Р Е Ш Е Н И Е № 287 гр. София, 24.01.2017 г. В И М Е Т О НА Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Наказателна колегия, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на дванадесети декември през две хиляди и шестнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИНА НАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТОНЕВА МИЛЕНА ПАНЕВА при секретар КРИСТИНА ПАВЛОВА и с участието на прокурор АНТОНИ ЛАКОВ разгледа докладваното от съдия ТОНЕВА наказателно дело № 963/2016 г. по описа на ВКС, второ наказателно отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл.346 т.1 от НПК по жалба от защитника на подсъдимия Н. Д. Н. - адв.И. В. срещу решение № 90 от 18.07.2016 г. на Бургаския апелативен съд, наказателно отделение, постановено по ВНОХД № 85/2016 г. по описа на същия съд. В касационната жалба от защитника на подсъдимия Н. са релевирани всички касационни основания по чл.348 ал.1 от НПК. Изложени са твърдения за нарушение на закона, предизвикано от допуснати съществени процесуални нарушения от двете инстанции по същество и от органите на досъдебното производство. Твърди се, че същите са свързани с процеса на събиране, проверка и оценка на доказателствените материали, в основата на които стои предубедеността и тенденциозното обслужване на обвинителната теза от органите, осъществяващи ръководно-решаващата функция в хода на цялото наказателно производство, както и от експертите по автотехническите експертизи. Така според защитника се е стигнало до осъждане на подсъдимия, за който са налице категорични данни за невменяемост към момента на възникване на ПТП. Оплакването за незаконосъобразност на постановените от въззивния и първоинстанционния съдебни състави актове включва и несъгласие с квалифициране на деянието като такова, извършено в пияно състояние, което е довело и до явна несправедливост на наложеното наказание на подсъдимия Н.. В жалбата, депозирана от адв.В. на първо място се подчертава, че мотивите на въззивната инстанция, макар и изключително обстойни, не съдържат отговор на доводите на защитата, съдържащи се във въззивната жалба в смисъл, че подсъдимият Н. не е бил годен да носи наказателна отговорност. Твърди се, че независимо от наличието на заключение на допълнителна съдебно-психиатрична експертиза, установяващо невменяемост на подсъдимия към момента на деянието, прието в хода на първоинстанционното съдебно производство, въззивният съд е насочил усилията си към нагаждане на отговорите на експертите – съдебни психиатри и психолози към осъдителния диспозитив на присъдата на БОС, напълно игнорирайки смисъла на възраженията на защитата и същинския смисъл на конкретните отговори на експертите. На следващо място в жалбата от адв.В. се излагат аргументи за допуснато от въззивната инстанция нарушение на правото на защита на подсъдимия, изразило се в превратното тълкуване на защитната позиция, насочена към обосноваване предубедеността на един от експертите по автотехническите експертизи – инж.Ш.. Твърди се, че поради участието му в изготвяне на всички експертни заключения в тази област, се е стигнало до налагане на обвинителната теза, независимо от първоначалната му позиция за наличие най-малко на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на другия водач – пострадалия И. И.. Като съществено нарушение на правото на защита е оценено и кредитирането на резултата от проверката на подсъдимия Н. за употреба на алкохол с дрегер, тъй като твърдения за извършването на такава проверка и резултатът от нея не са били отразени в обвинителния акт, не са били включени в предмета на доказване, поради което подсъдимият не е имал възможност да се защитава по тези факти. Този пропуск, както и кредитирането на резултата от химическия анализ за наличие на алкохол в кръвта на подсъдимия, получен в резултат на сериозно опорочаване на процедурата за изземване на биологичен материал от него, според защитника са довели и до неправилна квалификация на деянието като такова, извършено след употреба на алкохол. Освен, че по този начин било накърнено правото на защита на подсъдимия, осъждането му по по-тежко квалифицирания състав на престъплението е довело и до явна несправедливост на наложеното наказание. Въз основа на изложените доводи, от адв.