1 Р Е Ш Е Н И Е № 603 гр. София, 04 февруари 2009 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на пети декември две хиляди и осма година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Румен Ненков ЧЛЕНОВЕ: Капка Костова Блага Иванова при секретар Румяна Виденова и в присъствие на прокурора Атанас Гебрев, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 669/2008 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалби на подсъдимите П. К. Г. (чрез защитника му адв. Д.), Т. К. Д. (чрез защитника му адв. К.) и Е. Г. И. срещу решение № 0106 от 19 септември 2008 година на Военно-апелативния съд на Република България, по внохд № 0116/2008 година, с което е потвърдена присъда № С-45 от 31 юли 2008 година на Варненския военен съд, постановена по нохд № С-45/2008 година по описа на този съд. В касационните жалби на подсъдимите Г. и Д. са релевирани всички отменителни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Твърди се наличие на допуснати съществени нарушения на процесуалните правила в доказателствената дейност на разследващите органи и на съда, довели до неверни изводи по фактите и до неправилно прилагане на закона при ангажиране на наказателната им отговорност. Заявени са и пороци в съдържанието на въззивния съдебен акт поради неизпълнение на задълженията му, визирани в нормата на чл. 339, ал. 2 от НПК. Заявена е също така и явна несправедливост на наложените им наказания. В жалбата на подсъдимия И. се твърди единствено неправилно приложение на закона при липса на оспорване на доказателствената дейност и изводите на предходните инстанции по фактите, което ангажира отменителното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. Основното, отправено до съда искане и от тримата подсъдими е за отмяна на атакувания съдебен акт и оправдаване по повдигнатите им обвинения поради несъставомерност на деянията от обективна и субективна страна (алтернативно при хипотезата на чл. 9, ал. 2 от НК), а алтернативните – за връщане на делото за ново разглеждане в предходен процесуален стадий (подсъдимите Г. и Д.), прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление при преквалифициране на деянието като „маловажен случай” (подс. Д.) или смекчаване на отговорността им при прилагане разпоредбата на чл. 55 от НК. В съдебно заседание жалбоподателите-подсъдими П. Г., Т. Д. и Е. И. участват лично и със защитниците си – адвокати Д., К. и Н., които поддържат касационните жалби при релевираните в тях отменителни основания и отправени до съда искания. Представени са писмени бележки от защитата на подсъдимия Д. с доводи в подкрепа на направените възражения. Представителят на Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на жалбите на подсъдимите и оставяне в сила на атакувания съдебен акт. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 НПК, установи следното: С атакуваното въззивно решение е потвърдена изцяло присъдата на първоинстанционния съд, с която е ангажирана наказателната отговорност на подсъдимите за това, че за времето от 11 до 13 юни 2007 година в [населено място], в качеството им на длъжностни лица, в кръга на службата им, в съучастие помежду им – подсъдимият Г. като извършител, подсъдимият Д. – като подбудител и подсъдимият И. – като помагач, са съставили официален документ – български паспорт №[ЕИК], в който удостоверили неверни обстоятелства, с цел да бъде използван този документ като доказателство за тези обстоятелства, поради което и на основание чл. 311, ал. 1 от НК за тримата подсъдими и във вр. чл. 20, ал. 2 от НК – за подс. Г., във вр. чл. 20, ал. 3 от НК – за подс. Д. и във вр. чл. 20, ал. 4 от НК – за подс. И., за всички при условията на чл. 54 от НК, са осъдени както следва: - подсъдимият П. Г. – на шест месеца лишаване от свобода, - подсъдимият Т. Д. – на една година и шест месеца лишаване от свобода и - подсъдимият Е. И. – на една година лишаване от свобода. Изтърпяването на наложените наказания за всеки от подсъдимите е отложено при условията на чл. 66, ал. 1 от НК за срок от три години от влизане на присъдата в законна сила. Извършено е надлежно разпореждане с писмените и веществените доказателства по делото и са присъдени направените разноски, като са възложени в тежест на подсъдимите. Очертавайки рамката на касационната проверка и хронологията на изложението, е необходимо да се отбележи следното: В жалбите на подсъдимите Г. и Д. се оспорва доказателствената дейност на предходните съдебни инстанции и формираните в резултат на същата фактически изводи, довели до неправилно ангажиране на наказателната им отговорност. Заявената явна несправедливост на наложените им наказания е обвързана освен с незаконосъобразното ангажиране на отговорността им, също така и с липсата на отчитане в необходимата степен на установените по делото смекчаващи отговорността обстоятелства, които могат да бъдат ценени и като многобройни такива по смисъла на чл. 55 от НК (подс. Г.) или с надценяване на третирани като отегчаващи отговорността обстоятелства (подс. Д.). Както бе отбелязано, подсъдимият И. възразява правните изводи на съда при неоспорени фактически констатации и доказателствената дейност на съда, в резултат на която те са формирани. Известно е, че проверката по релевираните касационни основания за неправилно приложение на материалния закон и справедливостта на наказанието е възможна само в рамките на признати от обжалващата страна фактически положения или при направени констатации за отсъствие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, защото наличието му би злепоставило изводите на решаващия съд по фактите и касационната инстанция не би могла да провери законосъобразността и справедливостта по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 от НПК. Затова и направените от защитата на подсъдимите Г. и Д. възражения по надлежността на доказателствената основа на формираните изводи по фактите, следва да бъдат обсъдени първи. Следва да се отбележи също, че преобладаващата част от релевираните пред касационната инстанция възражения, са направени и пред въззивния съд и са били предмет на проверка, като са получили отговор в решението на съда. Принципно положение е, че мотивите на постановения съдебен акт следва да обективират вътрешното убеждение на съда и когато те позволяват страните и контролните инстанции да проследят начина, по който то е формирано, каквато констатация в случая ВКС прави, недопустимо се иска от третата инстанция то да бъде ревизирано. Всъщност, акцентът в жалбите на подсъдимите Г. и Д. е поставен върху неправилното приложение на закона – общата теза на тримата подсъдими е, че инкриминираните техни действия са били в изпълнение на заповед на висшето ръководство на МВР в лицето на неговия Главен секретар и са целели постигане на правомерен и общественополезен резултат, поради което те са несъставомерни от обективна и субективна страна по повдигнатите им обвинения по чл. 311 от НК за умишлено лъжливо документиране. Доколкото е налице и оспорване на дейността на съда по събиране, проверка и оценка на доказателствените източници по делото, то следва да намери своя отговор. Известно е, че оценката за годност на доказателствените средства предхожда оценката за тяхната достоверност, поради което тези възражения следва да бъдат обсъдени преди останалите. Преди всичко, от съществено значение е възражението срещу съдържанието на обвинителния акт и неговото съответствие на законовите изисквания, защото той очертава рамката на процеса и подлежащите на доказване обстоятелства по чл. 102 от НПК. Извършената проверка не констатира заявените в двете жалби недостатъци на обвинителния акт. Той съдържа всички обстоятелства, обосноваващи фактическото обвинение за извършено документно престъпление, разграничава действията на всеки от подсъдимите, което дава възможност да се направят и правните изводи за вменената на всеки от тях отговорност в различно качество в задружната престъпна дейност – подсъдимият Д. като подбудител на подсъдимите Г. и И., първият като пряк извършител, а вторият – като помагач за реализиране на престъпното деяние. В съдържанието и диспозитива на обвинителния акт не съществува каквато и да било неяснота относно фактите, срещу които подсъдимите е следвало да се защитават и относно правните изводи, които е следвало да оборват. Обвинението е формулирано по начин, който определя предмета на доказване от гледна точка на извършеното престъпление и участието на подсъдимите в него, а това гарантира осъществяване на правото им на защита. Именно в това е и същността на изискванията към формата и съдържанието на обвинителния акт. В конкретния случай те са изпълнени и не пораждат никакво съмнение относно обстоятелствата, визирани в чл. 102 НПК. В тази връзка и последователност следва да се обсъди и възражението за неосигурен в пълнота, от страна на разследващите органи и на съда, достъп до писмените доказателства по делото, предвид секретния характер на преобладаващата част от тях и особения режим съгласно ЗЗКИ, което не е позволило на подсъдимите и на защитниците им да реализират правото си на защита в пълния му обем. Несъмнено е установено по делото (в тази връзка вж. и протоколи от предявяване на разследването, т. ІХ, л. 1324-1332 от сл. д.), че всички материали – явни и съдържащи класифицирана информация, са предоставени на подсъдимите и техните защитници в пълния им обем и за достатъчно продължителен период от време – от 24. 03. 2008 година до 01. 04. с. г., при спазване на принципа „необходимост да се знае” (чл. 39, ал. 3, т. 3 и чл. 39а във вр. чл. 3 от ЗЗКИ). Единственото ограничение, наложено в хода на процеса, е за изнасяне на направени копия, бележки и извлечения от документи и материали по делото извън сградата, но това е в съответствие с изискванията на Закона. Що се касае до възражението в жалбата на подсъдимия Г. за отказа на обвинителната власт да привлече към наказателна отговорност и други лица (свид. И.), то може да се отбележи само, че тази функция е възложена от Конституцията на РБ и от НПК единствено на Прокуратурата на РБ, като съдът няма правомощия в тази насока, поради което направеното пред него възражение няма как да бъде обсъдено по същество. Значими като обем и по съществото си са възраженията в жалбата на подсъдимия Д. във връзка с отказаните доказателствени искания на защитата му, както от страна на разследващите органи, така и на съда. Това, според защита, е ограничило процесуалните му права, като не е позволило разгръщане в пълнота и доказване на защитната му теза. Несъмнено, по силата на чл. 55, ал. 1 от НПК лицето, обвинено в извършване на престъпление, разполага с основополагащото право да представя доказателства в подкрепа на поддържаната от него защитна позиция, а съдът обезпечава осъществяването на тази изключително важна гаранция за справедлив процес, като събира доказателствените материали най-вече по съответни, надлежно обосновани искания или по свой почин, когато това се налага за разкриване на обективната истина (чл. 107, ал. 2 от НПК). Съдът обаче съвсем не е безусловно задължен да удовлетворява всички претенции на защитата, а само онези от тях, които са насочени към осигуряване на необходимата и достатъчна информация относно обстоятелствата, включени в предмета на доказване. В случая, съображенията на въззивния съд (стр. 13 от решението), изложени в отговор на идентично възражение, няма причина да не бъдат споделени. Следва да се посочи само, че искането за събиране на данни, съдържащи се в оперативно дело и касаещи оперативна дейност на други лица и със съвършено различна насоченост (прокарване в обръщение на подправени парични знаци), правилно е преценено като ненужно за разкриване на обективната истина по делото и неотносимо към неговия предмет – издаване на български документ за самоличност с невярно съдържание. Някаква вероятна аналогия между оперативни ситуации не би могла да бъде поставена в основата на формирани изводи по фактите и не би могла да установи по предвидения в закона начин правно-релевантни факти. Възражението във връзка с отказаното от съда искане за провеждане на следствен експеримент в АИС „БДС”, преди всичко не държи сметка за същността на този процесуален способ за проверка и уточняване на данните, получени чрез други процесуално-следствени действия, в резултат на който се получават контролни или насочващи данни, но не се привличат (откриват) в процеса нови доказателства. При несъмнената установеност по делото на издаването на инкриминирания документ за самоличност - по посочения от обвинението начин и с посоченото съдържание, както и на неговото авторство, исканият следствен експеримент не би могъл да утвърди, изключи или създаде нова версия, още повече че провеждането му е въпрос на залагане на конкретни данни, които винаги могат да бъдат различни и да доведат до различен резултат в зависимост от волята и желанието на провеждащия го. На идентично възражение като направеното пред ВКС, свързано с отказа на съда да допусне разпит на свидетели по делото с полиграф, въззивният съд е отговорил в решението си (стр. 15 от същото) и макар изложените съображения да не могат да бъдат споделени изцяло, направеният извод по съществото си е правилен. Недопустимостта на използването му пред съда е свързана не толкова с проблема за достоверността на данните, получени при провеждане на разпит с помощта на това устройство, колкото със същността на съдебната фаза на процеса, в която то е поискано. Използването му поначало не е недопустимо, но предполага на първо място спазване на принципа на доброволност. Освен това, предназначението му е основно за проверка и изграждане на версии при разследването. Когато обвинителната власт е убедена, че са събрани необходимите доказателства за разкриване на обективната истина и за повдигане на обвинение пред съда, че не са допуснати съществени и отстраними нарушения на процесуалните правила (чл. 246, ал. 1 от НПК), внесла е обвинителен акт в съда и е даден ход на съдебното следствие, проверката за достоверността на гласните доказателствени източници се извършва от съда по друг начин и с други средства, посочени в процесуалния закон, а не с полиграф. И накрая, но не на последно място по важност, са направените възражения относно липсата по делото на инкриминирания документ – български паспорт. В тази връзка въззивният съд е изложил подробни съображения (стр. 12 – 13 от решението), които няма причини да не бъдат споделени, защото кореспондират с данните по делото, със закона и с установената съдебна практика. Позоваването от страна на защитата на р. № 190/1993 година на ВС, ІІ н. о., не е съвсем коректно, защото не държи сметка за действителното съдържание на това решение, в което са визирани доста различни обстоятелства, а именно: инкриминиран е частен документ, по отношение на който са спорни въпросите за неговото авторство и за съдържанието му, но по-същественото е, че документът е можел да бъде намерен и приложен по наказателното дело, а всички тези обстоятелства са неотносими към настоящия случай. По делото обаче е налице достатъчен обем доказателства (гласни, писмени и веществени) относно изготвянето на паспорта по инкриминирания начин и с инкриминираното невярно съдържание. Всеки от подложените на анализ и оценка от съда доказателствени източници установява отделен момент от общата инкриминирана по делото дейност на подсъдимите, като в своята логическа свързаност и последователност всички те очертават фактологията по делото така, както е приета за установена. Тази дейност на съда не разкрива игнориране или превратност и затова следва да се приеме, че вътрешното убеждение на съда от първа и втора инстанция е резултат на надлежна процесуална дейност, която гарантира неговата формална и логическа правилност. Всъщност, защитната теза на подсъдимите изначално е основана на твърдение за липса на виновно поведение и осъществяване на инкриминираните действия в изпълнение на заповед, била тя и неправомерна, което обвързва и отправеното от всички тях искане за оправдаване по повдигнатите им обвинения поради несъставомерност на деянието от субективна страна. Това искане, вероятно, е последица на схващането, че въпросите за вината са такива само по приложение на правото, но не и на фактите, което е неправилно. В тази връзка настоящата инстанция не намира основания да не сподели изложените от въззивния съд (стр. 14 – 15 от решението) фактически и правни съображения, доколкото те кореспондират с данните по делото и със закона. В случая не буди съмнение осъществяването на обективните елементи от състава на престъплението по чл. 311 от НК („лъжливо документиране”), което е от категорията на т. нар. престъпления на просто извършване или формални престъпления и се състои в съставяне на официален свидетелски документ, в чието съдържание се отразяват неверни факти, т. е. които не отговарят на обективната действителност. От страна на подсъдимите се възразява наличието на вина при осъществяване на действията за изготвяне на паспорта, като се обосновава хипотезата на чл. 16 от НК – изпълнение на противоправна заповед. Известно е, че изпълнението на противоправна заповед не е нито задължително, нито правомерно. То обаче е невиновно при условията на чл. 16 от НК, а те са: да има издадена заповед, която е неправомерна, тя да е служебна, т. е. да е издадена от компетентен орган (лице) и по установения ред, по отношение на служебно подчинения деец и да не налага очевидно за него престъпление. (Н. Д., Наказателно право, стр. 310, Ив. Н., Наказателно право, стр. 350). Неправомерността на заповедта се състои в липса на установени от закона предпоставки за извършване на дейността, към която тя задължава извършителя и при тези предпоставки решаващо за изключване на вината е обстоятелството, че визираните в заповедта действия не налагат очевидно за дееца престъпление (пак там, също и р. № 622/1975 година на ВС, ІІ н. о., р. № 472/1985 година на ВС, І н. о. и др.). В случая обаче не може да се приеме, че е налице издадена от Главния секретар на МВР заповед, каквото е първото условие за обсъждане на института на чл. 16 от НК. И това следва не само от общите разпоредби на ЗМВР и Правилника за приложението му, но и от специфичните правила за дисциплината и дисциплинарната практика в МВР, разписани в Инструкция № Із-1015/04. 07. 2006 година, чл. 6 (т. 6, л. 863 от сл. д.), където са дефинирани понятията „заповед” и „разпореждане”. В изготвения рапорт от 13. 06. 2007 година подсъдимият Д. е изложил накратко получена оперативна информация, част от която са и данните за опити на екстрадирания от страната още през 2005 година и незаконно пребиваващ в нея през 2007 година чужд гражданин Б. К., да получи български паспорт с негова снимка и данни за самоличност на друго лице. Отправеното в тази връзка предложение обаче съдържа общата формулировка за „...провеждане на оперативна комбинация с изготвяне на български паспорт на лицето Б. К..”. Отделен е въпросът за заявеното в рапорта „...поставяне на документа под контрол при преминаване на държавната ни граница...”, което не е направено в продължение на пет месеца (до м. ноември с. г.) и напълно е обезсмислило издаването на документа за защита на обществен интерес (както се твърди от подсъдимите), но това е извън предмета на настоящето наказателно производство. Така че, подсъдимият Д. не е имал не само заповед, но и разрешение за издаване на точно такъв документ за самоличност на чуждия гражданин – с негова снимка и данни на друго действително лице, български гражданин (което практически е „кражба на самоличност”). Поначало такъв документ не може да бъде издаден и това е категорично установено по делото не само от показанията на свидетелите П., С., Б., Г., К. и др., депозирани в с. з. на 17. 06. 2008 година, но и от нормативната уредба на хипотезите, допускащи издаване и използване на документи за самоличност с променени основни данни. Тези хипотези са две – по отношение на „служител под прикритие” и по отношение на „защитен свидетел” и те са подробно регламентирани в ЗМВР (чл. 140, ал. 1, т. 19), в Закона за защита на лица, застрашени във връзка с наказателно производство (чл. 6, ал. 1, т. 5 и ал. 4, чл. 12, ал. 3), в § 7 и § 8 от ПЗР на Правилника за издаване на българските документи за самоличност, в Наредба за организацията на дейността по използване на служители под прикритие в МВР и пр. Посочените принципни положения са били известни на подсъдимия Д., който въпреки това е разпоредил на двамата си преки подчинени – подсъдимите Г. и И., организирането и издаването на такъв документ. Последните двама са били напълно наясно за същността на дейността, която им е разпоредена от подсъдимия Д. и нейната неправомерност и това тяхно субективно знание следва от редица установени по делото обективни обстоятелства – обсъждането на детайлите между тримата в работна среща на 12. 06. 2007 година, извършените от тях проверки в АИС БДС относно лицето, чиито данни ще се ползват (свид. Е.), получаването лично от подсъдимия И. на необходимите документи за изработване на паспорта (което е в разрез с установените правила и практика), предаването им лично на подсъдимия Г. и изработване от него незабавно (в извън работно време) на инкриминирания документ. И всичко това е направено в деня, в който е получено от Главния секретар на МВР, свид. И., разрешение за провеждане на „оперативна комбинация”, но без да е изготвен план за провеждането й, без паспортът да е заложен за граничен контрол, т. е. без каквито и да било информационни и оперативни последици, каквито, според подсъдимите, са били цел на извършеното от тях. Или иначе казано, внимателният прочит на изготвения от подсъдимия Д. рапорт № 3428/13. 06. 2007 година, адресиран до Главния секретар на МВР, заедно с поставената върху него резолюция от последния „Разрешавам”, налага извода, че Главният секретар на МВР не е направил задължителни за подчинените му разпореждания за извършване на точно такива действия като инкриминираните по делото, а издаването на паспорта се оказва безцелно и неизползвано за нуждите на каквато и да било оперативна дейност и разработка (а това е свързано вероятно и с обстоятелството, че лицето Б. К. е бил обект на съвсем друга оперативна разработка, не и на протичащата в ОДП – [населено място] по отношение на други лица и с друг предмет, както бе посочено по-горе). От така обсъдените обстоятелства по делото следват правните изводи, направени и от въззивния съд (стр. 14 от решението) за неприложимост в случая на хипотезата на чл. 16 от НК. Би следвало да се конкретизира единствено, че по отношение на подсъдимия Д. липсват каквито и да било основания за прилагането й, защото той не е получил заповед за извършване точно на инкриминираните действия, а напротив – издал е такова разпореждане по отношение на другите двама подсъдими. За тях обаче, това неправомерно разпореждане на прекия им началник налага извършване на очевидно престъпление, каквото представлява „лъжливото документиране”. За такива случаи е създаден регламент (чл. 6, ал. 5 от Инструкция № Із-1015/2006 година – т. 6, л. 863 от сл. д.), според който при преценка, че издадена заповед (разпореждане) е неправомерна, служителят следва да посочи основанията за това и едва след писменото й потвърждение да я изпълни, като отговорност за последиците от изпълнението й носи началникът, който я е издал и потвърдил. Не могат да бъдат споделени и доводите на защитата на подсъдимите за квалифициране на деянието като „маловажен случай” и прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление – по чл. 311, ал. 2 от НК, или за негова явна малозначителност по смисъла на чл. 9, ал. 2 от НК. Конкретната обществена опасност на деянието е в основата на обсъждането и на двете хипотези, а в конкретния случай тя не дава основание за прилагането им. От всичко изложено дотук следва извода, че приетите за установени по делото факти от кръга на подлежащите на доказване имат своята надлежна доказателствена основа, като при тази фактология материалният закон е приложен правилно. Съответствието между фактите и тяхната правна оценка обуславя законосъобразността на атакувания съдебен акт. Конкретната тежест на ангажираната наказателна отговорност на подсъдимите е оспорена изрично и с конкретни доводи единствено в жалбата на подсъдимия Г., като е отправено и искане за нейното смекчаване. Доколкото подсъдимите Д. и И. оспорват ангажирането на наказателната им отговорност като цяло, то това предполага обсъждане и на параметрите и тежестта на тази отговорност. Извършената по делото проверка не разкрива допуснати от съда нарушения при индивидуализиране на наложените на подсъдимите наказания. Конкретните доводи за явна несправедливост на наказанието, съдържащи се в жалбата на подсъдимия Г., не намират опора в данните по делото. Наказанието на подсъдимия е определено при изключителен превес на смекчаващи отговорността му обстоятелства и изтърпяването му е отложено при условията на чл. 66 от НК за минималния изпитателен срок. Съобразена е конкретната роля и участие на всеки подсъдим в задружната престъпна дейност, а заявените общо многобройни смекчаващи отговорността на подсъдимия Г. обстоятелства, не се установяват от данните по делото. Не би могла да се пренебрегне в случая и особената не само законова, но и морална укоримост на извършеното, с оглед служебната обвързаност на подсъдимите с държавните органи, гарантиращи по Конституция и по закон спазването на правилата и правния и обществен ред в страната ни. Така че, определените на подсъдимите наказания не разкриват очевидно несъответствие по смисъла на чл. 348, ал. 5, т. 1 от НПК. Претендираната в жалбите по-голяма снизходителност не намира опора в данните по делото, не би удовлетворила правилата на чл. 54 НК и не би изпълнила целите на наказанието по чл. 36 НК. При касационната проверка не бяха установени други нарушения, за които е допустима служебна намеса, каквито са абсолютните нарушения на процесуалните правила по чл. 348, ал. 3, т. 2 - 4 от НПК и нарушенията на закона, накърняващи съществено интересите на подсъдимите. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 0106 от 19 септември 2008 година на Военно-апелативния съд на Република България, по внохд № 0116/2008 година, с което е потвърдена присъда № С-45 от 31 юли 2008 година на Варненския военен съд, постановена по нохд № С-45/2008 година по описа на този съд. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.