10 Р Е Ш Е Н И Е № 255 гр. София, 31 януари 2020 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на девети декември две хиляди и деветнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЯ РУШАНОВА ХРИСТИНА МИХОВА при участието на секретаря МИРА НЕДЕВА и прокурора от ВКП К. ИВАНОВ изслуша докладваното от съдия ХРИСТИНА МИХОВА н. д. № 1051 /2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по повод постъпил касационен протест от Окръжна прокуратура - Благоевград срещу въззивна присъда № 2667/12. 06. 2019 г., постановена по в.н.о.х.д. № 314/2018 г., по описа на Окръжен съд – Благоевград. В протеста се сочи наличието на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК, като се иска връщане на делото за ново разглеждане. В писмено допълнение към протеста се релевира и касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК, като се твърди че наложеното наказание на подсъдимия е несправедливо. В съдебно заседание пред касационния съд прокурорът от Върховна касационна прокуратура поддържа протеста и прави искане да бъде уважен само по отношение на изразеното в него становище за доказаност на деянието по чл. 235, ал. 3, т. 2 от НК, както и в частта, с която се оспорва приложението на чл. 55 от НК за деянието по чл. 235, ал. 2, пр. 5 от НК. Защитникът на подсъдимия Б. А. Т. пледира за оставяне на протеста без уважение като неоснователен. Подсъдимият Б. А. Т., редовно призован, не се явява в съдебното заседание. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в пределите на чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: С присъда № 6141, постановена на 19.10.2017 г., по н.о.х.д. № 29/2015 г., Районен съд – Разлог е признал подсъдимия Б. А. Т. за виновен в това, че на 28.06.2013 г., в отдел „30 П“ от ДГФ, стопанисван от ТП ДГС - [населено място], находящ се в местността „Ч.“, землището на [населено място], общ. Б., при условията на посредствено извършителство, използвайки незнанието на Д. Х. Т. от [населено място], натоварил на т. а. „К. 53212“, с рег. [рег.номер на МПС] незаконно добит от другиго дървен материал - 5,59 куб. метра, на обща стойност 598,15 лева и го транспортирал до дървопреработвателен цех, изграден в поземлен имот, находящ се в [населено място], [улица], поради което и на основание чл. 235, ал. 2, пр. 2 и пр. 3, вр. с чл. 54 от НК е осъден на наказание „лишаване от свобода“ за срок от една година, изтърпяването на което е отложено за изпитателен срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила и глоба от 3000 лева, като на основание чл. 304 от НПК е оправдан по обвинението по чл. 235, ал. 3, т. 2, вр. с ал. 2 от НК за това да е извършил деянието в съучастие с подсъдимия С. С. М., в качеството му на помагач. Със същата присъда подс. Т. е признат за виновен в това, че на 04.07.2013 г. в поземлен имот, находящ се в [населено място], ул. А. С.“, ползван от ЕТ „Б. Т. – Б.“ със собственик и управител Б. Т., е съхранявал незаконно добита от другиго дървесина - 2, 92 куб. метра, на обща стойност 190, 79 лева, поради което и на основание чл. 235, ал. 2, пр. 4, вр. с ал. 1 от НК е осъден на наказание „лишаване от свобода“ за срок от шест месеца, изтърпяването на което е отложено за изпитателен срок от три години и глоба от 1500 лева. Подсъдимият Т. е признат за виновен и по обвинението за това, че на неустановена дата в периода 01.10.2013 г. - 25.08.2014 г., в [населено място] се е разпоредил с вещи поставени под запор и оставени му за пазене- дървесина 2,92 куб. метра, на обща стойност 190, 79 лв., които пазел на основание чл. 110, ал. 4 от НПК с протокол от 05.07.2013 г., съставен от старши разследващ полицай при РУП Разлог при ОД на МВР – [населено място], като на основание чл. 277, ал. 2 от НК е осъден на наказание „лишаване от свобода“ за срок от една година, изтърпяването на което е отложено за изпитателен срок от три години, като е оправдан по обвинението по чл. 206, ал. 1 от НК, както и за периода от 05.07.2013 г. до 30.09.2013 г. На основание чл. 23, ал. 1 от НК с присъдата е определено на подсъдимия Т. общо наказание „лишаване от свобода“ за срок от една година, изтърпяването на което е отложено за изпитателен срок от три години, като към него е присъединено наказание глоба в размер на 3000 лева. Със същата присъда подсъдимият Т. е признат за невиновен в това, че на 28.06.2013 г. в отдел „30П“ от държавния горски фонд, стопанисван от ТП ДГС - [населено място], находящ се в местността „Ч.