В. в условията на алтернативност към ВКС се отправят искания за отмяна на решението на Бургаския апелативен съд и оправдаване на подсъдимия Н., за връщане делото за ново разглеждане или намаляване на наложеното наказание. В съдебното заседание на ВКС подсъдимият Н. Н. и защитникът му се явяват, редовно призовани. Същите поддържат жалбата по съображенията, изложени в нея и отправят същите искания. Частните обвинители Ф. К., С. С., А. Д. и М. Ю., както и техните повереници – адвокати М. Д., С. Р. и Е. Ч., редовно призовани, не се явяват и не вземат становище по жалбата. Представителят на ВКП предлага на съда да остави в сила атакуваното въззивно решение на Бургаския апелативен съд като законосъобразно, справедливо и постановено в съответствие на процесуалния закон. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл.347 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 1 от 15.01.2016 г., постановена по НОХД № 201/2014 г., Сливенският окръжен съд е признал подсъдимия Н. Д. Н. за виновен в това, че на 01.03.2013 г. на път II-48 на около 4 км от [населено място], общ.К., в посока [населено място], при управление на МПС – л.а. „Х.“, с ДК [рег.номер на МПС] , собственост на [фирма], в пияно състояние – след употреба на алкохол, с концентрация в кръвта си над 0,5 %о, нарушил правилата за движение по чл.16 ал.1 т.1 и чл.21 ал.1 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на повече от едно лице – Н. Д. И., И. С. И. и Н. Ш. Х., както и средни телесни повреди на М. Ф. Ю., като случаят е особено тежък, поради което и на основание чл.343 ал.4 вр.ал.3 пр.1 хип.1 и пр.2 б.“б“ пр.2 вр.ал.1 б.“в“ вр.б.“б“ пр.2 вр.чл.342 ал.1 и чл.54 от НК му наложил наказание „лишаване от свобода“ в размер на 10 /десет/ години, което на основание чл.59 ал.1 и чл.61 т.3 от ЗИНЗС да изтърпи при „общ“ първоначален режим в затворническо общежитие от открит тип, а по първоначално повдигнатото му обвинение за това, да е нарушил правилата за движение по чл.5 ал.1 т.1, чл.5 ал.3 т.1, чл.20 ал.1 и чл.20 ал.2 пр.2, 3, 5 и 6 от ЗДвП, го оправдал. С присъдата си ОС Сливен наложил на подсъдимия Н. наказание „лишаване от право да управлява МПС“ за срок от 12 /дванадесет/ години на основание чл.343г във вр.чл.37 ал.1 т.7 от НК. Съдът се произнесъл по веществените доказателства, както и за разноските по делото, които възложил в тежест на подсъдимия. По жалба от защитника на подсъдимия – адв.В. било образувано ВНОХД № 85/2016 г. по описа на Бургаския апелативен съд, който с решение № 90 от 18.07.2016 г. изменил присъдата на СлОС, като на основание чл.59 ал.4 от НК приспаднал от срока на наложеното на подсъдимия Н. кумулативно наказание „лишаване от право да управлява МПС“ времето, през което е бил лишен от това право по административен ред, считано от 02.03.2013 г. до привеждане на присъдата в изпълнение. В останалата част, на основание чл.338 от НПК, АС – гр. Бургас потвърдил присъдата на Сливенския окръжен съд. Касационната жалба на защитника на подсъдимия Н. – адв.В. е допустима – подадена е от процесуално легитимирана страна по чл.349 ал.3 вр.ал.1 вр.чл.253 т.2 от НПК в законоустановения от чл.350 ал.2 от НПК срок срещу акт, подлежащ на касационна проверка съгласно чл.346 т.1 от НПК. Разгледана по същество, касационната жалба на защитника на подсъдимия е неоснователна. Преди всичко и тъй като съществено място в жалбата от адв.В. заема оплакването за осъждане на подсъдимия в нарушение на чл.33 ал.1 от НК, въпреки че не е наказателноотговорно лице, на него следва да бъде приоритетно отговорено. А доколкото това нарушение на материалния закон е обосновано чрез твърдения за допуснати съществени процесуални нарушения от инстанциите по същество в процеса на събиране, проверка и оценка на доказателствения материал, настоящият съдебен състав намира, че тези две оплаквания следва да бъдат паралелно обсъдени. На първо място като съществено процесуално нарушение, довело до неправилно приложение на материалния закон, защитата сочи назначаването на повторна тройна комплексна съдебнопсихиатрична и психологична експертиза на подсъдимия за установяване годността му да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си в момента на инкриминираното деяние, в състава на която не е било включено вещото лице, изготвило допълнителната единична съдебно-психиатрична експертиза с такава задача – д-р Р. П.. Процесуално нарушение тук защитата съзира в липсата на конкретни мотиви относно необходимостта от назначаване на повторна тройна КСППЕ, както и изключването от състава на последната на вещо лице д-р Р. П., оценено като тенденциозно поради даденото от нея заключение за невменяемост на подсъдимия към момента на деянието. В подкрепа на последното се твърди, че първото заключение по комплексна съдебнопсихиатрична и психологична експертиза, изготвена с участието отново на д-р Р. П., със задача да изследва годността на подсъдимия Н. да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си след момента на деянието, както и да участва пълноценно в процеса, е кредитирано с доверие, защото е обслужило обвинителната теза, а това по допълнителната единична СПЕ, което констатира неговата невменяемост към момента на деянието е оценено като необосновано и будещо съмнение в правилността си единствено защото е в полза на подсъдимия. Тази теза на защитата е била поставена на вниманието на въззивната инстанция, която е дала обстоен и задълбочен отговор, който се възприема изцяло и от касационния съд. В решението си (л.63 – л.65 от с.д. по ВНОХД № 85/2016 г.) БАС е направил собствен анализ на заключенията на всички съдебнопсихиатрични и психологични експертизи, въз основа на който се е солидаризирал с изводите на окръжния съд за това кои да кредитира и кои – не, както и относно необходимостта от назначаване на повторна КСППЕ. Независимо че това оплакване по естеството си е насочено към мотивиране на необоснованост на атакувания съдебен акт, което не е самостоятелно касационно основание, настоящият съдебен състав намери за необходимо да го обсъди, доколкото засяга усещането за липса на обективност и безпристрастност на инстанциите по фактите, рефлектиращо върху процеса на формиране на тяхното вътрешно убеждение. В тази връзка внимателният анализ на проведените първоинстанционно и въззивно съдебни производства не разкрива нарушения на правилата по чл.13, чл.14 и чл.107 ал.3 и 5 от НПК. Лишаването от кредит на доверие на заключението на допълнителната еднолична съдебно-психиатрична експертиза, изготвена от д-р Р. П. е обстойно мотивирано от окръжния съд, изводът на който след проверка е възприет и от въззивната инстанция. В основата на същия съвсем не стои предубеденост и липса на обективност, и безпристрастие. Аргументите за липса на ясен отговор на въпроса: „към момента на извършване на деянието подсъдимият разбирал ли е свойството и значението на същото и могъл ли е да ръководи постъпките си“ обхващат от една страна ограничения кръг източници на информация за състоянието на подсъдимия към момента на настъпване на ПТП, ползвани от вещото лице в тази експертиза, а от друга – невъзможността на същото да даде категоричен отговор към кой момент точно подсъдимият Н. е изпаднал в състояние на епилептичен пристъп, в резултат на който не е могъл да разбира свойството и значението на деянието и да ръководи постъпките си – преди, по време или след удара, станало ясно от устните разяснения на експерта в съдебното заседание пред СлОС (л.283 от с.д. по НОХД № 201/2014 г.). Първата група аргументи, посочени по-горе (ограниченият кръг източници на информация, използвани от д-р Р.П.) основателно са оценени като такива, водещи до необоснованост на експертното заключение, доколкото неговите изводи са едностранчиви и не отразяват обективно и пълно състоянието на подсъдимия непосредствено след настъпване на пътно-транспортното произшествие. От писменото заключение, както и от устните разяснения на вещото лице става ясно, че изводите й са изградени единствено на информацията, дадена от подсъдимия Н. при интервюто му в хода на това експертното изследване и показанията на св.С. Г. (негов близък), като останалите доказателствени източници, включително и данните от интервюто на подсъдимия при първото експертно изследване от същото вещо лице, били игнорирани. Без да анализира отделните източници на доказателства, което е извън компетентността му, настоящият касационен състав обсъди изложените доводите на инстанциите по същество в контекста на спазване процесуалните изисквания за назначаване на повторна КСППЕ и намери същите за основателни, поради което възражението на защитата в този смисъл следва да бъде оставено без уважение. Такова е становището на касационната инстанция и досежно несъгласието на адв.В. с „отстраняването“ на д-р Р.П. от състава на повторната тройна комплексна съдебно-психиатрична и психологична експертиза. Във връзка с това твърдение е необходимо да се посочи, че за изготвяне на новото експертно заключение подсъдимият Н. е бил настанен за клинично изследване в УМБАЛ [фирма], [населено място], поради което д-р Р. П. сама е пожелала да не бъде назначавана в състава на тази експертиза, предвид затрудненията, които пътуването за нейното изготвяне би й създало. В този смисъл позицията на защитата за проявено пристрастие на решаващия съдебен орган в подбора на вещите лица съобразно отношението им към обвинителната теза е несъстоятелна. Аргументите, съдържащи се в касационната жалба за това, че заключението на повторната тройна КСППЕ нито потвърждава, нито изключва извода за липса на годност на подсъдимия Н. да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си към момента на деянието, по същността си сочат на необоснованост на атакувания съдебен акт, доколкото засягат суверенното право на инстанциите по фактите да правят собствена оценка на доказателствените източници, въз основа на която да формират вътрешното си убеждение и се претендира ВКС да направи свой собствен доказателствен анализ. Такова правомощие българският процесуален закон не е предоставил на касационната инстанция, която осъществява контрол единствено върху процесуалната законосъобразност на конкретните действия на проверяваните съдебни инстанции по допускането, събирането, проверката и оценката на доказателствата по делото и правилността на формиране на вътрешното им убеждение. А както бе подчертано вече в настоящото изложение, при извършената проверка на законосъобразността на осъществената от инстанциите по фактите доказателствена дейност не бе констатирано нарушение на наказателнопроцесуални норми, които регулират формирането на вътрешното им убеждение и гарантират неговата правилност. Във връзка с това оплакване, което не следва да бъде предмет на касационен контрол, единствено за пълнота на изложението следва да се посочи, че то отразява некоректно изводите в заключението на повторната тройна КСППЕ. В писменото си заключение, в разделите „експертно обсъждане“ и „заключение“ вещите лица категорично са посочили, че към момента на деянието подсъдимият Н. е бил в състояние да разбира свойството и значението на действията си и да ги ръководи, не са наблюдавани преки симптоми на епилептичен припадък, няма данни за типичното за голям епилептичен припадък следприпадъчно състояние, а данните от психологичното изследване разкриват изразено защитно поведение и склонност към прикриване на проблемите от негова страна, присъщи за процесуалното му качество. Въз основа на цялостната си оценка експертите сочат, че не могат да подкрепят тезата за епилептичен припадък по време на инцидента поради отсъствие на данни в тази насока. В устните си разяснения в съдебно заседание на въпрос на защитата могат ли да отхвърлят тази теза, те отговарят „не“ принципно от гледна точка на науката въобще, но категорично потвърждават своя извод съобразно наличните по делото доказателствени материали и личните си наблюдения при клиничните изследвания. Такова категорично становище експертите изразяват и по отношение възможността подсъдимия да е получил „малък епилептичен припадък“ поради липса на симптоми за такъв, както и във връзка със становището на авто-техническата експертиза, че механизмът на ПТП изключва възможността водачът на л.а.“Х.“ да е изпуснал неговото управление - т.е. проявата на контролирани действия в управлението на превозното средство е несъвместимо със състояние на помрачено съзнание. Предвид тази категоричност на приетото експертно заключение, становищата на инстанциите по същество за липса на необходимост от назначаване на поредна СППЕ е законосъобразно, поради което отказът да уважат искането в този смисъл на защитата не накърнява правото на защита на подсъдимия Н.. Въз основа на изложеното до тук, настоящият касационен състав намира, че както присъдата на окръжния съд, така и решението на въззивната инстанция не са постановени в нарушение на чл.33 ал.1 от НК, поради което оплакванията за нарушение на закона по смисъла на чл.348 ал.1 т.1 от НПК и свързаните с него процесуални нарушения, обсъдени до тук, като неоснователни, следва да бъдат оставени без уважение. Такова е становището на касационната инстанция и досежно твърдението за допуснато процесуално нарушение при формиране на експертния състав при назначените тройна автотехническа експертиза и допълнителна такава с участието на вещо лице инж.Ш., който проявил „пристрастие“ към обвинителната теза при изработване на допълнителната единични АТЕ в хода на досъдебното производство. Аргумент за това защитата черпи от различните отговори, които инж.Ш. дал в изготвената от него първа АТЕ и допълнителната такава, която според адв.В. била назначена абсолютно безмотивно от разследващия орган и прокурора, поради това че първоначалната експертиза сочела „най-малко на съпричиняване“ на вредоносния резултат от страна на пострадалия И.. Включването в последствие на това вещо лице в тройната и допълнителната тройна авто-технически експертизи, според защитата ги е опорочила поради влиянието на инж.Ш. при отговорите на поставените им въпроси. Така формулираното оплакване е било релевирано и пред въззивния съд, който го обсъдил внимателно (л.53 – л.54 от ВНОХД № 85/2016 г. на БАС) в контекста на различията между отделните авто-технически експертизи и го оставил без уважение въз основа на аргументи, изцяло споделяни от касационната инстанция. В допълнение следва да се посочи, че констатираните разминавания между първоначалната и допълнителна АТЕ, изготвени от инж.Ш. са обяснени от него самия с необходимостта да отговори и на поставени от защитата въпроси в протокола за предявяване на разследването 10.12.2013 г., а различията между единичните и тройните АТЕ е обосновано с различните изходни данни и методиките на изследване. В крайна сметка липсата на съществени различия между четирите авто-технически експертизи относно механизма на инкриминираното пътно-транспортно произшествие и причините за него обосновава извода, че възраженията на подсъдимия и неговия защитник изразяват само несъгласието с констатациите за неговото единствено виновно поведение за настъпване на вредоносния резултат, а във връзка с това – и с осъждането му, което не е изведено като касационно основание. Като неоснователно ВКС намери и оплакването в жалбата от адв.В. за неправилно възприета правна квалификация за извършване на деянието в „пияно състояние“. Твърди се в жалбата, че констатацията за управление на МПС след употреба на алкохол от страна на подсъдимия е направена след ПТП при изследване с техническо средство „Дрегер“, отчело 2,48 %о алкохол, каквато стойност не фигурира в обвинителния акт, поради което обсъждането й от съда е довело да накърняване правото на защита на подсъдимия. От друга страна възприетата в обвинителния акт концентрация на алкохол 1,85%о в кръвта на подсъдимия Н. въз основа на химически анализ се оспорва поради опороченост в процедурата по изземване на биологичния материал от него. Въз основа на тези възражения се претендира подсъдимият Н. да бъде оправдан по обвинението за причиняване на ПТП в пияно състояние. Това възражение също е било поставено на вниманието на въззивния съд, който е дал убедителен отговор защо го приема за неоснователно. Настоящият състав на ВКС също обсъди законосъобразността на възприетата правна квалификация и не намери основания за изменението й. В тази връзка като неоснователно възприе оплакването за допуснати нарушения в процедурата по изземване на биологичен материал от подсъдимия Н. единствено поради факта, че това е сторено от медицинска сестра – св.И. К., а не от фелдшера св.Д.. Съгласно Наредба № 30 от 27 юни 2001 г. за реда за установяване употребата на алкохол или друго упойващо вещество от водачите на моторни превозни средства в редакцията й от 2006 г. кръвни проби се вземат освен от лекар и от медицински специалист, а съгласно националната квалификация на професиите и длъжностите от 2011 г., в подклас 22 като медицински специалисти са записани медицинските сестри и акушерките. Ето защо възражението за опорочена процедура при вземане на биологичен материал от подсъдимия Н. не може да бъде възприето като противоречащо на нормативната уредба на компетентността за осъществяването й. Оплакването за нарушено право на защита на подсъдимия Н. поради обсъждане в мотивите към присъдата на СлОС на стойност от 2,48 %о алкохолна концентрация, каквато не била включена в обвинителния акт също не може да бъде споделено. Внимателният анализ на атакуваните съдебни актове сочи, че тази стойност е била посочена в мотивите към присъдата на първата инстанция единствено като резултат от констатацията за извършена проверка на подсъдимия за употреба на алкохол веднага след настъпване на произшествието, отразена в съставения му акт за констатиране на административно нарушение, но не е била възприета в окончателната правна квалификация на деянието, отразена в диспозитива към присъдата. В последния е записана минималната стойност на алкохолно съдържание в кръвта на водача от 0,5 %о, каквато безспорно е била установена у подсъдимия Н., изискуема за наличие на квалифициращия признак „пияно състояние“. Ето защо оплакването за нарушение на правото на защита поради изненада на подсъдимия с осъждането му по този състав на престъпление не може да бъде споделено. Най-сетне като неоснователно този състав на ВКС намери и оплакването за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия Н. наказание. Макар същото да не е развито самостоятелно в касационната жалба, а единствено в контекстна на неправилно приетата правна квалификация, касационната инстанция намери за необходимо да го обсъди във връзка с изразеното принципно несъгласие с осъждането му. Изложените от въззивната инстанция аргументи във връзка с индивидуализацията на наказателната отговорност, която подсъдимият следва да понесе изцяло се споделят от настоящият съдебен състав. Конкретизираните като отегчаващи отговорността му обстоятелства - две предходни осъждания за управление на МПС с концентрация на алкохол над 1,2 %о, за които е бил освободен от наказателна отговорност с наложена административна санкция на основание чл.78а от НК; наличието на множество други административни наказания за допуснати тежки нарушения по ЗДвП, характеризиращи го като системен нарушител на правилата за движение по пътищата като водач на МПС; високата стойност на алкохолна концентрация при причиняване на настоящото ПТП; броя на пострадалите лица (смърт на три лица и множество телесни повреди на четвъртия пострадал); характера на допуснатите нарушения на правилата за движение (превишена скорост и навлизане в лентата за насрещно движение при липса на видимост), характеризиращи както деянието така и дееца като такива с изключително висока степен на обществена опасност, съпоставени с обстоятелствата, смекчаващи наказателната отговорност – чистото съдебно минало, трудовата ангажираност и влошеното здравословно състояние предвид наличието на епилептична болест, обосновано са довели до определяне на наказание на подсъдимия Н. при баланс на отегчаващите и смекчаващи наказателната му отговорност обстоятелства. Наложеното наказание 10 /десет/ години „лишаване от свобода” е в размер, равняващ се на средния от предвидената в закона санкция за това престъпление, което се обосновава от относително високата тежест на влошеното му здравословно състояние като смекчаващо отговорността обстоятелство, а размерът на наказанието „лишаване от право да управлява МПС” надвишава този на „лишаването от свобода” с 2 /две/ години, което е в допустимите граници, регламентирани в разпоредбата на чл.49 ал.2 от НК. С оглед изложеното, като верен касационният съд оцени и извода на въззивната инстанция за това, че установените смекчаващи отговорността на подсъдимия Н. обстоятелства не са нито многобройни, нито някое от тях е изключително, за да се обсъжда определяне на наказанието по правилата на чл.55 от НК. Предвид горните съображения, настоящият състав на ВКС не намира основание за намаляване на определените по вид и размер основно и кумулативно наказания. Съвкупната оценка на обстоятелствата, имащи отношение към индивидуализацията на наказателната отговорност на подсъдимия Н. мотивира извода, че определеното по вид, размер и начин на изтърпяване наказание спрямо него изпълнява целите по чл.36 от НК и не се явява явно несправедливо по смисъла на чл.348 ал.5 т.1 от НПК. Водим от изложените аргументи и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 90 от 18.07.2016 г., постановено по ВНОХД № 85/2016 г. по описа на Бургаския апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.