Р Е Ш Е Н И Е № 284 гр. София, 19.01.2018 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховен касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на двадесет и втори ноември две хиляди и седемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА ЗАХАРОВА ЧЛЕНОВЕ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ГАЛИНА ТОНЕВА при секретаря Кр. Павлова и в присъствието на прокурора Ат. Гебрев изслуша докладваното от съдия ЧОЧЕВА наказателно дело № 927 по описа за 2017 г. и за да се произнесе взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимия Д. Д. Д. против въззивно решение № 179/07.07.2017 г. на Варненския апелативен съд, НО, постановено по ВНОХД № 192/2017 г., с което е била изменена присъда № 10/16.02.2017 г. по НОХД № 334/2016 г. на Силистренския окръжен съд. В касационната жалба се изтъкват доводи за явна несправедливост на наказанието поради отмяната на чл. 66 от НК. Твърди се, че въззивният съд е игнорирал многобройните смекчаващи обстоятелства или поне техния превес, сред които чистото съдебно минало на подсъдимия, признанието и осъзнаването на извършеното от него, изразено критично отношение и съжаление, оказано съдействие на разследващите органи, млада възраст, граничеща с пълнолетието към момента на извършване на деянието, осъзнат живот със стремеж към образование, приятелски взаимоотношения на подсъдимия с пострадалия М. И., добри характеристични данни, работа в чужбина през лятната ваканция, записване на курсове за придобиване на правоспособност като водач на МПС. Изразява се несъгласие с изводите на въззивния съд, че направеното от подсъдимия самопризнание в хода на досъдебното производство е формално, както и с оценката на наложените множество санкции на подсъдимия за нарушения по ЗДвП. Защитата счита, че същите е следвало да бъдат отчетени като лоши характеристични данни, но само в контекста на дисциплината на подсъдимия като водач, но не и като личност. Иска се отлагане изпълнението на наказанието при условията на чл. 66, ал. 1 от НК за максимално предвидения в закона срок. В с.з. пред ВКС подсъдимият и защитникът му поддържат жалбата по изложените в нея съображения. Частните обвинители Д. А. Д., М. С. М. и Н. И. М., редовно призовани, не се явяват. Поверениците им изразяват позиция за неоснователност на жалбата. Прокурорът от ВКП намира жалбата за неоснователна и предлага въззивното решение да бъде оставено в сила. В последната си дума подсъдимият моли за условно наказание. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: С присъда № 10/16.02.2017 г., постановена по НОХД № 334/2016 г., Силистренският окръжен съд е признал подсъдимия Д. Д. Д. за виновен в това, че на 15.06.2016 г., около 13,50 ч, по път II-23, на км – 06, между [населено място] и [населено място], при управление на лек автомобил „...“ с рег. № ... (немска регистрация), нарушил правилата за движение по чл. 21, ал. 1 и чл. 16, ал.1 от ЗДвП и по непредпазливост причинил средна телесна повреда на Д. А. Д. и смъртта на М. Н. И., поради което и на основание чл. 343, ал. 4, вр. ал. 3, вр. ал. 1, б. „б“ и б. „в“ от НК, вр. чл. 373 ал. 2 от НПК, вр. чл. 58а ал. 1 от НК му е било наложено наказание 3 години лишаване от свобода, чието изпълнение на основание чл. 66 ал. 1 от НК е било отложено за срок от 5 години. Сезиран с жалби от частните обвинители, с атакуваното понастоящем въззивно решение Варненският апелативен съд е отменил приложението на чл. 66, ал. 1 от НК и е постановил ефективно изтърпяване на наказанието лишаване от свобода при първоначален общ режим съгласно чл. 57, ал. 1, т. 3 от ЗИНЗС. Същият е оправдал подсъдимия за инкриминираното му нарушение по чл. 16 ал. 1 от ЗДвП. В останалата част присъдата била потвъдена. Производството пред първата инстанция е протекло по реда на глава двадесет и седма от НПК, след като подсъдимият е признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и се е съгласил да не се събират доказателства за тях. В резултат на този процесуален избор е възникнала възможността наказанието му да бъде индивидуализирано по привилегирования ред на чл. 58а от НК, който предходните инстанции стриктно са спазили. Касационната жалба е неоснователна. Върховният касационен съд споделя аргументите на контролираната инстанция, изложени на л. 11 - 13 от мотивите, за необходимост от реално изтърпяване на наложеното наказание, редуцирано съобразно чл. 58а, ал. 1 от НК на 3 години лишаване от свобода. Специфичната тежест на извършеното деяние, обусловена от наличието на две квалифициращи обстоятелства – управление без правоспособност и причиняване на смърт на едно лице и средна телесна повреда на друго, движението със скорост от порядъка на 133 км./ч. (респ. надвишаваща с 43 км./ч. разрешената за конкретния участък от пътя), в съчетание с данните за настъпилите несъставомерни последици, безусловно завишават степента на обществената му опасност и изискват прилагането на по-строг подход. Оценката на данните за личността на подсъдимия - за твърде младата му възраст, чисто съдебно минало и добри характеристични данни, а също и за изразено критично отношение, не предопределя еднозначен извод за ниска степен на обществена опасност, доколкото по делото е било установено, че не само по време на деянието, но и преди, а и след него той е шофирал без правоспособност, допускайки и други нарушения по ЗДвП, за които е бил санкциониран. В този аспект се откроява една особена упоритост за незачитане на установения ред при управление на МПС, предвиден да гарантира безопасност на участниците в движението, на която с основание е отдадено внимание при преценката доколко са постижими всички цели по чл. 36 от НК, а не само и единствено поправителната, изведена като приоритетна в текста на чл. 66, ал. 1 от НК. Изцяло неоснователните са възраженията на защитата по повод отказа на въззивната инстанция да цени като смекчаващо обстоятелство направено от подсъдимия „самопризнание” на ДП, оценено като „формално”. Съвсем очевидно е, че става въпрос за заявление на Д. при предявяване на разследването (л. 176, папка № 2 от ДП № 259-ЗМ-106/2016 по описа на РУМВР - гр. Дулово), което не може да се приеме, че съставлява елемент от цялостното му процесуално поведение, обективно проявено при досъдебното разследване, спомогнало за своевременно разкриване на престъплението и неговия извършител (вж. ТР № 1/2009 г.). Видно от разпита на Д. като обвиняем (л. 33, папка № 1 от ДП) същият е твърдял, че не той, а пострадалият М. И. е управлявал автомобила, което, както правилно е отбелязал въззивният съд, е довело до полагане на значителни усилия от органите на ДП за установяване на авторството на деянието. Всъщност, при предявяване на разследването Д. е посочил, че няма спомен за случилото се, но щом от доказателствата е видно, че той е управлявал лекия автомобил ..., то съжалява за случилото се и би искал съдебното производство да се развие при хипотезата, предвидена в чл. 371, т. 2 от НПК. При това положение няма основание да се счита, че на ДП той е допринесъл за изясняване на истината по делото, което да е възможно да се отчете като самостоятелно смекчаващо обстоятелство. Останалите изброени в касационната жалба обстоятелства, сред които записването на курсове за придобиване на правоспособност след деянието (всъщност, след постановяване на въззивното решение) и работа през лятото се включват в категорията за положителни характеристични данни и не налагат допълнително смекчаване на наказанието. Познанството с пострадалия също не е от характер и степен да обуслови извод в такава насока. Предвид изложените дотук съображения ВКС намери, че не е налице касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК, поради което и атакуваното въззивно решение следва да бъде оставено в сила. С оглед изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 179/07.07.2017 г. на Варненския апелативен съд, НО, постановено по ВНОХД № 192/2017 г. Решението не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.