“, землище на [населено място], общ. Б., като извършител, в съучастие със С. С. М., като помагач, в качеството му на изпълняващ длъжността „Старши лесничей“ в ТП ДТС [населено място], който е издал без правно основание три броя позволителни за изкупуване на дървесина по реда на чл. 71, ал. 1, т. 1, 2, 3 и 6 от Наредбата по чл. 95, ал. 1 от Закона за горите, умишлено е станал причина да се внесат неверни обстоятелства в официален документ – превозен билет № КС 246417/000337/28.06.2013 г., а именно, че Б. А. Т., Р. Х. М. и А. М. Д. са купувачи на описаната в превозния билет дървесина, като документът е съставен от длъжностно лице – П. Г. Ч. - горски надзирател в ТП ДГС [населено място], съгласно установения ред, въз основа на заявление на частно лице, поради което и на основание чл. 304 от НПК е оправдан по обвинението по чл. 314, вр. с чл. 20, ал. 2 от НК. С присъдата Районен съд – Разлог е оправдал изцяло подсъдимия С. С. М. по повдигнатите срещу него обвинения по чл. 314, вр. с чл. 20, ал. 4 от НК и по чл. 235, ал. 3, т. 2 вр. с ал. 2, пр. 2 и пр. 3 вр. с чл. 20, ал. 4 от НК. Присъдата на РС – Разлог е протестирана от РП – Разлог пред ОС – Благоевград, с искане за нейната отмяна в оправдателната й част и осъждане на двамата подсъдими по повдигнатите им обвинения. С въззивна присъда № 2667, постановена на 12.06.2019 г., по в.н.о.х.д. № 314/2018 г., ОС – Благоевград признал подсъдимия Б. А. Т. за невиновен и го оправдал по обвинението за извършено на 28. 06. 2013 г. престъпление по чл. 235, ал. 2, пр. 2 и пр. 3 от НК и по обвинението за извършено престъпление по чл. 277, ал. 2 от НК. Със същата присъда въззивният съд изменил първоинстанционната присъда като намалил наказанието, наложено на подс. Т. за деянието по чл. 235, ал. 2, пр. 5 от НК, извършено на 04.07.2013 г., от „лишаване от свобода“ за срок от шест месеца и „глоба“ в размер на 1500 лева на „пробация“ за срок от шест месеца с пробационни мерки: „Задължителна регистрация по настоящ адрес“, изпълнима чрез явяване и полагане на подпис пред пробационен служител или определено от него длъжностно лице и „Задължителни периодични срещи с пробационен служител“. В останалата част присъдата на РС – Разлог, по отношение на деянието по чл. 314 от НК и оправдаването на подс. М. по всички обвинения, е потвърдена от въззивната инстанция . По отношение на допустимостта на касационния протест, подаден срещу въззивната присъда е необходимо да се посочи следното: В касационния протест, подаден от прокурор от Окръжна прокуратура – Благоевград в срока по чл. 350, ал. 2 от НПК / на 17.06.2019 г./ е заявено касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК – нарушение на материалния закон, допуснато с въззивната присъда в частта, с която подсъдимият Т. е признат за невиновен и оправдан по отношение на деянията по чл. 235, ал. 2, пр. 2 и пр. 3 от НК и по чл. 277 от НК. В писмено допълнение към касационния протест, подадено извън срока за обжалване и протестиране на въззивната присъда / на 11.09.2019 г./, в подкрепа на заявеното касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК, се излагат доводи относно съставомерността на деянието по чл. 314 от НК и неправилното оправдаване на подс. Т. по това обвинение, както и съображения относно несправедливостта на наказанието „пробация“, наложено от въззивния съд за деянието по чл. 235, ал. 2, пр. 5 от НК, при отчитане наличието на предпоставките на чл. 55 от НК. В своите решения ВКС не веднъж е имал повод да посочи, че касационната проверка е ограничена в пределите, визирани в разпоредбата на чл. 347, ал.1 от НПК – проверяват се присъдата или