1 Р Е Ш Е Н И Е № 239 София, 11 юни 2014 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и първи май 2014 г. в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПАВЛИНА ПАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕНА АВДЕВА ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА при секретаря ............Кр. ПАВЛОВА........................... и в присъствието на прокурора от ВКП .........ПЕНКА МАРИНОВА................., като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА наказателно дело № 620/2014 г. , за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по жалба на подсъдимата С. Г. Й. срещу въззивно решение № 25, постановено на 05.03. 2014 г. от Великотърновския апелативен съд по ВНОХД № 9/2014 г. , с което е била потвърдена първоинстанционната присъда по делото от 13.03.2013г., постановена от Великотърновски окръжен съд по НОХД № 560/2012 г. С нея подс. С. Й. e била призната за виновна в това, че на 11.04.2012 г. в [населено място], обл. В.Т. поради немарливо изпълнение на занятие, представляващо източник на повишена опасност, в нарушение на чл. 186 ал.1 от Наредба №7 от 23.09.1999 г. на М. и МЗ във вр. чл. 8 ал.1 ЗЗБУТ и §1 от ДР на Наредба № 7, чл. 190, чл.177 ал.1 и ал.1, чл. 164 от Наредба № 7 и чл. 14 от ЗЗБУТ, по непредпазливост причинила смъртта на Е. Б. А., поради което и на осн. чл. 123 ал.1 от НК и чл. 54 от НК й е наложено наказание лишаване от свобода за срок от една година, изпълнението на което на осн. чл. 66 ал.1 от НК е било отложено за срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила. С присъдата подс. Й. е била осъдена да заплати на Т. И. А. сумата от 30 хиляди лева, ведно със законната лихва от датата на деянието, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди. Касационната жалба релевира касационни доводи по чл. 348 ал.1 т.1 и т.2 от НПК - нарушение на материалния закон, предвид неправилната оценка на доказателствата, извършена от съда, която е довела до неверен правен извод за виновността на подсъдимата в извършване на престъплението. В подкрепа на довода си изтъкват обстоятелствата, че Й. е имала представителни функции във връзка с упълномощаването й само по отношение на външни за дружеството субекти, но не и по неговото управление, че пострадалият никога не е работел в дружеството, както и че случилото се е случайно деяние. В обсега на допуснатите процесуални нарушения се сочи и пренебрегване на оправдателните доказателства по делото при обсъждането им от въззивната инстанция. Изразява се несъгласие с размера присъденото обезщетение на гражданската ищца, което подсъдимата намира за прекомерно завишено. Прави се искане за отмяна на въззивното решение и признаването й за невиновна. Пред касационната инстанция подсъдимата Й. и нейната защита не се явяват. На 02.06.2014 г. по делото е постъпила писмена защита /озаглавена молба/, която не е подписана нито от подсъдимата, нито от защитника й. С нея по същество се повтарят аргументите от касационната жалба, като се акцентира върху невъзможността подсъдимата да бъде субект на престъплението по чл. 123 от НК. Гражданската ищца, редовно призована, не се явява и не взима отношение по жалбата. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата, тъй като не са допуснати сочените нарушения на материалния и процесуален закон и счита, че въззивното решение следва да бъде оставено в сила. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното: Жалбата е неоснователна. Касационната инстанция не намира да е допуснато нарушение на която и да процесуална разпоредба на НПК. Нито в жалбата, нито в писмените бележки на защитата са посочени конкретни нарушения, по които ВКС да може да вземе отношение. По същество защитата не оспорва с каквато и да е конкретика твърдението си за наличие на съществени процесуални нарушения при анализа на доказателствата. ВКС служебно не констатира такива както в хода на първоинстанционното производство, така и в хода на въззивното производство. Анализът на доказателствената съвкупност е изчерпателен и задълбочен, нито едно доказателство не е било игнорирано от двете контролирани инстанции, както и не се установява да липсва отговор в мотивите на съдебните актове на защитните аргументи на подсъдимия. Приетите фактически обстоятелства от двете инстанции по фактите са резултат от процесуалноиздържана доказателствена дейност, отговаряща на критериите на чл. 13 и чл.14 от НПК. Не са игнорирани оправдателни доказателства, които са били събрани по делото, но на които съдилищата не са дали вяра. Изложени са съображения на първоинстанционния съд, с които въззивният се е съгласил, че показанията на св. Г. В., Е. В., Р. Л. и Й. Н. не следва да бъдат кредитирани относно елементи от предмета на доказване, а именно относно обстоятелството до колко часа е работела фабриката на инкриминираната дата, както и дали пострадалият Е. А. е работил този ден в района на телфера. Несъгласието на подсъдимата с установените обстоятелства не сочи на допуснати съществени процесуални нарушения, след като доказателствените средства, приети за достоверни от двете предходни инстанции, са установили факти, които не биха могли повече за бъдат оспорени от страните пред касационната инстанция. Не са игнорирани доказателства, както и не са интерпретирани те произволно и противно на нормалната житейска логика. Изграждането на фактическите изводи от съдебните инстанции е резултат на събирането на доказателства както в полза на обвинението, така и в полза на подсъдимата и нейната защита. Възприетата фактическа обстановка е резултат от задълбочена оценъчна дейност, който не страда от порок, който да е основание за констатация за наличие на основанието по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК, налагащо отмяна на въззивното решение и връщането на делото за ново разглеждане. При процесуалноиздържана доказателствена дейност, не се констатира материалният закон да е бил приложен неправилно в смисъла, сочен от защитата. Установени чрез съответните доказателствени способи са били всички елементи от обективната и субективна страна на деянието на подс. Й. и правилно са били квалифицирани като престъпление по чл. 123 от НК. При установените фактически обстоятелства ВКС не намира, че са налице основания да се приеме, че деянието, вменено във вина на подсъдимата не е престъпно и не съставлява престъпление, поради което тя да бъде оправдана. Обосновано двете съдебни инстанции по фактите са игнорирали доводите на защитата за невъзможността на подсъдимата да е субект на престъплението по чл. 123 от НК. Не се спори по делото, че подс. С. Й. е била упълномощена от сина си – едноличен собственик на капитала, управляващ и представляващ [фирма], с редица права, сред които „да го представлява пред всички физически и юридически лица, ... да извършва плащания, ...да сключва и подписва договори и упражнява правата и задълженията по тях”. Именно в това й качество Й. поела изцяло ръководството и управлението на фабриката за производство на тухли в [населено място]. Тя разпределяла работата между работниците, правела инструктаж за начина на изпълнението й и с оглед безопасността на труда им, както и изплащала възнагражденията им /св. Г. В., Е. В., Л., Н., Н., А., С./. По естеството си дейността на подс. Й. била на фактически организатор и ръководител на производствената дейност в тухлената фабрика, т.е тя е имала фактически качеството на работодател в дружеството на своя син, което е била упълномощена да представлява и управлява. В нейна тежест по силата на чл. 14 от ЗЗБУТ е било задължението да осигури здравословни и безопасни условия на труд „във всички случаи, свързани с работата, както на работещите, така и на всички останали лица, които по друг повод се намират във или в близост до работните помещения, площадки или места”. В качеството й на работодател и организатор на производството на тухли, което е основен предмет на дейност на представляваното от нея дружество, подс. Й. е осъществявала правнорегламентирана дейност, която е източник на повишена опасност. Основните параметри на производствения процес, свързани с използване на работното оборудване във фабриката /машини и съоръжения/, са уредени в Наредба № 7/23.09.2009 г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд на работните места и при използването на работно оборудване. В същото време и най-малкото отклонение от регламента за извършване на тази дейност крие риск за здравето и живота на осъществяващите фактическите действия по дейността, което я прави източник на повишена опасност. Като фактически работодател и организатор на производствения процес подсъдимата е носела отговорност да осигури на работниците здравословни и безопасни условия на труда им. В този смисъл са неверни доводите на защитата, позоваваща се на ППВС № 2/1979 г., като твърди, че за нея не е имало нормативно задължение да осигурява безопасни условия на труд в предприятието. Както се посочи, нормативното й задължение произтича от фактическото й качество на работодател и произтичащото от това нейно задължение по чл. 14 от ЗЗБУТ. В случая отговорността на подсъдимата не би могла да отпадне поради факта, че е имала ръководни функции в дружеството, доколкото тя е била и фактическия организатор на производствения процес, който е самият предмет на дейност на това дружество – производство на тухли, при и по повод на който е настъпила смъртта на работника. Дружество „Стандарт керамик” е било специализирано в осъществяването на тази техническа дейност, при изпълнението на която е настъпил вредоносният резултат, дейност, за която то е имало разрешително, и която е основната от регистрирания предмет на неговата дейност. Следователно за ръководителя и организатора на тази дейност, която е едновременно и правнорегламентирана, и представляваща източник на повишена опасност, е задължението да осигури безопасните и здравословни условия на труд. /В т.