждания, първоинстанционният съд е приложил разпоредбата на чл. 66 от НК и е отложил изтърпяването на общото наказание за максималния изпитателен срок. Въззивният съд е отменил приложението на чл. 66 от НК и е постановил ефективно изтърпяване на общото наказание, намалено от него на две години и шест месеца лишаване от свобода (заедно с увеличаването му по чл. 24 от НК). Въззивният съд обаче не е имал право да направи това, защото: Въззивната проверка е била инициирана по жалба на осъдената А. и по жалба на частния обвинител и граждански ищец П. И.. Единственото възражение в жалбата на частния обвинител касае приложението на разпоредбата на чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б” от НК при индивидуализиране на наложеното на А. наказание в рамките на настоящето наказателно производство, по което той е пострадал, а това наказание е „пробация”, с конкретно съдържание на пробационни мерки, както бяха описани по-горе. Искането в жалбата е за отмяна на това наказание и заменянето му с друго, по-тежко, което да изпълни целите на наказанието по чл. 36 от НК. В допълнителната молба от повереника на частния обвинител – адв. П. (л. 26-28 от делото), са изложени доводи в подкрепа на оплакването в жалбата, касаещи единствено приложимия закон за определяне на наказанието за настоящето престъпление – при условията на проведено съдебното следствие по реда на Глава ХХVІІ от НПК и с оглед последвалите няколко различни редакции на нормите на чл. 373, ал. 2 от НПК и на чл. 58а от НК, както и с оглед на изискването на чл. 2, ал. 2 от НК. Налагането на наказанието лишаване от свобода и начина на неговото изтърпяване обаче е резултат от произнасянето на съда по съвкупността от престъпления, извършени от осъдената А., и определянето на общото наказание за тях. В тази част присъдата на първоинстанционния съд не е атакувана от частния обвинител и поради това въззивният съд не е имал процесуалната възможност да отмени приложението на чл. 66 от НК при условията на чл. 337, ал. 2, т. 2 от НПК, защото подадената от частния обвинител жалба срещу присъдата не е „съответна” по смисъла на посочената норма на закона. Тази неправилност, констатирана от ВКС, може да бъде отстранена в рамките на правомощията му по чл. 425, ал. 1, т. 3 от НПК чрез изменяване на въззивния съдебен акт и отмяна в тази му част, тъй като основанията за това са в полза на осъдената. ВКС не може да наложи постановената от първоинстанционния съд, на основание чл. 67, ал. 3 от НК, пробационна мярка по чл. 42, ал. 2, т. 2 от НК, доколкото настоящето производство се движи единствено по искане на осъдената за възобновяване на делото. Предвид изложените съображения и на основание чл. 425, ал. 1, т. 3 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ по реда на възобновяване на наказателните дела решение № 40 от 12 май 2011 година на Разградския окръжен съд, по внохд № 71/2011 година, в частта, с която е отменено отлагането на изтърпяването на наказанието от две години и шест месеца лишаване от свобода за изпитателен срок от пет години, при условията на чл. 66 от НК, като на основание чл. 66, ал. 1 от НК отлага изтърпяването на наложеното на Г. В. А. общо наказание от две години лишаване от свобода, увеличено на основание чл. 24 от НК с шест месеца, за срок от пет години от влизане на присъдата в законна сила. ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдената Г. А. в останалата му част. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.