5 Р Е Ш Е Н И Е № 40 Гр. София, 28 февруари 2017 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на седемнадесети февруари през две хиляди и седемнадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: СЕВДАЛИН МАВРОВ ЧЛЕНОВЕ: АНТОАНЕТА ДАНОВА МАЯ ЦОНЕВА С участието на секретаря Н. Пелова и в присъствието на прокурора Джамбазов като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 41/2017 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 346, т. 4 от НПК. Образувано е по касационна жалба на частната тъжителка Д. Н. Л. против решение № 227/21. 11. 2016 год., постановено по в. н. ч. х. д. № 916/2016 год. по описа на Окръжен съд – гр. Бургас. В жалбата са релевирани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 от НПК. Изразено е несъгласие с изводите на въззивната инстанция за наличие на предпоставките на чл. 24, ал. 1, т. 6 от НПК вр. с чл. 4 от Протокол № 7 към ЕКПЧ. Сочи се, че не е налице идентичност на фактите, предмет на прекратеното наказателно дело от частен характер и на гражданското дело по Закона за защита от домашно насилие (ЗЗДН), доколкото гражданският съд не е обсъждал дали упражненото спрямо тъжителката домашно насилие е довело до причиняване на телесна повреда. Поддържа се, че производството по ЗЗДН не е наказателно, а гражданско и решението по него представлява проява на спорна съдебна администрация, няма конститутивен ефект и не се ползва със сила на присъдено нещо. Направено е искане за отмяна на решението за прекратяване на наказателното производство като ВКС се произнесе по същество и потвърди първоинстанционната присъда. Частната тъжителка Д. Л., редовно уведомена за съдебното заседание, не изразява лично или чрез своя повереник становището си по основателността на касационната жалба. Подс. З. Л. не се явява и не изразява лично становище относно законосъобразността на атакувания съдебен акт. Защитникът ѝ счита, че касационната жалба е неоснователна. Намира, че решението на окръжния съд е законосъобразно и постановено в съответствие с практиката на Европейския съд по правата на човека. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е основателна. Сочи, че производството по ЗЗДН не е административно-наказателно, а глобата, която съдът налага на основание чл. 5, ал. 4 от ЗЗДН, не представлява административно наказание. Пледира за отмяна на решението и за връщане на делото за ново разглеждане. Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното: Касационната жалба е основателна, макар и не по всички съображения, изложени в нея. С присъда № 34/01. 07. 2016 год., постановена по н. ч. х. д. № 158/2016 год., Районният съд – Несебър е признал подс. З. Х. Л. за виновна в това, че на 25. 07. 2014 год., около 14.00 часа, в [населено място], [улица] причинила на Д. Н. Л. напречно мораво кръвонасядане с размери 12 см. на 5 см. по страничната повърхност на дясното бедро в средната трета и оток на ляво коляно, довели до болка и страдание, без разстройство на здравето, поради което и на основание чл.78а от НК я е освободил от наказателна отговорност за извършено престъпление по чл. 130, ал. 2 от НК и ѝ е наложил административно наказание глоба в размер на 1 000 лева, като на основание чл.304 от НПК я е оправдал по това обвинение в останалата му част. Подс. З. Л. е осъдена да заплати на тъжителката Д. Л. сумата от 500 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 25. 07. 2014 год. до окончателното изплащане на главницата, като е отхвърлил иска за разликата до пълния претендиран размер от 1 500 лева. Присъдата е проверена по жалба на подсъдимата и с решение № 227/21. 11. 2016 год. по описа на Окръжен съд – гр. Бургас е отменена изцяло, а наказателното производство е прекратено. За да постанови решението си, контролираната инстанция е приела, че разглежданият казус попада в приложното поле на чл. 4 от Протокол № 7 към ЕКПЧ вр. чл. 24, ал. 1, т. 6 от НПК предвид наличието на влязъл в сила съдебен акт, с който на подс. З. Л. е наложена глоба на основание чл. 5, ал. 4 от ЗЗДН за същото деяние. Аргументите ѝ относно идентичността на деянията – предмет на първоинстанционната присъда и на решението на гражданския съд по ЗЗДН се основават на внимателен и задълбочен прочит на материалите по делото при съобразяване на практиката на ЕСПЧ, СЕС и ВКС, съгласно която същото деяние (idem) е налице, когато съществува тъждество на „историческия акт”, разбиран като съвкупност от неразривно свързани помежду си факти. В случая, както присъдата на Несебърския районен съд, така и решението по гражданското дело касаят битов инцидент между подсъдимата и тъжителката, състоял се в дома им на 25. 07. 2014 год. Проявата на домашно насилие, извършена от подс. З. Л. и довела до прилагане на мерките по ЗЗДН, се е изразила в удари и блъскане на тъжителката и в събарянето ѝ върху стъклена маса, при което на Д. Л. са причинени кръвонасядане по страничната повърхност на дясното бедро и оток на лявото бедро – увреждания, довели до болка и страдание. Аналогични обстоятелства са изложени и в тъжбата и са възприети и от наказателния съд. Именно защото и в правната доктрина, и в съдебната практика по приложение на принципа ne bis in idem се приема, че деянието представлява съвкупност от конкретни фактически обстоятелства, които се отнасят до един и същ извършител и са неразривно свързани помежду си във времето и пространството, не може да бъде възприета тезата в касационната жалба, че липсва тъждество на фактите – предмет на наказателното и