см. Р- 1138/1970-ІІІ н.о., Р- 163/1974- ІІн.о./. Не е нарушен материалният закон и с оглед твърдението, че деянието представлява „случайно” такова, за което подсъдимата не следва носи отговорност. Установено е от фактическа страна /обстоятелство, което не би могло да бъде игнорирано от настоящата инстанция/, че подс. Й. е знаела, че пострадалият А. се намира в цеха за производство на тухли, в навеса при ринга и е изпълнявал дейност по пълнене на вагонетки, изтеглянето им посредством телфера и предаването им към пещта. Тя го е изчаквала да приключи работа, за да го транспортира до [населено място] / вж показания на св. В. И./. Тя е знаела състоянието и механизма на работа на съоръжението, на което е работел в този момент пострадалият. Въпреки това тя се е съгласила той да работи и не се е противопоставила на това. В този смисъл е неоснователен доводът на подсъдимата, че пострадалият сам се е поставил в положение да предизвика злополука, тъй като приближил до въжето на телфера с разкопчана връхна работна дреха и по този начин бил въвлечен и притиснат между работния барабан и електрическия двигател на това устройство. Поведението на Й. действително съставлява престъпление, доколкото гласните доказателствени средства и протоколът за оглед на местопроизшествие безпротиворечиво установяват, че стоманеното въже, което е осигурявало придвижването на вагонетките с тухли и се е навивало на работния барабан, не е бил обезопасено и достъпът до него е бил свободен за всеки. Независимо, че работата се е извършвала в тъмната част на денонощието /около 20-20.30 часа/, мястото около съоръжението не е било осветено, а се е осветявало само от уличното осветление. Очевидно подсъдимата като работодател не е отчела рискът, който представлява необезопасеното производствено устройство, не е взела мерки, които е следвала да вземе за неговото обезопасяване и осветяване, поради което немарливо е изпълнявала правнорегламентираната дейност, представляваща източник на повишена опасност. Дори и да се приеме, че пострадалият не е проявил особена бдителност за своята безопасност, то бездействието на подсъдимата да обезопаси телфера и да освети работното помещение с оглед нормативното изискване, е в пряка причинна връзка с настъпилия престъпен резултат. Това е така, тъй като, ако бяха спазени изискванията на чл. 186 и чл. 190 от Наредба №7/1999 г., то телферът или е трябвало да бъде ограден с предпазно устройство, недаващо възможност за достъп до опасните му части, или да бъде снабден с устройство за автоматичното му изключване при приближаване към опасната зона на уреда. Очевидно това не е спазено и е резултат не от незнанието на задължението от страна на подсъдимата, а на нейното немарливо отношение към част от дейността в производствения цех. Междувпрочем доводът за неправилно приложение на закона е правен и пред Великотърновския апелативен съд, който е изложил достатъчно на брой аргументи за липса на основание за оправдаване на подс.Й.. Изразеното колебание на въззивния съд относно правилната правна квалификация на деянието са неоснователни. Категоричността на изводите за наличие на немарливо изпълнение на правнорегламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност, което е в пряка причинна връзка с настъпилата смърт на А., е извън всяко съмнение. Налице е било “немарливо” изпълнение от страна на подсъдимата на тази правнорегламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност. Тя е била наясно и е знаела какви са изискванията за осъществяване на дейността във фабриката за производство на тухли. В случая обаче тя не се е съобразила с тези изисквания за правилното провеждане на дейността, като я е извършвала въпреки липсата на изискуемите от нормативните актове предпоставки за осигурена безопасност на труда на работещите в цеха, в резултат на което изпълнението на дейността се е оказало „немарливо”. Като пряка последица от това се явява и настъпилата смърт на пострадалия А.. При разграничаването на престъпленията по чл.122 и чл. 123 от НК е съществено не това дали деецът притежава специална квалификация, а дали занятието или дейността, при извършването на която е допуснал непредпазливост, е правнорегламентирана и представлява източник на повишена опасност /В т. см. Р-811/1972 г. – ІІІ н.