Р Е Ш Е Н И Е №11 С о ф и я, 01 март 2017 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ПЪРВО наказателно отделение, в съдебно заседание на 23 я н у а р и 2017 година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЯ РУШАНОВА ХРИСТИНА МИХОВА при секретар Мира Недева и в присъствието на прокурора Тома Комов изслуша докладваното от съдията Николай Дърмонски наказателно дело № 1254/2016 година. Производство по Глава 23 от НПК. Инициирано е с касационна жалба от защитника на подсъдимия Р. А. А. от Р. адв.Л.П. от АК-Р. с предмет решение № 226 от 19.10.2016 г., постановено по ВНОХД № 218/2016 г. на Апелативен съд-Велико Търново с наведени доводи за наличие на всички касационни основания по чл.348, ал.1, т.1-3 от НПК и с алтернативни искания за отмяната му и връщане на делото за новото му разглеждане от друг състав на въззивния съд или за оправдаване на подсъдимия от касационната инстанция. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Частният обвинител П. С. Д. от Р., чрез повереника си адв.В.Н. от САК моли жалбата да бъде оставена без уважение. Подсъдимият Р. А. А., лично и чрез защитника си адв.П. моли жалбата им да бъде уважена по изложените в нея съображения. Върховният касационен съд провери правилността на обжалваното решение в пределите по чл.347 от НПК, като съобрази следното : С присъда № 18 от 30.03.2016 г. по НОХД № 654/2015 г. Русенският окръжен съд е признал подсъдимия Р. А. А. от Р. за виновен в това, че на 11.06.2014 г. в Р., при управляване на МПС – лек автомобил марка „С.”, модел „И.”, с рег.№ е нарушил правилата за движение и умишлено е причинил на П. С. Д. от Р. средна телесна повреда, поради което и на основание чл.342, ал.3, б.”б”, пр.1-во вр.ал.1 от НК, при условията на чл.54 от НК е осъден на 3 години лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален общ режим в затворническо общежитие от открит тип, като на основание чл.342, ал.4 от НК е лишен от право по чл.37, ал.1, т.7 от НК – право да управлява МПС за срок от 6 години, от което наказание е приспаднат срокът на лишаване от това му право по административен ред. На основание чл.53, ал.1, б.”а” от НК е отнет в полза на държавата лек автомобил „С.”, модел „И.”, с рег.№ , като средство, послужило за извършване на престъплението. Постановено е връщане на велосипеда на пострадалия Д.. В тежест на подсъдимия са присъдени направените по делото разноски в размер на 574,40 лева. Присъдата е била обжалвана от защитника на подсъдимия адв.П. с оплаквания за нейната неправилност, необоснованост, процесуална и материалноправна незаконосъобразност и заради явната несправедливост на наложеното му кумулативно наказание с алтернативни искания за отмяната й и постановяване на нова изцяло оправдателна присъда, за връщане на делото на прокурора или на първоинстанционния съд за отстраняване на допуснати съществени процесуални нарушения и като последна алтернатива, намаляване на размера на наложените му наказания с приложението на чл.55 и чл.66 от НК или освобождаването му от наказателна отговорност с приложението на чл.78а от НК и налагане на административно наказание след преквалификация на деянието му в по-леко наказуемо престъпление по транспорта. С решението си, поставено на настоящата касационна проверка, Великотърновският апелативен съд е изменил обжалваната присъда, като подсъдимият А. е признат за невинен и оправдан при осъществяване на престъплението да е допуснал в пряка причинна връзка с причинения вредоносен резултат и нарушения на чл.5, ал.3, т.1, чл.41, ал.2 и чл.42, ал.1, т.2 от ЗДвП, като на основание чл.66, ал.1 от НК е отложено изпълнението на наказанието лишаване от свобода с изпитателен срок от 5 години от влизане на присъдата в сила, размерът на наказанието по чл.342, ал.4 от НК е намален от 6 години на 4 години, а присъдата в останалата част е потвърдена. В касационната си жалба и съдебните прения пред ВКС защитникът на подсъдимия отново настоява да са допуснати, освен от първоинстанционния, така и от въззивния съд съществени нарушения на процесуалните правила, ограничили правото им на защита, довело до неправилно приложение на материалния закон и до несправедливото му осъждане с искания за отмяна на обжалваното решение и оневиняване на подсъдимия изцяло по предявеното му обвинение, алтернативно за връщане на делото за новото му разглеждане от друг състав на въззивния съд с указания за отстраняване на допуснатите съществени процесуални нарушения. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение намира жалбата за подадена в законоустановения срок, от страна, имаща право на жалба и срещу въззивен съдебен акт, подлежащ на основание чл.346, т.1 от НПК на касационна проверка, поради което е допустима, а разгледана по същество – за НЕОСНОВАТЕЛНА по следните съображения : Повтаряйки значителна част от доводите в допълнението на въззивната си жалба, касаторът недоволства от съображенията на въззивния съд да не се съгласи с неговия разбор на доказателствата по делото, в отказаното доверие на неколкократно дадените от подзащитния му обяснения, на показанията на пътуващия с него в автомобила св.М.Г. и на показанията на майка му св.В.Б., а са кредитирани тези на пострадалия св.Д., на св.Ст.С., св.Л.С., св.Цв.Д., св.В.Г., св.Т.И., които счита за недостоверни, противоречиви и нелогични. Подобно е отношението му и към отхвърлянето от съда на свидетелските показания на св.А.И., св.Т.Т., св.М.К., имащи отношение към употребата на една бира при явяване на подсъдимия на местоработата си и за местенето на колата, с което защитата обосновава произхода на откритата при огледа й след ПТП следа от протриване по десен преден калник и предна дясна врата. Оспорват се и изводите на изслушаните експертизи – СМЕ, АТЕ, СХЕ, разясненията на експертите при разпита им в съдебното следствие, които не били съобразени правилно и от апелативния съд. На тази основа защитникът коментира собствено изведени четири версии за случилото се, като настоява за извод ПТП изобщо да не е имало, а пострадалият да е паднал сам поради пияното му състояние и че за нараняванията му отговорност не следва да носи подс.А.. Във връзка с приложението на материалния закон се оспорва деянието, ако такова имало извършено от последния, от субективна страна да е при форма на вина евентуален умисъл, а в най-лошия случай вината му би била небрежност, което предопределяло преквалификация на деянието в непредпазливо престъпление и преминаване към друг вид отговорност. Счита се, че не е даден дължимият се от съда отговор на редица техни възражения както относно възприетите факти, така и по приложението на правото. Накрая, като поддържа алтернативните си искания за оправдаването на подсъдимия от касационната инстанция или за връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд, заключава, че „по делото нищо не е ясно”. ВКС намира, че в голямата си част доводите на защитника навеждат на необоснованост на съдебния акт (вследствие привнасянето им от цитираното допълнение), което обаче не е касационно основание. Безспорно е, че само първостепенният и въззивният съд имат правомощие по установяване на фактите от предмета на доказване по делото и когато са го сторили съобразно процесуалните правила, касационната инстанция няма основание да се намеси в исканата от касатора насока. Обстоятелството, че съображенията на апелативния съд не удовлетворяват тезата на подсъдимия, не може да се свърже с наведените доводи за допуснати съществени отклонения от тези правила при извеждане на правно релевантните фактически обстоятелства по делото. С особено внимание съдът се е отнесъл към показанията на пострадалия св.Д., проверявайки ги за достоверност чрез тези на преките очевидци на ПТП Ст.С., Т.И., Л.С., Цв.Д., В.Г.. Изводът му, че последните взаимно се допълват и очертават с необходимата категоричност механизма на осъществяване на деянието именно от подсъдимия е защитен с убедителни съображения. Възражението на жалбоподателя св.С. да не е могъл да види притискането на велосипедиста при изпреварването му от последния е неоснователно най-малкото заради близкото разстояние, от което той е наблюдавал двамата участници в движението, в непосредствена близост до пътното платно, спрямо ширината на което е могъл да съобрази и квалифицира поведението на подс.А. като такова на сближаване, скъсяване на страничната дистанция между колата и велосипедиста. Той и свидетелите С. и Д. категорично са изяснили, че преди ПТП св.Д. правомерно, на около 50-60 см от бордюра и праволинейно е управлявал велосипеда и по никакъв начин не е затруднявал или застрашавал следващите го автомобили на св.