решението само в обжалваната част и по отношение на обжалвалите лица. С тази разпоредба е свързана нормата на чл. 351, ал. 1 от НПК, указваща какво трябва да бъде съдържанието на отправените до касационната инстанция жалби и протести – в тях следва да бъдат посочени присъдата, решението и частта, в която се обжалват, в какво се състои касационното основание и данните, които го подкрепят, както и искането, което се прави. В нормата на чл. 351, ал. 4 от НПК е предвидена възможност да се подаде писмено допълнение към жалбата или протеста в тяхна подкрепа, като срокът за това е ограничен до даване ход на делото. Това писмено допълнение се счита за част от жалбата или протеста и затова с него могат да се сочат и други касационни основания, но само ако е подадено в сроковете по чл. 350, ал. 1 и ал. 2 от НПК. Допълнението, депозирано след образуване на касационно производство, съответно след изтичане на сроковете за обжалване и протестиране, може да съдържа доводи единствено в подкрепа на вече заявените с жалбата или протеста касационни основания, без да се визират нови такива. При това ВКС е задължен да извърши касационна проверка само за наличието на посочените в жалбата и протеста касационни основания и не дължи отговор на заявените нови / различни от първоначално посочените/ такива било с писмено допълнение към жалбата или протеста, било устно в съдебното заседание. Изключение се допуска единствено по отношение на съществени процесуални нарушения от категорията на абсолютните, за които касационната инстанция следи служебно. Пренесено към настоящия казус, изложеното обуславя необходимостта от изследване на основателността единствено на заявеното с протеста касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК – нарушение на материалния закон, допуснато с оправдаването на подс. Т. по обвинението по чл. 277 от НК и чл. 235, ал. 2, пр. 2 и пр. 3 от НК. Единствено в тази част протестът е допустим, като извън пределите на касационната проверка следва да останат възраженията за несправедливост на наложеното наказание на подс. Т., съобразно разпоредбата на чл. 55 от НК и доводите за незаконосъобразност на присъдата в частта относно деянието по чл. 314 от НК, тъй като същите са направени в писмено допълнение след изтичане на срока по чл. 350, ал. 2 от НПК. Следва да се отбележи, че касационният протест по отношение на престъплението по чл. 314 от НК и по чл. 235 от НК, за което е наложена „пробация“, е недопустим и поради това, че в посочените части въззивната присъда потвърждава или изменя първоинстанционният съдебен акт, поради което и по аргумент от нормата на чл. 346, т. 2 от НПК, тя не е „нова присъда“ и съответно не подлежи на касационна проверка. При така очертаните предели на касационния контрол и след преценка на въззивния съдебен акт, настоящият съдебен състав намира, че с оправдаването на подс. Т. по обвинението по чл. 235, ал. 3, т. 2, вр. с ал. 2, пр. 2 и пр. 3 от НК, контролираният съд не е нарушил материалния закон. В подкрепа на твърдението за наличието н касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 1 от НПК касаторът сочи довода, че подс. Т. не е имал валидно издадени позволителни за закупуване на дървесина по реда на чл. 71, ал. 1, т. 1,2,3 и 6 от Наредбата към чл. 95 от Закона за горите /“ Наредба за условията и реда за възлагане изпълнението на дейности в горските територии - държавна и общинска собственост, и за използването на дървесина и недървесни горски продукти“/, поради което не е имал право да закупи дървения материал и да го извози. Въззивната инстанция, след като е извършила задълбочен и пълен анализ на доказателствената съвкупност, е изложила аргументирано изводите си относно несъставомерността на деянието по чл. 235, ал. 2, пр. 2 и пр. 3 от НК, които изцяло се споделят от касационния съд. За да бъде ангажирана наказателната отговорност на дееца за осъществено престъпление по чл. 235, ал. 2, пр. 2 и пр. 3 от НК / с първоинстанционната присъда подс. Т. е оправдан по чл. 235, ал. 3, т. 2 от НК, поради цялостното оправдаване на подс. М./ е необходимо да бъде установено по делото, че той е натоварил и транспортирал дървен материал незаконно добит от другиго. От доказателствената съвкупност по делото е установено по несъмнен начин, че св. Д. Т. / брат на подс. Т./ е натоварил инкриминирания дървен материал от временен горски склад, намиращ се в отдел „30П“ /отдел 30, подотдел П/ от Държавен горски стопанство „Е.“, попадащ в местността „Ч.“, в землището на [населено място], [община]. Установено е и че дървеният материал се е намирал в посочения склад въз основа на утвърден план за санитарна сеч / поради възникнал пожар в района/ и издадено на подс. М. позволително № 0100604 / л. 73 от т. І на дос. пр./, в качеството му на представител на ДГС „Е.“, с което му е било разрешено да извърши сеч в отдел „30П“, стопанисван от ДГС „Е.“. Преди да бъде натоварена и превозена от св. Д. Т. дървесината е била проверена, измерена и маркирана от св. Ч. – горски надзирател, отговарящ за експедицията на дървен материал в този участък. Посоченият свидетел е издал и превозен билет за същата дървесина. С оглед на посочените факти, правилно и законосъобразно въззивният съд е приел, че не е налице един от основните съставомерни елементи на деянието, а именно – дървеният материал да е незаконно добит и то от другиго / различно лице от дееца/, така както изисква състава на чл. 235, ал. 2 от НК. Изложеното от контролирания съд относно изначалната несъстоятелност на повдигнатото срещу подс. Т. обвинение за посредствено извършителство / чрез св. Д. Т./ и за валидността на издадените позволителни за закупуване на дървен материал, изцяло се възприемат от настоящия съдебен състав, поради което не е необходимо да бъдат повтаряни. Единствено следва да се акцентира върху това, че за съставомерността на повдигнатото обвинение е без значение дали позволителните са били издадени при съобразяване с разпоредбите на Наредбата към чл. 95 от Закона за горите, дали са истински документи, отговарял ли е подс. Т. на условията, поставени в нея и т.н., каквито доводи се сочат от касатора, след като дървесината е била законно добита от подс. М. въз основа на редовното позволително за сеч. Отсъствието на един от елементите на престъпния състав е дало основание на въззивната инстанция законосъобразно да приеме, че деянието е несъставомерно, логична последица от което е оправдаването на дееца. Контролираната инстанция не е допуснала нарушение на материалния закон и като е оправдала подсъдимия Т. по обвинението по чл. 277, ал. 2 от НК, респективно по чл. 206, ал. 1 от НК. Въз основа на задълбочения и добре обоснован доказателствен анализ, въззивният съд е достигнал до законосъобразния правен извод, че инкриминираният дървен материал не е бил поставен под запор и оставен на отговорно пазене на подс. Т. по смисъла на чл. 277, ал. 2 от НК. Запорът е вид обезпечителна мярка, посочена в разпоредбата на чл. 397, ал.1, т. 2 от ГПК и се налага с определение на съда по реда, предвиден в чл. 389 -396 от ГПК, към който препращат нормите на чл. 72, чл. 73 и чл.73а от НПК. Съгласно разпоредбата на чл. 469 и сл. от ГПК запорирана движима вещ може да бъде оставена за пазене на длъжника, кредитора или на друго лице. В настоящия случай инкриминираните „ритловици“ са оставени в двора на дървопреработвателния цех за съхранение, по нареждане на разследващия полицай на основание чл. 110, ал. 4 от НПК. Прокурорът не е поискал от съд налагане на запор върху тях по реда на чл. 72 от НПК, такъв не е наложен и дървеният материал не е оставен на отговорно пазене на подс. Т. по смисъла на чл. 469 от ГПК, поради което за него не са възникнали задълженията на „пазач“, визирани в чл. 471 от ГПК. Изложеното изключва възможността да се ангажира наказателната му отговорност за извършено деяние по чл. 277, ал. 2 от НК. Контролираната инстанция е обсъдила задълбочено и първоначално предявеното с обвинителния акт обвинение на подс. Т. за осъществено престъпление по чл. 206, ал.1 от НК / преди преквалифицирането му с