О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 544
гр. София 14.06. 2022 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на осми юни две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
НИКОЛАЙ ИВАНОВ
като разгледа докладваното от съдията Стоянова гр. д. № 1093 от 2022 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. П. Шопска, чрез адв. Х. П., срещу въззивно решение № 488 от 02.12.2021 г. по в. гр. д. № 893/2021 г. на Окръжен съд – Благоевград, с което е отменено решение № 905401/25.08.2021 г. по гр. д. № 605/2021 г. на Районен съд – Благоевград и като краен резултат са отхвърлени предявените от В. П. Шопска против Специализирана болница за активно лечение по онкология „Свети Мина“ ЕООД искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 - т. 3 КТ за признаване за незаконно уволнението на ищцата, извършено със Заповед № 21/11.02.2021 г. на управителя на ответното дружество, отмяна на последната, възстановяване ищцата на заеманата преди уволнението длъжност „рентгенов лаборант“ и за заплащане на обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ в размер на 5366,40 лева за оставането й без работа поради незаконно уволнение за периода от 11.02.2021 г. до 11.08.2021 г., ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба – 08.03.2021 г., до окончателното изплащане на сумата. Първоинстанционното решение в частта, с която искът с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ вр. с чл. 225, ал. 1 КТ е отхвърлен за разликата над сумата от 5366,40 лв. до пълния предявен размер от 7526,40 лв. е влязло в сила като необжалвано от ищцата.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса за приложното поле на нормата на чл. 120, ал. 3 КТ. Твърди се, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото и произнасянето на въззивния съд е в противоречие с публикуваната съдебна практика, която била оскъдна и се ограничавала до три съдебни решения, които разглеждат съдържанието на израза „непреодолими причини“, значението на понятието „работа от друг характер“, както и границите между приложното поле на двата института по чл. 120, ал. 1 КТ и чл. 120, ал. 3 КТ. Сочи се противоречие с решение № 3545 от 22.04.2016 г. на СГС по в. гр. д. № 8324/2015 г., решение № 2537 от 09.09.2021 г. на СРС по гр. д. № 44041/2020 г. и решение от 04.01.2006 г. на СГС по гр. д. № 4207/2004 г., ВК, II-Б отделение. Касаторът релевира и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – подържа се очевидна неправилност на атакувания акт. Излагат се също така оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение, които по същество повтарят оплакванията, подробно изложени в касационната жалба.
Ответната страна по делото Специализирана болница за активно лечение по онкология „Свети Мина“ ЕООД, чрез адв. Д. Г., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
Предявените искове са с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ, вр. чл. 225, ал. 1 КТ.
Въззивният съд е приел за установено, че между страните е съществувало валидно трудово правоотношение, по силата което към датата на уволнението ищцата е заемала длъжността „рентгенов лаборант“ в „Отделение по лъчелечение“, с място на работа - СБАЛО „Св. Мина“. Сочи се, че сред задълженията на жалбоподателката в длъжностната характеристика изрично е посочено, че при необходимост и по преценка на управителя, рентгеновият лаборант може да бъде преместен в друго специализирано отделение, при промяна в натовареността в отделенията (р.V,т.2). Установено е като безспорно, че със заповед №РД-01-651/11.11.20 г. на министъра на здравеопазването, с малки изключения, е преустановена плановата дейност на лечебните заведения, вкл. и ответното дружество. В тази връзка РЗИ - Б. е наредила на СБАЛО „Св. Мина“ да открие отделение за неинтензивно лечение на пациенти с доказана COVID-19 инфекция. Междувременно със заповед №180а/01.12.20 г. управителят на ответното дружество е наредил от 01.12.20 г. пренасочването на ищцата и св. Делийска, рентгенови лаборантки в ОЛЛ, в кабинета по лъчелечение в рамките на работния ден след приключване на основните им ангажименти по обслужване на пациенти на лъчетерапия, за да бъдат обучени за работа в съответния кабинет при отсъствие на неговия титуляр К. З.. Контролът по изпълнението на последната е възложен на н-ка на ОЛЛ д-р К. и гл.мед. сестра К.. На 01.12.20 г. въпросната заповед е връчена на ищцата и Делийска при условията на отказ. По делото е била представена и друга заповед с идентично съдържание, обозначена с №181/01.12.20 г. С докладна вх.№31а/15.01.21 г. управителят на ответното дружество е известен за категоричния отказ на ищцата и Делийска да изпълнят заповед №180а/01.12.20 г. В отговор №33/11.02.21 г., устно искан от гл. мед. сестра К., ищцата заявява, че заповедта изисква насочването й на длъжност, различна от „моята компетенция, познания и професионален ценз“; че тази позиция не отговаря на длъжностната й характеристика, както и на изискванията на р.V, т.2 от длъжностната характеристика, тъй като не е налице промяна в натовареността, нито е налице преместване в друго специализирано отделение. Освен това, счита за неетично заемането на друга позиция, без нужното образование, различна от заеманата, за която има нужното такова. Със заповед №21/11.02.21 г. на управителя на СБАЛО „Св. Мина“ във връзка с така констатираното неизпълнение на заповед №180а/01.12.20 г. от ищцата, е установено, че в периода 01.12.20 г. до 11.02.21 г. последната отказва изпълнението на заповед №180а/01.12.20 г. Подробно са описани неизпълнените от ищцата задължения, свеждащи до обучение за работа в кабинета по лъчелечение в ОЛЛ, при посочените условия. Работодателят е приел наличието на грубо нарушение на трудовата дисциплина от ищцата и след преценка тежестта на нарушението, обстоятелствата при които е извършено и поведението на служителя, ищцата е уволнена дисциплинарно на осн. чл. 190, ал. 1, т. 3, т. 4, пр.1 и т. 7 КТ, като въпросната заповед й е връчена на 11.02.21 г.
Въз основа на събрания доказателствен материал по делото, въззивният състав е установил, че в периода 01.12.20 г. - 01.02.21 г. (момента на издаването на уволнителната заповед) ищцата е отказала да изпълни заповед №180а/01.12.20 г. на управителя за насочването й към кабинет по лъчелечение, считано от 01.12.20 г., за да бъде обучена за работа в същия при отсъствието на титуляра след приключване на основните й ангажименти по обслужване на пациенти на лъчетерапия. Въззивният съд е възприел констатациите в докладна вх.№181/01.12.20 г. на д-р К. и св. К. до управителя, в която изрично е посочен категоричният отказ на ищцата да изпълни неговата заповед. От събраните свидетелски показания се установява, че повод за издаването на последната е трудоустрояването на работещата в момента във въпросния кабинет служителка също „рентгенов лаборант“. Освен това, епидемичната обстановка наложила разкриването на COVID-отделение, пускането на персонала в отпуск и ползването на наличния човешки ресурс за функционирането на лечебното заведение. Сочи се, че още преди издаването на №180а/01.12.21 г. с ищцата и св.Делийска (а и с останалия персонал) са водени разговори за евентуална помощ от тяхна страна в пандемичната обстановка, когато и плановите им пациенти намалели драстично и до 10,30ч - 11ч приключват основната си работа. Според съда св. К. и св. В. са единодушни, че ищцата категорично е отказала, както получаването на заповедта, така и нейното изпълнение. Въззивният състав не е възприел показанията на св. Делийска досежно естеството на задълженията в новия кабинет, с което обосновават отказа си да я изпълнят с ищцата, тъй като не кореспондират с останалия доказателствен материал. Прието е, че дейностите в новия кабинет са подробно описани от св. К. и в тях липсват медицински манипулации (поставяне на „инжекции“ и др.). Поради това и в момента работата в кабинета по лъчелечение се изпълнява от К. З., която също е с ищцовата професионална квалификация. Въззивният съд е кредитирал показанията на св. К. и св. В., тъй като са приети за последователни, взаимно допълващи се, кореспондиращи с останалия доказателствен материал и възпроизвеждащи факти, на които са очевидци. Прието е, че показанията на св. Делийска – също уволнена за неизпълнение на заповед №180а/01.12.21 г, съдържат неточности, като последната е заинтересована от изхода на делото, което разколебава доказателствената стойност на показанията. Сочи се, че отказът на ищцата да изпълни заповед №180а/01.12.20г се подкрепя още от съдебните признания на неизгодни за нея факти и извънсъдебните такива. Въз основа на горното, въззивният съд е обосновал извод, че от обективна страна са налице признаците на дисциплинарно нарушение по чл.187, ал.1, т.7 и 8 КТ – неизпълнение от ищцата на законни нареждания на работодателя, материализирани в заповед №180а/01.12.20 г., в резултат на бездействието ѝ за времето от издаване на последната до издаването на атакуваната заповед и злоупотреба с доверието му. Прието е, че от субективна страна нарушенията са извършени при условията на груба небрежност. Възприет е изводът, че с отказа си да изпълни заповед №180а/01.12.20 г., ищцата не е съобразила визираните задължения по чл. 126 КТ от длъжностната характеристика, съгласно която дължи подчинение на управителя, щом е преценил нуждата от преместване в кабинета по лъчелечение при посочените условия, и то за обучение. Сочи се, че чрез поредицата от бездействия от обективна и субективна страна ищцата е осъществила съставите на дисциплинарни нарушения по чл.187,ал.1, т.7 и 8 КТ . Налице били и белезите на системност по см.на чл.190, ал.1, т.3 КТ. Прието е, че в случая са съобразени изцяло критериите по чл.189, ал.1 КТ - тежестта на извършените нарушения съответства на дисциплинарната санкция. Въззивният съд е констатирал, че доводите за незаконосъобразно променяне ищцовата длъжност от „рентгенов лаборант“ на „мед.сестра“, и неразграничаването от работодателя на „място на работа“ от „работно място“ са неоснователни. Прието е, че управителят е наредил на ищцата да се насочи към кабинета по лъчелечение единствено с цел обучение за работата в него. В случая липсвали данни за изменение мястото на работа, което ясно било посочено в допълнителните споразумения към трудовия договор. Установено е, че заради извънредната епидемична обстановка във връзка с COVID-19 и предвид намаления обем работа на ищцата е издадена заповед №180а/01.12.20 г. за обучението й в кабинета по лъчелечение, с оглед евентуалното ѝ бъдещо рационално използване за работа в същия и то само при „отсъствие“ на титулярката. Предишният състав е счел, че така отправените разпореждания от работодателя попадат в приложното поле на чл.120, ал.3 КТ и ищцовият отказ да ги изпълни представлява тежко нарушение на трудовата дисциплина. Сочи се, че кредитираните свидетелските показания изрично потвърждават, че насочването на ищцата към кабинета по лъчелечение е пряка последица от създалата се обстановка в лечебното заведение заради COVID-пандемията. Въззивният съд е приел за неоснователни и останалите доводи за незаконосъобразност на уволнението. Установено е, че уволнителната заповед е надлежно мотивирана, с посочване на изискуемите индивидуализиращи белези на нарушенията. Прието е, че неточно посочената дата на докладната в уволнителната заповед и наличието на заповед, идентична на неизпълнената, също не опорочават уволнението. Без значение било и непосочването в неизпълнената заповед на графика за обучения, името на обучаващия, конкретните трудови функции за усвояване, периода и пр.
При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните:
Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 1 от тълк. решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1 на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба.
По отношение на формулирания от касатора въпрос не е налице релевираното специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По принцип това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В случая формулираният правен въпрос от жалбоподателя касае приложението на разпоредбата на чл. 120, ал. 3 КТ, която е ясна и пълна и не се нуждае от тълкуване. Въззивният съд правилно е приложил цитираната разпоредба. Възникналата пандемия в следствие на Covid-19 инфекцията е състояние на „непреодолими причини“ по смисъла на чл. 120, ал. 3 КТ. Именно създадената извънредна епидемична обстановка и последвалата заповед на министъра на здравеопазването, като общоизвестни факти, в случая са причината жалбоподателката да бъде насочена от работодателя към кабинета по лъчелечение с цел обучение за работа в него. Твърдението за оскъдна практика по въпроса, не променя направените констатации. По понятията „непреодолимост“ и „непреодолима сила“ е установена трайна съдебна практика (решение № 103 от 27.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3859/2019 г., III г. о., ГК, решение № 6 от 27.02.2013 г. по т. д. № 1028/2011 г., Т. К., І т. о. на ВКС, решение № 309 от 04.06.2014 г. по гр. д. № 1354/2012 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС). За пълнота следва да се отбележи, че произнасянето на настоящата инстанция по повдигнатия правен въпрос, не би довело до различен правен резултат.
Не се констатира и поддържаното основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК. В случая така наведените от касатора оплаквания представляват касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на решението и подлежат на преценка само в случай, че касационното обжалване бъде допуснато, и то след преценка на фактите по делото. Същевременно при служебно извършената проверка ВКС констатира, че не се установява наличие на нито една от хипотезите, които предполагат очевидната неправилност на обжалваното решение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика.
Предвид изложеното настоящият състав счита, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение.
Предвид изхода на делото разноски за касатора не се следват. Касаторът следва да заплати на ответника по жалбата разноските, сторени за адвокатско възнаграждение, в размер на 300 лв.
С оглед гореизложеното,Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 488 от 02.12.2021 г. по в. гр. д. № 893/2021 г. на Окръжен съд – Благоевград.
ОСЪЖДА В. П. Шопска, ЕГН [ЕГН], да заплати на Специализирана болница за активно лечение по онкология „Свети Мина“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], сумата от 300 (триста) лева – разноски пред касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: |