О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 396
гр. София, 08.05.2020 г. Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на тридесети април, две хиляди и двадесета година, в състав:
Председател: EМИЛ ТОМОВ
Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 1122 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника „Първа инвестиционна банка“ АД срещу решение № 1863 от 22.07.2019г. по в. гр. дело № 779/2018г. на Софийски апелативен съд (САС), гражданска колегия, 4 състав, с което е потвърдено решение № 4505 от 20.06.2017г. по гр. дело № 10893/2015г. на Софийски градски съд (СГС), ГО, 2 състав, с което касаторът е осъден да заплати на ищеца Б. Х. Б. сумата 130 000 лв., на основание чл. 55, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, получена на неосъществено основание (несключен договор за продажба на недвижим имот), ведно със законната лихва от 24.08.2015г.; сумата 217.10 лв., на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД – лихва за забава върху главницата, за периода: 19.08.2015г.-24.08.2015г. и сумата 9 691. 15 лв. – съдебно деловодни разноски пред първата съдебна инстанция. С въззивното решение е реализирана, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, и отговорността на ответника за сторените деловодни разноски пред въззивната инстанция, възлизаща на сумата 4 130 лв..
Касаторът – ответник поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закони и поради необоснованост при извеждане на решаващия извод за правното основание на ангажираната отговорност – чл. 55, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, което не е осъществено, тъй като не е установено сключването на предварителен договор за продажба между главните страни за процесния апартамент в изискуемата писмена форма, и за недопустимостта на поисканите гласни доказателства за установяване на основанието на извършеното от ищеца в полза на ответника плащане на процесната главница, тъй като в тази хипотеза е неприложима забраната на чл. 164, ал. 1, т. 1 ГПК – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Моли въззивното решение да бъде отменено и вместо него постановено ново решение, с което предявените искове (главен и акцесорен) да бъдат отхвърлени като неоснователни. Претендира заплащане на съдебно – деловодните разноски за всички инстанции.
Касаторът – ответник навежда като основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК противоречащото на ППВС № 1/28.05.1979г. разрешение в атакуваното въззивно решение по следния въпрос: „Трябва ли да се разграничат ясно уредените три фактическите състави в разпоредбата на чл. 55 ЗЗД и да се посочи кой от тях е осъществен, с оглед правилното подвеждане на различните случаи под нормата на закона и различните правни последици, но и с оглед на процесуалните изисквания за разпределение на тежестта на доказване, за да се уважи предявения иск?“. Релевира като основание за допускане на касационния контрол и „очевидната неправилност“ по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК поради противоречие в мотивите на съдебното решение, тъй като в тях е посочено, че без значение е дали е осъществена хипотезата на чл. 55, ал. 1, пр. 1 или пр. 2 ЗЗД, тъй като и при двете хипотези даденото подлежи на връщане. Последният извод според касатора противоречи с друг направен извод във въззивното решение, че ответникът не е доказал на какво основание е получил от ищеца процесната главница.
Ответникът по касационната жалба /ищец в производството/ - Б. Х. Б. подава писмен отговор в законния преклузивен срок, в който поддържа становище за отсъствие на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК и за неоснователност на касационната жалба. Претендира сторените съдебно - деловодни разноски в касационното производство, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
Третите лица-помагачи, конституирани на страната на ответника (касатора) – С. Р. П. и Ж. Р. П., универсални правоприемници на починалото в хода на процеса трето лице помагач Р. Г. П., не подават отговор на касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт по граждански спор с цена на обуславящия иск над 5 000 лв., т.е. тя е допустима.
Въззивният съд е приел, че е осъществено основание на чл. 55, ал. 1 ЗЗД, а именно: ответникът е получил от ищеца сумата 130 000 лв., но не е доказал чрез пълно и главно доказване основание, на което я е задържал, поради което дължи връщането й. Посочил е, че дали ще е осъществено плащане на процесната главница при начална липса на основание (чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД) поради това, че липсва сключен между страните валиден (в писмена форма) предварителен договор за продажба на процесния недвижим имот, или плащане на неосъществено основание (преддоговорни отношения, недовели до сключване на окончателен договор), както твърди в исковата си молба ищецът и каквато правна квалификация е възприел първоинстанционният съд, осъществена е хипотеза на неоснователно обогатяване от страна на ответника за сметка на ищеца, поради което предявеният главен е основателен.
Ищецът според САС, поддържа в исковата молба, че е водил устни преговори с ответната банка за закупуване на недвижим имот, при които е било постигнато устно, неформално, съгласие ищецът да закупи собствен на банката апартамент, находящ се в [населено място], [улица], за сумата 170 000лв., от които на 26.03.2015г. ищецът е превел на банката 130 000лв., като остатъкът е следвало да бъде платен в деня на нотариалното прехвърляне. До такова обаче не се е стигнало, тъй като ответникът е продал същия апартамент на третото лице – помагач – Р. Г. П., на 14.04.2015г., за същата цена от 170 000 лв., платена според удостовереното в нотариалния акт изцяло на продавача по банков път. Поради това престираното от ищеца, според последния, е на неосъществено основание.
Въззивният съд е намерил за установени твърдените от ищеца горепосочени факти, а възраженията на ответника и на конституираното на неговата страна трето лице – помагач, приобретател по нотариалната продажба от 14.04.2015г., за това, че сключен договор в полза на трето лице (третото лице – помагач) е основанието, на което ищецът е престирал, а ответникът е получил процесната главница, е счел за неоснователни. Заключил е, че обясненията на третото лице – помагач Р. П., дадени пред районния съд по реда на чл. 176 ГПК, не обосновават основание за плащане на процесната главница, доколкото съставляват изявления за изгодни за заявителя им факти, а освен това не са подкрепени от каквито и да било други доказателства в процеса. Посочил е също, че изложените обстоятелства за това, че ищецът е дължал на третото лице - помагач П. сумата 100 000 евро за даване на рушвет на банката – ответник за отклоняване на принудително изпълнение от ипотекиран имот по кредит, взет от ищеца и/или съпругата му, и с оглед този дълг е била постигната уговорка, вместо връщането на тази сума, ищецът да закупи на името на П. недвижим имот (даване вместо изпълнение), изцяло противоречат на твърденията на П. в отговора на исковата молба (становище от 07.06.2016г.), че с плащането на сумата 130 000 лв. ищецът Б. е изпълнил задължение на третото лице – помагач към банката. САС е счел, че твърдените от ответника и третото лице – помагач правни фигури на договор в полза на трето лице и даване вместо изпълнение като правно основание за извършената от ищеца процесна престация, е недопустимо да бъдат доказвани с гласни доказателства заради забраната на чл. 164, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, доколкото твърдените договори в полза на трето лице и за даване вместо изпълнение с предмет – право на собственост върху недвижим имот имат нотариалния акт за форма за действителност, а освен това са на стойност над 5 000 лв.. Посочил е, че за издирване на вътрешното съдържание на волята на страните и за установяване на точния смисъл на договорни клаузи са допустими всички допустими по ГПК доказателствени средства, вкл. свидетелски показания, но в случая се касае за домогване от страна на ответника и третото лице – помагач да установят самото съществуване (сключване) на релевираните договори. Уточнил е, че не само договорът в полза на трето лице, но и даването вместо изпълнение е договор, който се сключва в хода на съществуващ друг договор, съгласно който кредиторът се съгласява да получи нещо друго вместо първоначално дължимото, спрямо който нов договор могат да намерят приложение правилата за новация, замяна и/или продажбата. Доколкото по делото не са представени никакви доказателства за сключването на договор в полза на трето лице между ищеца и ответника и на съглашение за даване вместо изпълнение между ищеца и третото лице – помагач, нито на друг договор, в изпълнение на който да е реализирано даване вместо изпълнение, при недопустимостта на гласните доказателства съгласно чл. 164, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК, въззивният съд е счел, че процесната главница от 130 000 лв. е престирана от ищеца на ответната банка при неосъществено основание (несключен окончателен договор за продажба след водени устни преговори и постигнати договорености във фазата на преддоговорните отношения), уважавайки предявения главен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 2 ЗЗД.
Не е осъществено релевираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол.
Поставеният от касатора въпрос в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не удовлетворява общото основание за допускане на касационно обжалване, тъй като не е от обуславящо значение за крайния изход на конкретния правен спор. Въпросът е поставен абстрактно, без да може да се изведе значимостта за конкретното дело. Процесната главница от 130 000 лв. е присъдена на ищеца на основание чл. 55, ал. 1, пр. 2 ЗЗД (неосъществено основание) и това е посочено както в мотивите на въззивния съдебен акт, така и в диспозитива му, с който е потвърдено първоинстанционното решение. При това положение е ирелевантно разграничаването на трите фактически състави в нормата на чл. 55, ал. 1 ЗЗД, щом по процесното правоотношение е приет за приложим този на чл. 55, ал. 1, пр. 2 ЗЗД. Посочването във въззивното решение, че и при двете хипотези на чл. 55, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 ЗЗД се дължи връщане на престацията поради изначална липса на основание или поради неосъществено такова, е в отговор на наведените във въззивната жалба на ответника и на третото лице – помагач оплаквания за отсъствие на мотиви досежно правната квалификация на главния иск, респективно за неточна правна квалификация, доколкото се твърдяло от ищеца наличие на нищожен предварителен договор за продажба, какъвто порок на първоинстанционния акт САС не е констатирал. Що се отнася до приложимостта на фактическия състав на чл. 55, ал. 1, пр. 2 ЗЗД към преддоговорните отношения, завършили или незавършили с предварителен договор, когато окончателен договор не е сключен, налична е безпротиворечива практика на ВКС, обективирана в решение № 217 от 12.10.2016 г. по гр. д. № 1151/2016г. на ІV г.о. и решение № 150 от 01.12.2015 г. по т. д. № 2302/2014г. на ІІ т.о..
Като самостоятелно основание за допускане на касационен контрол, различно от основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти - явна необоснованост. Релевираното от касатора противоречие в мотивите на въззивното решение, като проявна форма на твърдяната очевидна неправилност, поради посочването в тях, че без значение е дали е осъществена хипотезата на чл. 55, ал. 1, пр. 1 или пр. 2 ЗЗД, тъй като и при двете хипотези даденото подлежи на връщане, не противоречи на друг направен извод, че ответникът не е доказал на какво основание е получил от ищеца процесната главница. Напротив тези изводи обосновават основанието, на което е уважен предявеният главен иск – чл. 55, ал. 1, пр. 2 ЗЗД и същевременно съставляват изпълнение на задължението на въззивния съд да изложи собствени фактически и правни мотиви, като отговори на всички наведени във въззивната жалба оплаквания досежно правилността на първоинстанционното решение. Следователно няма противоречие в мотивите на въззивното решение и не са осъществени горепосочените квалифицирани състави на неправилност, водещи до очевидната му неправилност, поради което не е осъществено основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационен контрол.
Не е налице и вероятност обжалваният акт да е нищожен или недопустим като основание за служебно допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
На основание изложеното касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато.
С оглед изхода на спора в настоящото касационно производство, касаторът - ответник следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата 4 800 лв., съставляваща хонорар за един адвокат, платен за касационната инстанция.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1863 от 22.07.2019г. по в. гр. дело № 779/2018г. на Софийски апелативен съд, гражданска колегия, 4 състав.
ОСЪЖДА „Първа инвестиционна банка“ АД, ЕИК: 831094393, да заплати на Б. Х. Б., ЕГН: [ЕГН], сумата 4 800 лв. – хонорар за един адвокат пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2. |