на гражданското дело, тъй като проявата на домашно насилие следва да се разглежда сама за себе си, без да се отчитат последиците от нея. По-нататък, неоснователни са и доводите в касационната жалба, касаещи силата на присъдено нещо на решението на гражданския съд по ЗЗДН. Безспорно, след като производството по определяне на мерки за защита срещу домашно насилие не е исково, а такова по спорна съдебна администрация ТР № /2013 год. на ОСГТК, решението, постановено в това производство, не се ползва със сила на присъдено нещо по смисъла на ГПК, т. е., с регулиращо и с правоустановяващо действие, разбирано като определеност и безспорност на съдебно установеното правно положение С., Ж., Българско гражданско процесуално право, ДИ „Наука и изкуство”, 1988 год., стр. 302-303. За разлика от гражданския процес чл. 4 от Протокол № 7 към ЕКПЧ свързва понятието „сила на присъдено нещо” (res judicata) с наличието на неподлежащ на по-нататъшен съдебен контрол и станал окончателен съдебен акт. С произнасянето на Бургаския окръжен съд по жалбата на З. Л. срещу решението за вземане на мерки за защита са били изчерпани всички процесуални възможности за проверка на съдебния акт от по-горна съдебна инстанция, поради което той правилно е оценен от наказателния състав на окръжния съд като окончателен по смисъла на ЕКПЧ. Основателни са обаче доводите на тъжителката касателно характера на производството по ЗЗДН. Контролираната инстанция е обосновала извода си, че то е наказателно и попада в приложното поле на чл. 4 от Протокол № 7 към ЕКПЧ със сходството на глобата, която задължително се налага с решението за издаване на заповед за защита, с административното наказание, както и с обстоятелството, че обществените отношения, защитавани от НК и ЗЗДН, до голяма степен се припокриват. На пръв поглед това е така, но законосъобразна оценка на характера на производството може да бъде дадена само ако глобата не се разглежда изолирано, сама за себе си, а се преценява в контекста на целите, които преследва ЗЗДН. Съгласно чл. 1, ал. 1 от ЗЗДН законът урежда правата на лицата, пострадали от домашно насилие, мерките за защита и реда за тяхното налагане, а ал. 2 предвижда, че гражданската, административно-наказателната и наказателната отговорност не се изключват само поради факта, че са взети мерки за защита. Очевидно е, че законът не е насочен към санкциониране на дееца, а към преустановяване на съществуващите прояви на домашно насилие и предотвратяване на последващи такива. Самите мерки за защита, в по-голямата си част са свързани с ограничаване на контактите между извършителя и пострадалия от акта на домашно насилие. От друга страна, използваният в чл. 5, ал. 4 от ЗЗДН термин „глоба” сам по себе си не дава основание да се счита, че производството по ЗЗДН е с наказателен характер, доколкото подобна санкция може да бъде наложена и за деяния, определяни в практиката на ЕСПЧ като дисциплинарни нарушения. За да се приеме, че е налице наказателна санкция по смисъла на чл. 4 от Протокол № 7 към ЕКПЧ, следва да се установи, че тя цели постигане на поправителен и възпиращ ефект спрямо наказаното лице. Налагането на глоба по чл. 5, ал. 4 от ЗЗДН обаче не е обвързано с реализиране на целите по чл. 12 от ЗАНН, в това число и с постигане на индивидуалната превенция. То не е подчинено и на правилата за индивидуализация на наказанието. За разлика от ЗАНН, където за всяко нарушение се налага и се изтърпява отделно административно наказание, дори и когато гражданският съд е сезиран с няколко отделни прояви на домашно насилие, той налага една единствена глоба, а не толкова, колкото са отделните деяния, осъществяващи състава на домашното насилие. В действителност глобата по чл. 5, ал. 4 от ЗЗДН представлява компенсаторен механизъм за това, че съдът е бил сезиран със специфични прояви между лица, намиращи се в родствени или семейни отношения или живеещи на съпружески начала. Изложеното дава основание за извод, че макар да се отнася до относително неограничен кръг лица, а не до определена социална или професионална категория субекти, както ЗЗДН като цяло, така и глобата по чл. 5, ал. 4 от ЗЗДН не обосновава наказателен характер на производството и изключва приложението на принципа ne bis in idem. Предвид изложеното атакуваното въззивно решение следва да бъде отменено, а делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на Бургаския окръжен съд. Следва изрично да се подчертае, че не съществува процесуална възможност да бъде удовлетворено искането на жалбоподателката за произнасяне по същество и за потвърждаване на първоинстанционната присъда, защото предмет на проверка в касационното производство поначало е законосъобразността на въззивния съдебен акт. Освен това, с изключение на случаите, попадащи в приложното поле на чл. 354, ал. 5 от НПК касационната инстанция е съд по правото и не може да установява нови фактически положения, нито да събира доказателства. С произнасяне по съществото на делото от ВКС, както настоява частната тъжителка, както тя самата, така и подсъдимата биха били лишени от една инстанция по фактите. Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 3, т. 2 вр. ал. 1, т.4 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 227/21. 11. 2016 год., постановено по в. н. ч. х. д. № 916/2016 год. по описа на Окръжен съд – гр. Бургас. ВРЪЩА делото на същия съд за ново разглеждане от друг състав от стадия на съдебното заседание. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.