Д. и после на подсъдимия. Обратно, именно незаконосъобразното приближаване до велосипедиста при предприетото от последния изпреварване е създало опасност за движението му и несигурност при управляване на велосипеда. Механизмът на ПТП, част от който е начинът на падане на Д., е изяснен компетентно и в заключенията на АТЕ с разясненията при разпита на експерта. Именно защото няма директен страничен удар във велосипеда, а протриване в дясната странична част на колата определя и динамиката на ПТП до окончателното падане на Д. на около 2 метра навътре в пътната лента. Въз основа на тези доказателствени източници с основание съдът е възприел частично показанията на пострадалия с оглед дезориентацията му след повалянето му на платното и мозъчната му контузия и е отказал да възприеме онези фрагменти от неговите показания, на които обаче и в касационната жалба се позовава защитникът, но които не се подкрепят от останалите доказателства по делото. Правилно е прието, че тезата на защитата да не е имало ПТП, а Д. да е паднал вследствие на употребеното значително количество алкохол, е оборена категорично, включително и от тежестта на нараняванията му според заключението на СМЕ и механизма на причиняването им. Неоснователно е възражението, че наличието на алкохол в кръвта на подс.А. следва да се възприеме като последица от поетия от него алкохол предната вечер с добавката от една бира след ПТП. Според СМЕ, до установената с техническото средство и СХЕ по газхроматографския метод до такава концентрация не може да се достигне. Относно това обстоятелство подсъдимият е давал няколко пъти обяснения, с които се е опитал да се „нагоди” към изводите на експертите. Изследването на относимите доказателства е дало възможност на съда прецизно да установи интервала от време от явяването му на работа, напускане на района на предприятието до завръщането му по разпореждане на пътния патрул и изпробването му с техническото средство за алкохол, показало 0,68 промила алкохол в кръвта му. Близък до него е резултатът от СХЕ – 0,73 промила, а според СМЕ – към момента на ПТП тя е била 0,98 промила, т.е. това квалифициращо обстоятелство е убедително изведено от тези доказателствени източници. Подобно е отношението на подс.А. и към другото обстоятелство от тезата му – че констатираното при огледа на автомобила му протриване е следствие на преместването му. В тази насока правилно съдът е заключил, че то е на нехарактерно за преместване „на ръце” на автомобила, изхождайки от обективните находки и от изводите на АТЕ, че не се касае за директен удар във велосипеда, а за странично съприкосновение с левия крак на велосипедиста с последица загуба на равновесие и падане на пътното платно. Затова Д. не е паднал „надясно”, както счита касаторът за логично, а при предприетото изпреварване от страна на подсъдимия и загубеното равновесие падането му на 2 метра от бордюра и наляво съвпада с описаните в СМЕ травми на главата му със счупване на черепа вляво челнотеменно, създало временна опасност за живота му. Този анализ на съда му е дал основание да отхвърли и твърдението на подсъдимия, че изпреварването на велосипедиста е осъществил с изнасяне в насрещната лента за движение. ВКС намира, че апелативният съд е изпълнил в пълнота задълженията си по чл.339, ал.2 от НПК, като е изложил убедителни, прецизни и всеобхватни съображения по изследваните доказателствени източници, те са ценени според действителното им съдържание, като няма игнорирани или превратност в оценката им, в съзвучие с житейската логика, ясно и категорично е обосновал формирането на вътрешното си убеждение относно правно релевантните факти от предмета на доказване, като е отговорил на всички наведени му от страните възражения. Няма допуснати каквито и да е процесуални нарушения на изискванията на чл.13, чл.14 и чл.107, ал.3 от НПК, поради което не е налично касираното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК. При правилно изведената фактическа рамка е приложен законът, който е следвало да се приложи. Законосъобразно съдът е вложил в основата на осъждането на подс.А. нарушението на разпоредбата на чл.42, ал.2, т.1 от ЗДвП като изпълващо бланкетната норма на чл.342, ал.3, б.”б” вр.ал.1 от НК, но е отрекъл тези по чл.5, ал.3, т.1, по чл.42, ал.2 и по чл.42, ал.2, т.2 от ЗДвП да са в пряка причинна връзка с ПТП и вредоносния резултат, за които нарушения го е оправдал. Като оставя без коментар ненужния диспозитив за оправдаване по тези нарушения (защото оправдаване се следва за престъплението при липса на каквото и да е нарушение на нормите от специалното законодателство), ВКС намира за основание да отбележи следното. Апелативният съд не се е съобразил с разясненията, дадени в т.3, б.”а” и т.4, б.”в” от ППлВС № 1/1983 г. относно умисъла и необходимостта от пряка причинна връзка между пияното състояние и причиненото ПТП, респ.причинения вредоносен резултат. И ако правилно е отрекъл деянието подс.А. да е осъществил при пряк умисъл, възприемайки евентуален такъв, то неоснователно е търсил причинна връзка между пияното състояние и общественоопасните последици. Безспорно е, че вината е субективното отношение на дееца към престъпния резултат, докато пияното състояние е елемент от обективната страна на престъплението. Затова в посочената т.4, б.”в” от цитираното Постановление Пленумът на ВС е заключил, че „не се изисква да е налице причинна връзка между пияното състояние на дееца и допуснатите от него нарушения на правилата за движение”. Това несъответствие в правните изводи на съда не се е отразило на законосъобразното приложение на закона и не е основание за корекция на решението му. От друга страна, неоснователно е възражението на касатора, че не е доказан какъвто и да е умисъл в деятелността на подсъдимия. Обратно, действията му правилно са възприети като такива, обективиращи именно евентуалния му умисъл да си „поиграе” с велосипедиста Д., предвиждайки създаваната за него опасност при управляване на велосипеда и реалната опасност да го повали на пътя, което е допускал. За да е налице непредпазлива форма на вина следва да може да се направи извод водачът да е могъл и да е бил длъжен да се съобрази с изискванията на специалното законодателство, регулиращо поведението на участниците в движението по пътищата или като ги е съзнавал, е имал неоснователното убеждение, че въпреки тяхното нарушаване други обстоятелства ще препятстват настъпването на съставомерните вредни последици. В случая не може да се говори нито за небрежност, нито за самонадеяност у подсъдимия, както се претендира от жалбоподателя и при установеното му поведение на пътя спрямо пострадалия няма как да се премине към по-лека квалификация на деянието му. И в тази насока няма нарушение на закона и не е налично основанието по чл.348, ал.2 вр.ал.1, т.1 от НПК за корекция на въззивното решение. Последно поддържаната алтернатива в искането на жалбоподателите е за коригиране на решението поради явната несправедливост на макар и частично коригираното кумулативно наложено на подс.А. наказание лишаване от свобода с неговото отлагане за изпълнение и намаляване на срока на лишаването от право по чл.37, ал.1, т.7 от НК. ВКС намира, че апелативният съд е отчел всички налични смекчаващи и отегчаващи отговорността му обстоятелства и е смекчил тежестта на наложената му санкция, акцентирайки върху положените след ПТП грижи за пострадалия в болничното заведение със снабдяването му с най-необходими вещи при лечението му и заплащане на потребителска такса, макар повечето положени от неговата майка, но като основателно е отказал да приложи разпоредбата на чл.55 от НК и е утвърдил наказанието лишаване от свобода на минимума на предвиденото в санкционната част на нормата на чл.342, ал.3, б.”б” от НК. За да приложи обаче разпоредбата на чл.66, ал.1 от НК и отложи изпълнението на това наказание е съобразил, че подсъдимият „искрено съжалява за стореното, не е искал (макар да е допускал) настъпването на такъв резултат”. ВКС обаче не съзира никъде в обясненията на подсъдимия каквото и да е съжаление и разкаяние. Отделно от това, при отчетени като отегчаващи обстоятелства „множеството налагани наказания по ЗДвП и ППЗДвП”, пияното състояние и причинените средни телесни повреди на пострадалия, съдът е намалил и размера на лишаването от право по чл.342, ал.4 от НК. С това в достатъчна степен е облекчил отговорността му и няма никакво основание за намаляване на така отмереното кумулативно наказание. Не е налице и основанието по чл.348, ал.1, т.3 от НПК при липса на явно несъответствие на наказанието на обществената опасност на деянието и дееца. Законосъобразно е приложена разпоредбата на чл.53, ал.1, б.”а” от НК с отнемане на МПС като средство за осъществяване на умишленото престъпление по транспорта и в тази насока няма наведени оплаквания. С оглед на изложеното ВКС намира, че касационната жалба, като неоснователна, следва да бъде оставена без уважение, а обжалваното решение следва да остане в сила. Водим от горното и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК Върховният касационен съд – първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 226 от 19.10.2016 г., постановено по ВНОХД № 218/2016 г. от Апелативен съд-Велико Търново. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :