Р Е Ш Е Н И Е № 37 гр. София, 18.12.2020 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и първи февруари през две хиляди и двадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА ЗАХАРОВА ЧЛЕНОВЕ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА БИСЕР ТРОЯНОВ при секретар ..………….… ИЛИЯНА РАНГЕЛОВА …...……… и с участието на прокурор ……………… КАЛИН СОФИЯНСКИ …………… разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 44/2020 г. по описа на ВКС, второ наказателно отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Настоящото производство пред ВКС е образувано на основание чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК по искане на главния прокурор на Република България за възобновяване на ВНОХД № 658/2019 г. по описа на Софийски градски съд (СГС), НО, 5-ти въззивен състав, отмяна на постановената по него присъда от 10.04.2019 г. и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. В искането на главния прокурор са релевирани твърдения за допуснати при постановяване на атакуваната присъда съществени нарушения на процесуалните правила и нарушения на материалния закон по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 от НПК, съставляващи основание за възобновяване на делото по чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК. Касационният повод по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК е мотивиран с доводи, че въззивният съд в резултат на допуснатите нарушения при оценката и анализа на доказателствените източници е приел фактическа обстановка, която не се подкрепя от доказателствената маса и е извел неверни правни изводи, довели до незаконосъоразното оправдаване на подсъдимия. В подкрепа на наведеното касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК са развити съображения за наличието на допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, изразяващи се в превратно тълкуване и игнориране на част от доказателствените материали, довело до промяна на приетата от първоинстанционния съд фактическа обстановка. Поддържа се, че доказателствата по делото не били прецизно изследвани; че обясненията на подсъдимия неправилно били кредитирани изцяло, доколкото противоречали на по-голямата част от доказателствените източници относно основни факти от предмета на делото; че неправилно не били приети за достоверни показанията на свидетеля М.. В тази насока прокурорът е изложил собствен анализ на обясненията на подсъдимия и на част от показанията на свидетелите по делото, а именно на: Р. М., О. Т., Н. Т., С. Д., като при преценката им е извел фактически твърдения, различни от констатациите на СГС. В съдебно заседание представителят на ВКП поддържа искането на главния прокурор по изложените в него съображения и предлага на съда да го уважи. Осъденото лице Р. Т. и защитникът му адв. Х. излагат становище, че искането на главния прокурор е неоснователно и молят да не се възобновява наказателното производство. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличие на основанията за възобновяване на делото, намери за установено следното: С присъда от 06.10.2017 г. по НОХД № 7553/2016 г. Софийският районен съд (СРС) е признал подсъдимия Р. О. Т. за виновен в това, че на 05.03.2012 г. в [населено място], в офис на „Е.“ АД, находящ се на [улица] цел да набави за себе си имотна облага, подавайки искане за оценка на щета за кражба на МПС с № [ЕГН]/05.03.2012 г. и декларация към него, заявил, че лек автомобил марка „Хамър“, модел „Х3“, с рег. [рег.номер на МПС] е бил паркиран на 20.02.2012 г. пред [жилищен адрес][жк]в [населено място], пряка улица на [улица], а на 04.03.2012 г. около 20:30 часа установил, че автомобила го няма на мястото, където е бил паркиран, е възбудил заблуждение у П. Т. Т. – пълномощник на „Е.“ АД, че му е противозаконно отнет лек автомобил марка „Хамър“, модел „Х3“, с рег. [рег.номер на МПС] , собственост на Р. О. Т. и впоследствие получил застрахователно обезщетение от ЗД „Е.“ АД в размер на 39 422,80 лева, което му било окончателно изплатено на 04.09.2012 г., и така причинил на „Е.“ АД имотна вреда в размер на 39422,80 лв. (тридесет и девет хиляди четиристотин двадесет и два лева и осемдесет стотинки), като причинената вреда е в големи размери, поради което и на основание чл. 210, ал. 1, т. 5, вр.чл. 209, ал. 1 от НК го е осъдил на три години лишаване от свобода. С присъдата си СРС е признал подсъдимия Р. Т. за виновен и в това, че на 04.03.2012 г. в [населено място], в сградата на 06 РУП-СДВР, находяща се в гр. София, [улица] пред надлежен орган на властта – В. М. Ю., полицейски орган при 06 РУП-СДВР, като свидетел по досъдебно производство № 588/2012 г. по описа на 06 РУП-СДВР, устно, протоколирано в протокол за разпит на свидетел от 04.03.2012 г., (изготвен при условията на чл. 194, ал. 3, вр. чл. 212, ал. 2 от НПК), съзнателно потвърдил неистина, а именно заявил в разпит на свидетел, че на 20.02.2012 г. лек автомобил марка „Хамър“, модел „Х3“, с рег. [рег.номер на МПС] , е бил паркиран в [населено място],[жк], пред [жилищен адрес] в близост до [улица], като на 3.03.2012 г. в 11:00 ч. видял, че лекият автомобил е бил на мястото си, а на 4.03.2012 г. около 19:30 ч. установил, че автомобилът го нямало на мястото, където бил паркиран, както и че като се прибрал, установил, че автомобилът липсвал, поради което и на основание чл. 290, ал. 1, вр. чл. 54, ал. 1 от НК го е осъдил на една година лишаване от свобода. На основание чл. 23, ал. 1 от НК съдът е наложил на подсъдимия Т. общо наказание в размер на най-тежкото от определените за двете престъпления, а именно три години лишаване от свобода, изпълнението на което на основание чл. 66, ал. 1 от НК е отложил за срок от пет години. На основание чл. 67, ал. 3 от НК съдът е постановил спрямо подсъдимия Р. Т. през изпитателния срок да се изпълнява пробационна мярка по чл. 42а, ал. 2, т. 1 от НК – „задължителна регистрация по настоящ адрес” с периодичност на явяване и подписване пред пробационен служител два пъти седмично. С присъдата си СРС е осъдил подсъдимия Р. О. Т. да заплати на гражданския ищец ЗД „Е.“ АД обезщетение за претърпени от деянието имуществени вреди, в размер на 39422.80 лева, ведно със законната лихва за забава върху сумата от датата на деянието до окончателното й заплащане. В тежест на подсъдимия са били възложени държавна такса върху уважения граждански иск и направените по делото разноски. По жалба на защитника на подсъдимия Т. срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 658/2019 г. по описа на СГС, като с атакуваната присъда № 97 от 10.04.2019 г. въззивният съд е отменил присъдата на СРС, признал е подсъдимия Р. О. Т. за невиновен в извършването на престъпления по чл. 210, ал. 1, т. 5 вр.чл. 209, ал. 1 от НК и чл. 290, ал. 1 от НК и на основание чл. 304 от НПК го е оправдал по двете обвинения. Със същия съдебен акт СГС е отхвърлил предявения граждански иск от ЗД „Е.“ АД срещу Р. Т. за сумата от 39422.80 лева, представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди, ведно със законната лихва за забава върху сумата от датата на деянието до окончателното й изплащане. Новата присъда от 10.04.2019 г. по ВНОХД № 658/2019 г. на СГС не е била обжалвана и протестирана, поради което и не е бил осъществен касационен контрол по реда на глава двадесет и трета от НПК. Въззивната присъда е влязла в сила на 26.04.2019 г., като искането за ревизията й по реда на възобновяването е подадено от процесуално легитимирана страна по чл. 420, ал. 1 от НПК – главния прокурор на Република България (заместник на главния прокурор при Върховна касационна прокуратура съгласно заповед № РД-08-1429 от 10.10.2019 г., приложена по делото) – и е постъпило в служба "Регистратура" на компетентния първоинстанционен съд на 18.10.2019 г., заведено под № 1066608, с оглед на което ВКС намира, че е допустимо. Разгледано по същество, искането на главния прокурор е неоснователно. 1. Преди всичко следва да се отрази, че в преобладаващата си част доводите на искателя по съдържание са насочени срещу правилността на фактическите констатации на съда, въз основа на които са формирани изводите за наличието на обективните и субективни елементи на инкриминираните престъпления. В такъв именно смисъл са релевираните оплаквания за неправилно установени от въззивния съд факти. Развитата аргументация по същество разкрива предимно несъгласие с дадената от въззивния съд оценка на достоверността на свидетелските показания и с приетите въз основа на тях фактически констатации. Съдържанието на искането ясно илюстрира извод, че вносителят всъщност настоява определени факти да бъдат интерпретирани само и единствено по предложения от него начин, разминаващ се с дадения от СГС мотивиран прочит на доказателствената съвкупност. В тази връзка настоящият съдебен състав счита за необходимо да подчертае за пореден път, че както в касационното, така и в производството по възобновяване, проверката на влезлия в сила съдебен акт се разпростира само върху процесуалната законосъобразност на конкретните действия на съдебните инстанции по фактите по допускането, събирането, проверката и оценката на доказателствата по делото и правилността на формирането на вътрешното убеждение на решаващия съдебен орган. Фактическата необоснованост – неправилността на приетата фактология – не е изведена като самостоятелно касационно основание за проверка на въззивния съдебен акт, нито като основание за възобновяване. ВКС е имал възможност многократно и последователно да изтъква в решенията си, че контролира единствено юридическата правилност на съответните контролирани съдебни актове с оглед на изложената в тях фактическа обстановка, без да пререшава въпроса за достоверността на доказателствените материали, относими към предмета на доказване по конкретното наказателно дело. Вътрешното убеждение на съдебните инстанции относно фактите и достоверността на доказателствените материали могат да бъдат оспорвани само при наличие на съществени нарушения на процесуалните правила. 1.1. В този аспект се констатира, че по делото не са допуснати процесуални нарушения, които да доведат до съмнителност на оправдателните изводи на съда относно обвинението срещу Р. Т. за престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 5, вр.чл. 209, ал. 1 от НК. Доказателствените материали, относими към това обвинение, са оценени внимателно и са акуратно проверени съобразно изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК. Установените от СГС фактически положения са изведени в резултат на процесуално издържан самостоятелен анализ и се подкрепят от обективно наличната по делото доказателствена съвкупност, включително и от дадените от подсъдимия обяснения при проведения пред въззивния съд негов допълнителен разпит. ВКС не съзира индиции дори за игнорирани доказателствени източници или за селективното им тълкуване, каквито възражения са отправени с искането за възобновяване конкретно по отношение на оспорените показания на свидетелите Р. М., О. Т., Н. Т. и С. Д.. Показанията на визираните свидетели са анализирани в детайли, обсъдени са както самостоятелно, така и в контекста на останалия доказателствен материал, оценени са според действителното им съдържание и смисъл, което красноречиво личи от пространния доказателствен анализ, залегнал на л. 5 до л. 11 от мотивите на въззивната присъда. Развитата в искането на главния прокурор теза за съществени процесуални нарушения при анализа на доказателствената съвкупност преди всичко се отнася до дадената от въззивния съдебен състав оценка на достоверността на обясненията на подсъдимия Т. (кредитирани от СГС), и на показанията на Р. М. (отхвърлени от СГС). Несъгласието обаче произтича от субективно собствено тълкуване на съдържанието на доказателствените средства от страна на искателя, което не е меродавно за правилното решаване на делото и не съставлява касационен повод, респ. основание за възобновяване. Съдържанието на атакувания съдебен акт илюстрира възприетия от СГС законосъобразен подход при оценката на доказателствените източници – съдът е кредитирал с доверие само онези от тях, които се подкрепят от други доказателствени материали, а изолираните и опроверганите – е отхвърлял. Специално внимание е отделено на оценката за достоверност на показанията на св. Р. М. (л. 87 – л. 90 от ВНОХД № 658/19 г. на СГС), като в мотивите максимално подробно са отбелязани всички основания, поради които съдът не е гласувал вяра на заявеното от него. Именно показанията на този свидетел са гръбнакът на обвинителната теза, като се явяват основен източник на обвинителни доказателства срещу подсъдимия: според св. М. подсъдимият Т. го помолил за безвъзмездна приятелска услуга – да закара процесния автомобил марка „Хамър“, модел „Х3“ с рег. [рег.номер на МПС] (обявен от оправдания подсъдим за откраднат) до Истанбул, като му предал оригиналните документи и ключове от колата и пълномощно на български и турски език за управлението му в и извън страната. По отношение на този свидетел е било установено и от двете инстанции по фактите, че именно той е извел превозното средство от страната, като на 15.02.2012 г. е преминал през ГКПП IPSALA – EDIRNE на територията на Република Турция. Тези факти не са оспорени в искането за възобновяване, в което дори се твърди, че по отношение на св. М. били налице данни за „подозрения за участието му в международен незаконен трафик на противозаконно отнети МПС“. Тези обстоятелства, както и разпоредбата на чл. 121, ал. 1 от НПК, съгласно която свидетелят не е длъжен да се самоуличава, са достатъчни да породят необходимост от особено внимателна проверка на истинността на показанията му, каквато с професионална вещина е извършил съставът на СГС. За да кредитира показанията на св. М., първоинстанционният съд се е задоволил да констатира единствено неизменчивост, логическа връзка и последователност между депозираните от него пред съда показания и тези от досъдебното производство, прочетени по реда на чл. 281, ал. 1, т. 2 от НПК, т. е. изследвал е и е сравнявал само показанията на самия свидетел, дадени в различните фази на наказателното производство, което обстоятелство сочи на непълнота и едностранчивост на осъществения доказателствен анализ. В противовес съставът на СГС е направил всеобхватна съпоставка с всички обективно установени по делото обстоятелства (че няма как оригиналните документи на автомобила да са били предадени на св. М. от подсъдимия, тъй като са се намирали у подсъдимия, били са доброволно предадени от него по делото и надлежно изследвани от назначената съдебнотехническа и документна експертиза; че по делото липсва нотариално заверено пълномощно за управление на автомобила и не е било установено такова да е издавано; че със сключения застрахователен договор със ЗД „Е.“ АД за автомобила не е бил издаден сертификат „Зелена карта“; че не е било установено доброволно предадените от подсъдимия два комплекта автомобилни ключове за лекия автомобил „Хамър“ да не са оригиналните и др.). Въззивният съд е използвал абсолютно всички процесуални възможности за проверка на достоверността на показанията на св. М., включително и по отношение на твърдението му, че след оставянето на автомобила на пристанището на гр. Истанбул се обадил по телефона на подсъдимия Т.. Този заявен от свидетеля факт не е могъл да бъде потвърден поради обективната липса на информация у мобилните оператори за изходящите, съответно входящите повиквания на абонатите. (Запитвания в тази насока са били направени за първи път в съдебната фаза на процеса, след изтичането на срока за съхранение на тези данни). Правомощието на въззивната инстанция като съд „по фактите” да оценява събрания доказателствен материал по вътрешно убеждение е суверенно, щом се основава на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото. Съдържанието на мотивите на състава на СГС и на самите оспорени доказателствени средства дават основание на ВКС за категоричен извод, че приетата от СГС различна фактическа обстановка, е изведена по процесуално изряден начин – в резултат на правилна логическа дейност, след обективна комплексна съпоставка на всички събрани по делото доказателства, без да се допуска селективност при преценката им или изопачаване на действителното съдържание на доказателствените средства. Същият правилен подход е приложен и при оценката на обясненията на подсъдимия Т., като съставът на СГС стриктно е съобразявал двояката им природа. Видно е от мотивите на л. 90 – л. 93 от ВНОХД № 658/19 г., че всички твърдения на подсъдимия са пунктуално откроени едно по едно и щателно са съпоставени с другите налични доказателства. В искането за възобновяване неоснователно се акцентира върху наличието на вътрешни противоречия в обясненията на подсъдимия, обуславящи недостоверността им, в частност относно детайлите на описаната от него среща със св. М. в края на 2011 г. по повод желанието на свидетеля да закупи автомобил м. „Хамър“. Твърди се, че версията на подсъдимия за това, че оставил свидетеля да кара колата пробно сам, защото тогава правел ремонт и бил мръсен, била нелогична, поради което и съмнителна, с оглед обстоятелството, че след един час той все пак се качил в колата при свидетеля и двамата заедно направили отново още едно кръгче. Твърди се също така, че според подсъдимия срещата се състояла пред жилището му на [улица], което не било мястото, където после оставил автомобила паркиран – пред бл. 225 в[жк]. Тези несъответствия пък повдигали въпросите, формулирани на л. 3 от искането за възобновяване: как св. М. узнал къде е бил паркиран автомобила; как узнал, че няма да се ползва ежедневно, което предполагало, че липсата му няма да бъде установена незабавно и издирването му няма да започне веднага; защо св. М. е транспортирал автомобила със собствените му номера, което позволявало съпричастността му да бъде установена незабавно. Цитираните основания съвсем нямат значението, което им се придава с искането за възобновяване, като обективно не са от естество да дискредитират обясненията на подсъдимия. Първо, те касаят обстоятелства, които не са съществени и нямат отношение, дори и косвено, към предмета на доказване. Второ, с оглед съдържащата се в тях информация те не биха могли да изпълнят ролята на контролни факти, защото логически не се намират в съотношение на взаимно изключване. Трето, както законосъобразно е отбелязано във възражението на адв. Х., защитник на оправдания подсъдим, доказателствената тежест е възложена върху обвинителната власт, поради което отговор на постановените в искането въпроси не би могъл да бъде изискван от подсъдимия, нито от съда, който с присъдата си е третирал въпросите по чл. 301 от НПК по отношение на подсъдимия Т., а не на св. М.. Доказателствената деятелност на въззивния съд не търпи критика, и защото в атакуваната присъда са констатирани и изчерпателно изброени редица обективни факти, подкрепящи достоверността на обясненията на подсъдимия, установени чрез показанията на св. С., С. Д., С. Д., Д., Н. Т., О. Т.. По-специално, на л. 9 – л. 11 от мотивите въззивният съд е отделил особено задълбочено внимание на уличаващото оправдания подсъдим обстоятелство, че пред застрахователното дружество „Е.“ и в разпита си в качеството на свидетел по досъдебно производство № 588/2012 г. по описа на VІ РУП-СДВР той декларирал, че паркирал автомобила пред бл. *** в[жк]на 20.02.2012 г., видял го последно на 3.03.2012 г., а на 4.03.2012 г. установил липсата му. И двете инстанции по фактите обаче са установили по безспорен начин, че още на 15.02.2012 г. колата вече се е намирала на територията на Република Турция, била е натоварена в контейнер на товарен кораб A., курс A., който на 4.03.2012 г. отпътувал за пристанище Триполи, Либия. Т. е. заявените от Р. Т. обстоятелства относно момента на паркиране на автомобила и последното му виждане не отговарят на истината, защото автомобилът вече не е бил на територията на Република България. От мотивите на въззивната присъда е видно, че съдебният състав щателно е изследвал причините за констатираното несъответствие, като се е съсредоточил вниманието си върху депозираните пред съда обяснения на подсъдимия, в които последователно е твърдял, включително и при допълнителния му разпит пред въззивния съд, че е паркирал автомобила на посоченото място в близост до дома на родителите му на 20.01.2012 г., преди да замине на почивка в [населено място], а след това – в [населено място] заедно със семейството на приятелката си, а първоначалното посочване на датата 20.02.2012 г. се дължало на грешка, объркване. Съдът правилно е преценил относимостта и действителното доказателствено значение на обясненията на подсъдимия в тази им част, като напълно законосъобразно от процесуална гледна точка не ги е игнорирал, проверил ги е и аргументирано ги е кредитирал с доверие. На л. 9 – л. 11 от мотивите е залегнал обстоятелствен анализ на показанията на свидетелите С., С. и В. Д. и справките от хотел „В.“ в [населено място], въз основа на който съдът е приел, че цитираните доказателствени материали не само не опровергават, а потвърждават твърденията на подсъдимия относно периода на отсъствието му от [населено място]. Оспорването на този извод съставлява недопустимо оплакване за необоснованост, защото касационната инстанция няма правомощия да се намесва в оценката на доказателствените източници, щом те са валидно събрани и анализирани при спазване на правилата на формалната логика и изискванията за обективност, всестранност и пълнота. За ВКС обаче най-съществено значение има принципното положение, че предметът на доказване не може да се осъществи ефикасно чрез подхода да се обосновава виновността на подсъдимия с недостоверността на собствените му обяснения. Обвинителната теза се доказва чрез убедителни положителни доказателства, които обуславят несъмнени изводи за извършеното деяние, авторството му и виновността на дееца, каквито в разглеждания случай липсват. Осъдителна присъда не може да се аргументира със съображения за недоказаност, нелогичност, вътрешна противоречивост на защитната теза. Това е така, защото недостоверните обяснения не са доказателство в подкрепа на обвинителната теза. Както доктрината, така и съдебната практика категорично и последователно приемат, че при недоказаност на обвинението по начина, указан в чл. 303, ал. 2 от НПК, въз основа на обясненията на подсъдимия, даже и ако представляват неудачно лансирана защитна версия, не могат да се правят изводи в негова вреда. Ефектът от прилагането на презумпцията за невиновност рефлектира в забраната на чл. 103, ал. 3 от НПК да се правят изводи във вреда на обвиняемия/подсъдимия, поради това, че не е дал или отказва да даде обяснения или не е доказал възраженията си. Чл. 7, § 5 от Директива (EС) 2016/343 на Европейския парламент и на Съвета от 9 март 2016 година относно укрепването на някои аспекти на презумпцията за невиновност и на правото на лицата да присъстват на съдебния процес в наказателното производство изрично постулира и, че използването на правото на обвиняемите/подсъдимите да не се самоуличават не може да се използва срещу тях и не може да се счита за доказателство, че са извършили съответното престъпление. От това разбиране недвусмислено произтича извод, че при отсъствието на положителни доказателства в подкрепа на обвинението, с отказа на съда да кредитира обясненията на подсъдимия самото деяние не би се изяснило в ни най-малка степен. Въпросът за авторството не би получил различен отговор от дадения от СГС, при положение, че мотивирано е констатирана недостоверност на показанията на св. М.. Затова настоящият съдебен състав се солидаризира с извода на въззивния съд, че в конкретния казус обективно не са били налице убедителни, категорични и безспорни доказателства и доказателствени средства, от които би могъл да се изведе един единствен и несъмнен извод за извършено от подсъдимия престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 5, вр.чл. 209, ал. 1 от НК. 1.2. Вътрешното убеждение на решаващия съдебен състав е правилно формирано и в процесуален план законосъобразно обективирано в постановената въззивна присъда и по отношение на оправдаването на подсъдимия Т. по обвинението по чл. 290, ал. 1 от НК. В доказателствената дейност на съда във връзка с тази част на съдебния акт също няма процесуални нарушения от категорията на абсолютните, нито пропуски или нарушения, които да ограничават процесуалните права на прокурора. Обективното отсъствие на съществени непълноти в мотивировката на въззивния съдебен акт обезпечава възможността на касационния съд безпрепятствено да установи действителната воля на въззивния съд и да проконтролира правилността на вътрешното му убеждение. Изготвеният акт гарантира и правото на страните да разберат ясно и недвусмислено съображенията на въззивната инстанция, въз основа на които е била постановена оправдателната присъда. В разглеждания случай не са били спорни приетите факти, че заявените от подсъдимия Т. пред полицейския орган В. М. обстоятелства, закрепени в протокола за разпита му от 4.03.2012 г. по досъдебно производство № 588/2012 г. по описа на 06 РУП-СДВР – че е паркирал процесния автомобил на 20.02.2012 г. и го е видял на 3.03.2012 г. около 11 ч., не отговарят на обективната действителност и са от съществено значение за решаването на делото, доколкото очертават времевия диапазон на извършването на разследваната кражба. Поради това е направен верен извод за обективна съставомерност на деянието. Съобразно данните по делото СГС обаче е счел за недоказана субективната страна на престъплението по чл. 290, ал. 1 от НК. Известно е, че вината е субективен факт, който се разкрива в наказателния процес „по линия на фактическите констатации и тяхното установяване” (Н., И. Наказателно право на Република България, Обща част, т. І, с. 89-90). В съдебната практика е утвърдено разбирането, че изводите досежно субективната страна на престъплението се извличат от установените по делото обективни факти за поведението на дееца. Затова в съдебните актове винаги следва да намират място конкретни фактически констатации по въпроса за вината, изведени от съвкупността на всички обстоятелства за извършеното престъпление, което изискване в настоящия случай е изпълнено. Специфичните посегателства по глава VIII, раздел III от НК засягат правилното осъществяване на правосъдната дейност. Те са типично умишлени. Депозирането на неистински показания е резултат от целенасочена волева дейност на свидетеля, осъществена с намерение за осуетяване разкриването на обективната истина. Релевантна за отговорността му по чл. 290, ал. 1 от НК е липсата на съответствие между действителната (истинната) информация, с която е разполагал, и тази, която е заявил пред разследващия орган. При лъжесвидетелстването деецът „съзнателно“ потвърждава неистина или премълчава истина, т. е. съзнава общественоопасния характер на извършеното с оглед недопустимото засягане на обществените отношения, свързани с дейността на компетентните държавни органи, предвижда общественоопасните последици – възпрепятстването на правосъдната дейност и иска, цели тъкмо това. В светлината