о./. Ето защо в случая правната квалификация на престъплението е по чл. 123 от НК. Доколкото се касае до отговорност на лице с ръководни, а не изпълнителски функции по упражняване на самия производствен процес, което носи общата отговорност да осигури безопасни и здравословни условия на труд, не следва да се счита, че то не е имало право да упражнява инкриминираната дейност / т.е . отговорност по чл. 123 ал.2 от НК, каквато биха носили преките изпълнители на дейността/. Отговорността на подсъдимата в случая е по чл. 123 ал.1 от НК, доколкото тя е имала задължение като ръководител на производството и работодател да осигури безопасните условия на упражняването на тази правнорегламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност, но които тя е подценила и игнорирала, т.е. отнесла се е немарливо. С оглед на това касационната инстанция не намира за основателно твърдението на защитата за неправилно приложение на материалния закон, поради което не са налице основанията за упражняване на правомощията й за оправдаване на дееца. ВКС констатира известна непрецизност на съдебните инстанции при квалификацията на престъплението, доколкото не всички нарушения, запълващи бланкетната норма на чл. 123 ал.1 от НК, са в пряка причинна връзка с настъпилия резултат – смъртта на А.. Нарушението на чл. 164 от Наредба № 7, което обвинението е инкриминирало поради обстоятелството, че стоманеното въже, с което са теглени вагонетките, е било скъсано и вързано на няколко места, няма отношение към настъпилия общественоопасен резултат, поради което и не е в причинна връзка с него. За това обвинение подсъдимата следва да бъде оправдана. От вниманието на съдилищата е убягнал факт, който е приет от тях, но въпреки това не се е отразил на правната квалификация на престъплението. Съдилищата са приели, че подсъдимата първа е отишла на мястото на произшествието, доколкото е чула работещия телфер, но не констатирала придвижването на вагонетките. Тя установила заклещването на пострадалия между барабана и двигателя на устройството и веднага извикала свидетелите И. и А., които да окажат помощ. След това незабавно се отправила да търси други работници за съдействие. Установено е, че при изваждането му от мястото, където е бил притиснат, пострадалият все още е бил жив, а смъртта му е настъпила при транспортиране с линейка до болница в [населено място]. Всичко това индицира наличие на обстоятелството по чл. 123 ал.4 от НК – „деецът след деянието е направил всичко, зависещо от него за спасяване на пострадалия”. При конкретната ситуация това е била единствената възможност за оказване на помощ, която обаче не е довела до спасяване на А.. Въпреки това, подс. Й. следва да се ползва от правната квалификация на привилегирования състав, доколкото смъртта на пострадалия не е настъпила мигновено и тя е извършила действия, които обективно и субективно са били насочени към спасяване на неговия живот. Поради това правната квалификация на деянието следва да се коригира, като се приложи правилния материален закон. Това обаче не следва да се отразява на наложеното наказание, доколкото отмереният му размер от една година лишаване от свобода не е явно несправедлив с оглед изпълнителното деяние на престъплението „немарливо изпълнение” на правнорегламентирана дейност. Довод за наличие на касационно основание по чл. 348 ал.1 т.3 от НПК не се и прави с касационната жалба, поради което ВКС не намира, че се налага неговата намеса в тази насока. Обосновано и справедливо е въззивното решение и в гражданско – осъдителната му част, с което е потвърден размерът на обезщетенията, присъдени от първоинстанционния съд на майката на пострадалия. Въззивният съд е изложил аргументи в тази насока, а предходната инстанция е отчела всички обстоятелства, имащи значение за това. Размерът на обезщетението /30 000 лева/ напълно съответства на претърпените болки и страдания от майката на починалия, в състояние е да я обезщети и корелира с изискванията на чл. 52 от ЗЗД. Правилно е отчетена и степента на съпричиняване на престъпния резултат от страна на пострадалия. С оглед на това ВКС не намери основание за касационна намеса в атакувания въззивен съдебен акт в посока оправдаването на подсъдимата, но поради наличие на основания за изменение на въззивното решение с оглед правилното приложение на закона на осн. чл. 354 ал.2 т.2 вр.1 т.3 от НПК , Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ въззивно решение № 25/ 05.03.2014 г. на Великотърновския апелативен съд, постановено по ВНОХД № 9/2014 г., като преквалифицира престъплението, извършено от подс. С. Г. Й., по чл. 123 ал.4 вр. ал.1 от НК за това, че след деянието е направила всичко, зависещо от нея за спасяването на пострадалия, като я оправдава по обвинението да е нарушила чл. 164 от Наредба №7/1999 г. ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалата му част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.