първоинстанционната присъда като такова по чл. 277, ал. 2 от НК/ и законосъобразно е приела, че то е недоказано. Изложените от въззивната инстанция доводи в тази насока са логични, добре аргументирани и основаващи се изцяло на доказателствената съвкупност. Несподеляем е единствено изводът на контролирания съд за това, че по делото не било ясно в какво качество на подс. Т. са му оставени за пазене инкриминираните 48 бр. „ритловици“. Обстоятелството, че дървеният материал е предаден на подсъдимия за пазене по реда на два различни закона – чл.110, ал. 4 от НПК / л. 36 от т. І от дос. пр./ и по чл. от Закона за горите / л. 84, т. І от дос. пр./ и на две различни основания не внася неяснота в обвинението относно качеството, в което му е връчен за пазене. В обвинителния акт ясно е посочено, че се търси наказателната отговорност на подс. Т. за това, че се е разпоредил с дървения материал предаден му от разследващия полицай с протокол от 05.07.2013 г.- т. е. в качеството му на физическо лице. Независимо от това, правилни и изцяло основаващи се на закона и съдебната практика са изводите на въззивната инстанция, че за да е налице обсебване по смисъла на чл. 206, ал. 1 от НК, е необходимо да бъде установено, че вещта е предоставена на дееца на някакво правно основание, за да я владее или пази, че тя е чужда вещ /като е допустимо част от нея да принадлежи на подсъдимия - чл. 206, ал. 2 от НК/, както и че подсъдимият я е присвоил /разпоредил се е фактически или юридически с нея/. В конкретния случай, инкриминираният дървен материал е оставен на подсъдимия за пазене след като преди това е бил иззет от неговата фактическата власт. Обстоятелството дали намерената в цеха дървесина е добита от дееца или друго лице по законен начин /редовно закупена въз основа на инкриминираните по делото позволителни, в какъвто смисъл подс. Т. е дал обяснения/, е един от основните факти, подлежащи на доказване в наказателното производство, още повече, че същият дървен материал е предмет и на престъплението по чл. 235, ал. 2, пр. 4 от НК, повдигнато срещу подсъдимия. Изземването на вещи като веществени доказателства с протокол, съставен от разследващ полицай, не е способ за придобиване на право на собственост, а само временно ограничаване на правото на собственика или владелеца да осъществява фактическа власт върху тях. Това изземване, без да е налице отнемане на вещите, постановено с надлежен акт – присъда, решение, влязло в сила наказателно постановление / напр. по чл. 273, ал.1 от Закона за горите и чл. 80 от ЗАНН/, не води до промяна на правото на собственост, поради което не може да се приеме, че дървеният материал описан, иззет и оставен за пазене на подсъдимия, е станал собственост на държавата, т. е., че му е предадена за пазене „чужда вещ“ по смисъла на чл. 206, ал.1 от НК. Вярно е заключението на въззивната инстанция, че обвинението не е ангажирало и каквито и да било доказателства в подкрепа на твърдението, изложено в обвинителния акт, че подсъдимият се е разпоредил с посочения дървен материал като го е продал. Констатацията, отразена в протокол за извършената проверка в двора на дървопреработвателния цех / л. 3, т. ІІІ от дос. пр./, че е открита само част от оставения за съхранение дървен материал, не е достатъчна, за да се приеме, че цялото инкриминирано количество е било присвоено и то от подсъдимия чрез неговата продажба. Логична последица от не доказване на обвинението е оправдаването на подсъдимия, поради което като е потвърдил първоинстанционната присъда, постановена в този смисъл, въззивният съд не е допуснал нарушение на материалния закон. Отсъствието на заявените касационни основания обуславя оставянето в сила на атакуваната с протеста въззивна присъда. Предвид това и на основание чл.354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, І – во наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 2667/12.06.2019 г., постановена по в.н.о.х.д. № 314/2018 г., по описа на Окръжен съд – Благоевград. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.