на разглеждания казус съзнателното потвърждаване на неистина би означавало, че при разпита му подсъдимият е знаел кога именно е изчезнал автомобила от мястото, където е бил паркиран, както и свързаните с това обстоятелства, включително и че към този момент колата вече е била извън територията на Република България, въпреки което умишлено е избрал да излъже разследващия орган относно тези факти. Въззивният съд с убедителни доводи е отхвърлил такова фактическо положение, като на л. 12 и л. 13 от мотивите подробно е мотивирал становището си, че в случая не се касае до умишлена деформация на информацията по отношение на момента на оставянето на колата и периода от време до изчезването й. В тази насока е акцентирано върху приоритетното значение на обстоятелството, че пред разследващия орган подсъдимият е възпроизвел не свои лични възприятия за посочените факти, а сведения от трето лице, в чиято истинност е бил субективно убеден. С оглед отсъствието на опровергаващи доказателства, СГС е възприел неговите обяснения, че при разпита той се е концентрирал върху това, което е знаел за липсата на автомобила от мястото, където го е оставил, и откога липсва, като не е отчел за съществени обстоятелствата, свързани със собствените му непосредствени възприятия. Съдът е заключил, че подсъдимият всъщност е пресъздал не лично възприета от самия него информация, а своето знанието за момента на изчезването на колата, почерпено от трети лица, със съзнанието и субективната увереност, че е вярно. За да е налице обаче пряк умисъл, деецът трябва да е бил наясно, че съобщените от него факти във връзка с времето на извършване на кражбата не отразяват реалното фактическо положение, което в действителност е различно, като при това поведението му трябва да е било насочено към компрометиране на правосъдната дейност и осуетяване разкриването на обективната истина. Залегналите в искането за възобновяване твърдения за умишлено поведение на оправдания подсъдим логически са основани върху предположението за негова съпричастност в престъплението по чл. 210, ал. 1, т. 5, вр.чл. 209, ал. 1 от НК. Тази теза е ясно формулирана на л. 4 от искането, където директно се поддържа, че поведението на подсъдимия „без съмнение е имало за цел да се прикрие факта на напускането на МПС пределите на страната преди това и този период от време да не бъде включен в предмета на наказателното производство“. Оправдаването му по това обвинение е решаващо основание за отхвърляне на обвинителната теза и по отношение на твърденията, че той е свидетелствал невярно напълно съзнателно, за да осигури безпрепятствена възможност за извеждане на автомобила от страната. Останалите обстоятелства, маркирани в искането – че в заявлението от 4.03.2012 до началника на 06 РУП и в декларацията-въпросник от 5.03.2012 г. към искане за оценка на щета за кражба на МПС Т. посочил същите данни, както и в показанията си пред разследващия орган, а на 14.03.2012 г. получил от началника на 06 РУП удостоверение, в което били отразени съобщените от него при разпита му факти – правилно не са били преценени от съда като достатъчна основа за изводи в различен смисъл. Напротив, тези обстоятелства са в синхрон с приетото фактическо положение за субективната му увереност във верността на информацията за времето на изчезването на колата, с която е разполагал. 2. Не се констатира наличие на второто, релевирано в искането за възобновяване, основание по чл. 422, ал. 1, т. 5 вр. чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК – нарушение на закона. Това възражение се претендира единствено като последица от твърдяните процесуални нарушения при извеждането на правнозначимата фактология на деянията, наличието на каквито не се установи при касационната проверка. Съдебният акт на СГС по ВНОХД № 658/2019 г. е постановен в съответствие с разпоредбата на чл. 304 от НПК, поради което настоящият състав на ВКС счита, че в рамките на компетентността си и предоставените от закона правомощия следва да остави без уважение искането на главния прокурор за възобновяване на наказателното производство на основание чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК. Водим от горното и на основание чл. 425 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, РЕШИ: ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на главния прокурор за възобновяване на ВНОХД № 658/2019 г. по описа на Софийски градски съд, НО, V въззивен състав. Настоящото решение не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.