О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 299 София, 29.06.2022 г. Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ДЕЧЕВА ВАНЯ АТАНАСОВА разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 3737/2021 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид : Производството е по чл. 288 ГПК. С въззивно решение № 50 от 13.05.2021 г. по в.гр.д. № 62/2021 г. на Окръжен съд Ловеч е потвърдено решение № 53 от 11.02.2019 г. по гр.д. № 205/2018 г. на Районен съд Троян, с което е признато за установено по отношение на И. И. М., че С. Г. Т. е собственик по дарение, извършено с нотариален акт № .... г. на Троянския районен съд, на следния недвижим имот: 1/4 ид. част от имот с идентификатор ....по КККР на [населено място], находящ се в [населено място], м. ”Р.”№ 31, целият с площ 672 кв.м, ведно с 1/2 ид. част от построената в този имот паянтова жилищна сграда със застроена площ 48 кв.м. В срока по чл. 283 ГПК въззивното решение е обжалвано с касационна жалба от ответницата И. М. чрез нейния пълномощник адв. Ц. А.. В касационната жалба са развити доводи за неправилност на същото поради необоснованост и нарушение на материалния закон. Жалбоподателката поддържа, че въззивният съд неправилно е интерпретирал установените по делото факти, в резултат на което е направил необоснован извод, че наследодателката на ответницата не е придобила по давност съответната идеална част, дарена през 1993 г. на нейната сестра С. Т.. Счита, че събраните по делото доказателства доказват по несъмнен начин, че майката на ответницата е извършвала фактически и правни действия, които обективират намерението й да владее целия имот за себе си. Иска се въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК като постановено в противоречие с практиката на ВКС по въпроса дали дареният, позоваващ се на придобивна давност, който е установил фактическа власт върху недвижимия имот на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик на целия имот, следва да сведе до знанието на истинския собственик и да демонстрира пред него своенето на имота. В писмен отговор на касационната жалба ответницата по касация С. Г. Т. изразява становище, че не са налице основания за допускане на решението на Окръжен съд Ловеч до касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: Установено е по делото от фактическа страна, че през 1983 г. Г. И. К. е признат за собственик на основание наследство и давностно владение на недвижим имот, представляващ неурегулирано дворно място, цялото от около 800 кв.м, заедно с намиращата се в него паянтова жилищна сграда и стопански постройки. През 1993 г. Г. К. дарил на своята дъщеря С. Т. 1/4 ид. част от дворното място и 1/2 ид. част от жилищната сграда и другите постройки в него. През 2005 г. Г. К., легитимирайки се с издадения през 1983 г. нотариален акт, дарил на другата си дъщеря В. К. целия имот. През 2006 г. Г. К. продал имота на трети лица. С влязла в сила присъда по нохд № 545/2011 г. Г. К. е признат за виновен и осъден за това, че от 22.06. 2006 г. до 03.07.2006 г., с цел да набави за себе си имотна облага, е възбудил и поддържал заблуждение у А. К. и Г. К., че собственик на процесния недвижим имот. По делото е установено също, че през 1998 г. Г. К. е подал данъчна декларация, с която е декларирал имота като свой. В. К. е декларирала имота през 2010 г. През 2006 г. данъчна декларация за имота подал и А. К.. От показанията на разпитаните по делото свидетели съдът е приел за установено, че първоначално имотът се ползвал от Г. К., а в последствие от бил отдаден под наем на св. И. Р., който заплащал наем отчасти в натура, отчасти в пари. Същият е заявил пред съда, че първоначално наемът се получавал от Г. К., а по-късно същият му представил дъщеря си В. К., на която да заплаща наема занапред. Към момента на сключване на договора за дарение през 2005 г. и до смъртта си през 2017 г. В. К. живеела и работила в Испания. Въз основа на така установените факти по делото въззивният съд е приел, че на основание извършеното в нейна полза дарение С. Т. е придобила правото на собственост върху 1/4 ид. част от дворното място и 1/2 ид. част от построените в него паянтова жилищна сграда и стопански постройки. Поради това извършеното през 2005 г. дарение е породило вещнопрехвърлително действие само по отношение на оня обем права, които дарителят Г. К. е притежавал към този момент. Съдът е приел, че В. К. не е придобила по давност прехвърлените на С. Т. идеални части, защото владението й е било скрито. Както след извършеното през 1993 г. дарение на идеални части от имота, така и след дарението от 2005 г. имотът е продължил да се ползва от дарителя Г. К. отначало лично, а след това чрез отдаването му наем, като при това същият се афиширал като собственик пред трети лица, продавайки им имота една година след като го дарил на В. К.. До смъртта си В. К., а след това ответницата по делото, не са демонстрирали по отношение на С. Т. намерението си да своят имота за себе си чрез извършвани на такива действия, които сочат, че считат себе си за собственици. Действията им по деклариране на имота са насочени към общинската администрация и не са станали достояние на ищцата, поради което не могат да се третират като изява на завладяването на нейната идеална част. За обоснове твърдяното противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, жалбоподателката се позовава на решение № 11 от 13.07.2018 г. по гр.