6
Р Е Ш Е Н И Е
№ 468
гр. София, 23 февруари 2015 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на дванадесети декември през две хиляди и четиринадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Татяна Кънчева
ЧЛЕНОВЕ: 1. Жанина Начева
2. Галина Захарова
при секретаря …… Кр. Павлова ……………………………………........ в присъствието на прокурора … Чобанова ………………………………….. изслуша докладваното от съдия Ж. Начева ………………………………………. наказателно дело № 1465 по описа за 2014 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимия Б. Д. Б. против въззивно решение № 151 от 12.03.2014 г. на Пловдивския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 238/2013 г.
Жалбата се позовава на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1-3 НПК.
Твърди се, че по делото не са събрани доказателства подсъдимият Б. да е извършил престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 6 НК; че фактическите констатации са били произволно изведени и основани на предположения; че въззивният съд сам е определил вещите лица от списъка, на които е възложил изготвяне на експертиза, което е поставило под съмнение неговата безпристрастност; че неоснователно и с бланкетни мотиви е отхвърлил искането за назначаване на съдебно медицинска експертиза; че правото на защита на подсъдимия е било ограничено поради допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд; че липсва умисъл за убийство с особена жестокост; че правилната квалификация на деянието е по чл. 118 НК; че наложеното наказание е явно несправедливо, тъй като не са били отчетени многобройните смекчаващи отговорността обстоятелства; че присъдените обезщетения за неимуществени вреди са прекомерно завишени. Направено е искане за преквалификация на деянието по чл. 118 НК и намаляване на наказанието с приложението на чл. 66, ал. 1 НК, а като следващи алтернативи – отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане или изменяване на решението с намаляване на наказанието при условията на чл. 55 НК. Претендира се и намаляване размера на присъдените обезщетения.
В съдебно заседание защитникът на подсъдимия (адв. В.) поддържа жалбата, пресъздавайки в синтезиран вид основните съображения.
Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава заключение, че липсва касационно основание и жалбата следва да бъде оставена без уважение.
Върховният касационен съд, след като обсъди доводите в жалбата, устно развитите съображения на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 ал. 1 от НПК, намери следното:
С присъда № 43 от 25.04.2013 г. по н. о. х. д. № 2060/2012 г. Пловдивският окръжен съд е признал подсъдимия Б. Д. Б. за виновен в това, на 4.05.2012 г. в [населено място], П. област, умишлено да е умъртвил Б. А. Д., като убийството е извършено с особена жестокост, поради което и на основание чл. 116, ал. 1, т. 6 вр. чл. 115 НК е наложил наказание от шестнадесет години лишаване от свобода. Определил е първоначален строг режим и затворническо общежитие от закрит тип, приложил е разпоредбата на чл. 59 НК, разпоредил се е с веществените доказателства и в тежест на подсъдимия е възложил разноските по делото. Подсъдимият е осъден да заплати на И. В. Д. сумата от осемдесет хиляди лева и на Е. Б. К. сумата от четирийсет хиляди лева, представляващи обезщетения за причинени неимуществени вреди.
С решение № 151 от 12.03.2014 г. по в.н. о. х. д. № 238/2013 г. на Пловдивския апелативен съд присъдата е изменена в частта за веществените доказателства. В останалата част присъдата е потвърдена. Подсъдимият Б. е осъден да заплати разноските, направени в производството пред въззивния съд.
Касационната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Твърдението за несъответствие на част от фактическите констатации с показанията на свидетелите по своето съдържание покрива оплакване за необоснованост, която не е касационно основание. Жалбата съдържа и доводи за произволно изведени фактически положения, тъй като съдът се позовавал на взаимно противоречиви и непоследователни свидетелски показания, които пропуснал да анализира, неоснователно отказал да кредитира показанията на ключови свидетели (св. П. Т. и св. Г. Т.), необсъдил част от изявленията на св. М. за отправени заплахи от пострадалия към подсъдимия и оставил без коментар показанията на близките на подсъдимия - св. Л. Б. и св. И. Б. за неговото психическо и физическо състояние преди, по време и след деянието.
Доводите са неприемливи.
Поначало установяването на фактите и оценката за достоверност на доказателствените материали е суверенно правомощие на съда по същество, който има задължението да изложи ясни и точни съображения, позволяващи на Върховния касационен съд да провери законосъобразността при формиране на вътрешното убеждение. В случая от мотивите на въззивното решение се установява, че при собствен анализ и оценка на гласните доказателствени средства Пловдивският апелативен съд е споделил съображенията на първоинстанционния съд кои от доказателствените материали и защо се кредитират като достоверни и кои и защо се считат, че са недостоверни. Обсъдени са били показанията на всички свидетели и обясненията на подсъдимия, съответно не са били изключени от съдебното обсъждане нито показанията на св. М. в тяхната цялост, нито показанията на св. Л. Б. и на св. И. Б., които аналитично са били преценявани поотделно и в съчетание с останалите доказателствени източници.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя, че самостоятелното определяне от съда на вещите лица от списъка, които да изготвят повторна съдебно психиатрична и психологическа експертиза (вместо да бъдат подбрани от началника на ЦПЗ - Пловдив на случаен принцип измежду вещите лица от повереното му ведомство, включени в този списък) е създало основателно съмнение в неговата безпристрастност. В съответствие с разпоредбата на чл. 145 НПК и чл. 396 ЗСВ вещото лице се назначава от органа, който възлага експертизата. В случая това е съдът, който по правило при назначаване на експертизата следва да посочи вещото лице, на което я възлага. Липсват данни за преднамерен подбор на експертите, на които е била възложена експертизата, респ. белези за проявено пристрастие на съдебния състав, участвал при разглеждане по същество на делото или обстоятелства, които да създават основателно съмнение за заинтересованост или предубеденост на вещите лица, изготвили експертизата.
Съдът по същество (първоинстанционният и въззивният съд) има суверенно правомощие да преценява необходимостта от събиране на доказателства от значение за правилно решаване на делото. Правото на защита на подсъдимия не е било ограничено от преценката на първоинстанционния съд, че за разкриване на обективната истина се налага да назначи повторна съдебно психиатрична и психологическа експертиза, а противоположните изводи на вещите лица от двете експертизи, в т. ч. по въпроса дали подсъдимият се е намирал в състояние на силна уплаха към момента на деянието, е мотивирало въззивния съд да уважи искането на защитата и да назначи комплексната съдебно-психиатрична и психологична експертиза. В съответствие с принципа, въведен в чл. 14 НПК и чл. 107, ал. 5 НПК Пловдивският апелативен съд внимателно е анализирал експертизите, преценил е тяхното значение и ясно е посочил кои експертни изводи поставя в основата на своето решение, мотивирайки отказа си по отношение на експертизата от досъдебното производство според изискванията по чл. 154, ал. 2 НПК.
Не може да бъде възприет и доводът на жалбоподателя, че въззивният съд е нарушил правото на защита, като не е уважил исканията за разпит на свидетел (за изясняване семейните и съседски отношения на починалия) и назначаване на медицински експертизи (повторна и допълнителна). Поначало правото на страните да поискат събиране на доказателства не е абсолютно. Съдът по същество има суверенно правомощие да преценява и решава въпроса за допустимостта на поисканите доказателства (без произволно да пренебрегва надлежно направено искане). Пловдивският апелативен съд е отхвърлил искането на защитника със законосъобразни мотиви, изведени от материалите по делото.
Първоинстанционният съд не е допуснал съществено процесуално нарушение като не е уважил направеното искане в съдебно заседание на 25.04.2013 г. за отлагане на делото. То е било аргументирано от защитниците с необходимост да анализират експертните заключения и устните разяснения на вещите лица в съдебното заседание. Съдът законосъобразно е отчел, че експертните заключения по поставените въпроси на експертизата са били представени в писмен вид достатъчно дълго време преди датата на съдебното заседание и при спазване на срока по чл. 149, ал. 3 НПК; че експертните заключения са били огласени чрез прочитането им в откритото съдебно заседание, когато е проведен и непосредствен разпит на вещите лица, на които страните са могли да задават уточняващи въпроси, както и да упражнят правото си на искания, бележки и възражения. При това положение, няма основание да се приеме, че с отказа да се отложи делото подсъдимият и неговите защитници са били лишени от възможност да пледират въз основа на съвкупността от доказателствени материали, събрани и проверени в откритото съдебно заседание, и по този начин да постигнат максимална ефективност на защитата. Ето защо, Пловдивският апелативен съд не е допуснал съществено процесуално нарушение (като е игнорирал нарушение на окръжния съд), тъй като на подсъдимия Б. е било осигурено реално да упражни и в пълнота правото си на защита в рамките както на първоинстанционното, така и на въззивното производство.
Основна част от доводите на жалбоподателя са насочени към правната квалификация на деянието по чл. 116, ал. 1 , т. 6 НК. Те са концентрирани около тезата за деяние, извършено от подсъдимия в състояние на силно раздразнение и към застъпената позиция, че липсва умисъл за убийство с особена жестокост.
По сходен начин доводите са били представени на вниманието на въззивния съд, който ефективно ги е изследвал и ги е отхвърлил с ясни, точни и достатъчно изчерпателни съображения. В резултат на анализа на релевантните доказателствени източници и с помощта на специализираните заключения на експертите за отсъствието на физиологичен афект, съдът не е приел за установено подсъдимият Б. да е взел решението и да е изпълнил престъпното деяние в състояние на силно раздразнение. Следователно, не са били налице и съставомерните признаци на престъплението по чл. 118 НК, а емоцията от натрапчивото поведение на пострадалия правилно е била отчетена при индивидуализация на наказанието.
Съдът е извел прекия умисъл за убийство от фактическите обстоятелства, очертаващи цялостното поведение на подсъдимия в дадената ситуация и в рамките на фактическите констатации, направени без съществено процесуално нарушение, правната квалификация на деянието по чл. 116, ал. 1, т. 6 НК е законосъобразна. Стъпвайки на фактите, очертаващи многобройност на нанесените удари с камък (не по-малко от 10), концентрирани в областта на главата, продължителността и ожесточението при упражнената агресия по незначителен повод и останалите обстоятелства относно конкретния начин на изпълнение, въззивният съд е определил поведението на подсъдимия в процеса на убийството като проява на особена жестокост, чиито обективни измерения характеризират в същия аспект и субективните качества на дееца. Направеното заключение покрива съдържанието на квалифициращия признак, за чието тълкуване съдът е използвал като ориентир и съдебната практика на Върховния съд (вкл. ППВС № 2/57 г.).
Релевираното касационно основание по чл. 348, ал. 1, т 3 НПК също е неоснователно. Смекчаващите отговорността обстоятелства (чисто съдебно минало, добри характеристични данни в средата, в която живее, съвсем млада възраст – на 20 години, частично направеното самопризнание и поведението на пострадалия с улесняващо влияние за извършване на престъпното деяние) не са били пренебрегнати, а тяхната относителна тежест и значение са обусловили избора на вида и размера на наказанието. Смекчаващите отговорността обстоятелства обаче не са многобройни или някое от тях с изключителен характер, при което и най-лекото предвидено наказание би се оказало несъразмерно тежко. Наложеното наказание в размер на шестнадесет години лишаване от свобода съответства на тежестта на престъплението, данните за личността на дееца и необходимостта от постигане на целите по чл. 36 НК.
Оплакването срещу размера на присъдените обезщетения за неимуществените вреди, причинени от виновното поведение на подсъдимия не може да бъде възприето. Разумно присъдените суми на всеки от гражданските ищци (съпруга и дъщеря) държи сметка за съвкупността от значими обстоятелства, в т.ч. степента на емоционална връзка с починалия, обема на претърпени болки и страдания от загубата на близък човек, и представлява справедливо обезщетение по смисъла на чл. 52 от ЗЗД.
При отсъствието на касационно основание обжалваното решение на Пловдивския апелативен съд следва да бъде оставено в сила.
По изложените съображения Върховният касационен съд, на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 151 от 12.03.2014 г. на Пловдивския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 238/2013 г.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: |