д. № 145/2017 г. на І г.о., решение № 31 от 15.02.2011 г. по гр.д. № 1237/2009 г. на ІІ г.о., решение № 37 от 02.07.2019 г. по гр.д. № 1394/2018 г. на І г.о. и ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС. С първото решение съставът на ВКС е възприел като правилна практиката, обективирана в решение № 31 от 15.02.2011 г. по гр.д. № 1273/2009 г. на ІІ г.о., според която при добросъвестно владение по смисъла на чл. 70, ал.1 ЗС фактическата власт се придобива на правно основание, но вещноправният ефект не нестъпва, ако праводателят не е бил собственик или е била опорочена формата на сделката. Прието е също, че правното основание, на което се установява владението, представлява и основание за демонстриране на завладяването, поради което за придобиване на собствеността е достатъчно владелецът да упражнява фактическа власт в определения от закона 5-годишен давностен срок, без да е необходимо да демонстрира намерението си чрез извършване на други действия, които да са противопоставени на действителния собственик. В мотивите на Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д. № 1/2012 г. във връзка с отговора на първия въпрос е посочено, че когато един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху чуждата идеална част на основание, което изключва владението на останалите, намерението му за своене се предполага, и в този случай е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в сроковете по чл. 79 ЗС. Цитираната практика е неприложима по настоящото дело, доколкото въззивният съд не е отрекъл годността на договора за дарение, от който ответницата черпи права, да служи като основание за добросъвестно владение по смисъла на чл. 70, ал.1 ЗС. Възражението за придобиване на идеалните части на ищцата по давност е намерено за неоснователно по съображения, че не се установява Ваня К. да е осъществявала явно фактическа власт върху имота в продължение на изискуемия се от закона давностен срок. Изводът е обоснован с това, че след извършеното в полза на ищцата С. Т. дарение на идеална част от имота през 1993 г. Г. К. е продължил да упражнява фактическа власт върху целия имот, и това фактическо положение е останало непроменено и след като през 2005 г. той дарил целия имот на другата си дъщеря, която към момента на дарението и до смъртта си през 2017 г. е живяла и работила в Испания. Константна е практиката на ВКС, според която за да бъде владението годно да породи последиците на придобивна давност, освен двата елемента: обективен-упражняване на фактическа власт, и субективен- намерение за своене, следва да се докажат и другите негови признаци: че владението е било постоянно, непрекъснато, несъмнено, спокойно и явно. В случая въззивният съд е приел, че владението на В. К., осъществявано чрез нейния баща, е било скрито, защото извършеното от него разпореждане с целия имот, в това число и с притежаваните от С. Т. идеални части, не е станало достояние на последната. И след извършеното през 2005 г. дарение Г. К. е продължил да ползва имота, и да го отдава под наем, а през 2006 г. го е прехвърлил на трети лица. Този извод е съобразен с практиката на ВКС-решение № 115 от 28.10.2016 г. по гр.д. № 977/2016 г. на ІІ г.о., постановено по сходен казус. След като през 1993 г. Г. К. е прехвърлил на С. Т. идеална част от собствения си имот, той е имал качеството на владелец на собствената си идеална част и на държател на идеалната част на своята дъщеря. При липса на доказателства по делото в периода 1993-2005 г. Г. К. да е извършил действия, обективиращи намерението му да промени държането на чуждата идеална част във владение за себе си, или след извършеното през 2005 г. дарение да е променил намерението си да държи процесната 1/2 ид. част от дворното място и 1/2 ид. част от жилищните сгради вместо за съсобственика си С. Т., за другата си дъщеря, въззивният съд е приел, че владението не е било явно и независимо от неговата продължителност не може да доведе до придобиване по давност на спорната идеална част. ВКС многократно е имал повод да посочи, че общият принцип на справедливостта изключва скритостта на придобивната давност, защото не могат да се черпят права от поведение по време, когато засегнатият собственик няма възможност, поради неведение, да се брани. По тези съображения не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК и въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. Водим от гореизложеното съдът О П Р Е Д Е Л И : НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 50 от 13.05.2021 г. по в.гр.д. № 62/2021 г. на Окръжен съд Ловеч. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: